— Мистър Джордан — каза Били с леко фъфлещ, писклив женски глас, — ще се подпишете ли на програмата ми? Вие бяхте просто чудесен.
Уесли вдигна поглед.
— Върви по дяволите, Били — отвърна той. Но на лицето му се изписа доволна усмивка.
Били хвана здраво Уесли за ръката и каза високо:
— Засега толкова, момчета и момичета. Мистър Джордан трябва да се качи горе за пресконференцията. Елате с мен, сър. — И тръгна, без да пуска ръката на Уесли. Уесли се опита да се дръпне, но после закрачи с него. — Днес майка ми има нужда точно от теб и не можеш да я изоставиш така — каза Били.
— Да — съгласи се Уесли. — Божичко, ама тя е цяло чудо, нали?
— Цяло чудо — повтори Били. — И ти ще й го кажеш. Ти също си прекрасен във филма.
— Не съм се представил много зле — самодоволно отвърна Уесли. Усмивката вече не слизаше от лицето му.
Докато чакаха асансьора да се качат в залата, Били тихо попита:
— Успя ли да намериш онзи човек?
Уесли поклати глава.
— Не мислиш ли, че вече е време да забравиш цялата тази история?
— Не, не е време — спря да се усмихва Уесли.
— Филмовите звезди не убиват хора — каза Били.
— Аз не съм филмова звезда — сопна се Уесли.
— Всички в Кан вече те познават — продължи Били. — Не можеш и муха да убиеш, без да се намерят свидетели, а за човек — да не говорим. — И замълча, защото в асансьора влязоха още двама души.
Гретхен тъкмо започваше да говори в препълнената с журналисти и фоторепортери зала, когато Били и Уесли влязоха. Тя веднага ги видя и прекъсна речта си.
— Дами и господа — каза тя развълнувано, — за вас има изключително приятна изненада. В залата току-що влезе един от най-обещаващите млади актьори. Уесли, ела тук, ако обичаш.
— О, божичко — измърмори под нос Уесли.
— Хайде, идиот такъв — побутна го Били към сцената, където стоеше Гретхен.
Уесли бавно си проби път през тълпата и се качи на сцената. Гретхен го целуна и обръщайки се към публиката, обяви:
— Имам честта да ви представя Уесли Джордан.
Последваха бурни аплодисменти, камерите защракаха и усмивката на Уесли, този път малко изкуствена, отново се появи на лицето му. Били се измъкна от залата. Аплодисментите продължаваха, докато той крачеше бързо към асансьорите.
Мина по Кроазет, влезе в едно кафене, поръча си бира, отпи, поиска жетон за телефона и слезе долу при кабините. Намери в указателя номера на полицията и го набра. Един мъжки глас каза:
— Ало.
— Тази вечер в шест часа в кафене „Воал вер“ на улица „Антиб“ — каза Били на френски със силно подчертан южен акцент, който използваше само в компания за да разсмива хората — ще намерите един човек, седнал на маса да чете „Експрес“, а на масата пред него ще има един брой на „Нувел обсерватьор“.
— Един момент. — Гласът на полицая прозвуча възбудено и думите му не се чуваха ясно. — Кой се обажда? Какво искате?
— На пода под същата маса ще намерите бомба — продължи Били.
— Бомба! — извика мъжът. — Какво казвате? Каква бомба?
— Ще избухне в девет и четирийсет и пет тази вечер — каза Били. — Запомнете, шест часа вечерта, „Воал вер“.
— Чакайте малко. Трябва да… — изкрещя полицаят.
Били затвори телефона, върна се на бара и си допи бирата.
След вечерната прожекция на филма най-близките се събраха в хола на Гретхен да пият шампанско. Симпсън, рекламният агент каза:
— Ще вземем всички награди — за най-добър филм, за най-добра актриса, за най-добра мъжка роля. Гарантирам! — Беше висок, мършав мъж, със скръбно, набръчкано лице и докато говореше, размахваше ръце. — Обикновено съм склонен да гледам песимистично, но този път… — Той поклати замислено глава, сякаш му беше трудно да повярва какво богатство е поверено в ръцете му. — От петнайсет години идвам в Кан, но по-ентусиазирана публика не съм виждал. А що се отнася до теб, млади човече — обърна се той към Уесли, седнал до Били на малкото канапе, облечен в прекалено къс и тесен смокинг, взет на заем за премиерата, — главата си режа, ако не се върнеш у дома с награда.
Уесли седеше с чаша шампанско в ръка, на лицето му се бе запечатала същата изкуствена усмивка. Били стана и за пети път си напълни чашата. Бе изгледал началото на филма, вперил невиждащ поглед в екрана. Образите не му говореха нищо, а думите, излизащи от устата на актьорите, стигаха до него като безсмислени звуци. До девет и четирийсет и пет непрекъснато поглеждаше часовника си, а след това се отпусна на мястото си и затвори очи.
Гретхен беше бледа и изтощена и въртеше нервно пръстена си. Шампанското, което Били й наля, стоеше недокоснато на масата до нея. Цялата вечер почти не бе продумала. Рудолф, който седеше на канапето до нея, от време на време се протягаше и успокоително я потупваше по ръката. Донъли, облегнат на камината, подръпваше брадата си и изглеждаше раздразнен от изблиците на рекламния агент.
— Утре ти предстои напрегнат ден, Гретхен, а също и на теб, Уесли — каза Симпсън. —
Рудолф и Донъли се спогледаха. Рудолф стана и прекъсна Симпсън.
— Щом предстои такъв ден, мисля, че е най-добре Гретхен да си почине. Всички трябва да я оставим сега.
— Той е прав — подкрепи го Донъли.
— Естествено — каза Симпсън. — Аз просто съм толкова развълнуван от това, че…
— Разбираме, приятелю — каза Рудолф. Наведе се и целуна Гретхен. — Лека нощ, сестричке.
Тя уморено му се усмихна. Когато всички се приготвиха да си тръгнат, тя стана, отиде при Донъли и го хвана за ръката.
— Дейвид, можеш ли да останеш за малко?
— Разбира се — отвърна Донъли и погледна строго Били.
Били се опита да се усмихне, после целуна Гретхен по бузата.
— Благодаря за прекрасния ден, мамо — каза той.
Гретхен го стисна за ръката и се разрида.
— Извинявай — промълви тя. — Просто… просто ми идва много. Утре ще се чувствам добре. — Уесли отвори вратата и точно преди да излезе, Гретхен извика: — Уесли, нали няма пак да изчезнеш?
— Не, мадам — успокои я Уесли. — Ако ви трябвам, ще ме намерите два етажа по-долу. — Рудолф искаше да го настани в една стая с Били, но Били каза, че се страхува да спи с Уесли, тъй като никога не се знаело какво може да направи тоя безумец, дори в такава вечер. Били не каза на Рудолф от какво всъщност се страхува и ако всички вървеше добре, Рудолф никога нямаше да разбере.
Когато вратата се затвори зад четиримата мъже и те тръгнаха по коридора, Рудолф се обади:
— На мен не ми се спи, освен това имам в стаята си бутилка шампанско. Искате ли да я изпием заедно?
— Аз трябва да се срещам утре с разни хора, но вие, момчета, пийнете — каза Симпсън и се облегна на вратата на асансьора, мършав и скръбен, обречен цял живот да славослови другите, но никога себе си; после вдигна красноречиво ръка за поздрав към вуйчото и двамата племенници, които щяха да продължат празненството с бутилка шампанско, а в това време той щеше да подготвя програмата за сутринта.
Докато се мъчеше да отвори бутилката с шампанско, Рудолф забеляза, че Уесли поглежда към заключената чанта на стола близо до прозореца.
— Хващам се на бас — каза момчето в момента, в който тапата изгърмя и чичо му почна да налива
