— Явно, че тази вечер ще ми говориш с клишета — измърмори Били. — Спомни ли си вече името на хотела, където си видяла братовчед ми?
— Опитвам се да си го спомня — отговори Моника. — Понякога ми е на устата да го кажа, но после ми се изплъзва.
— Глупости — извика Били.
— Правилно — каза тя. Хвърли цигарата си на пода и я стъпка на килима. Били потръпна. По отношение на облеклото си тя бележеше значителен напредък, но в битовите си навици оставаше на нивото от Брюксел. Моника се изправи, пристъпи към него, прегърна го и го целуна, като плъзна леко език в устата му. Той веднага се възбуди. И се опита да мисли за други неща — не е ли време да смени маслото в колата, ще играе ли тенис на другия ден, не трябва ли да даде смокинга си за гладене, та да е готов за премиерата на „Комедия на реставрацията“, — но нищо не помогна.
— Хайде да си легнем — промърмори той.
— Чудех се колко време ще ти трябва да го кажеш — изсмя се тя, сигурна, че може да прави каквото си поиска с него.
Един час по-късно Моника каза:
— И през нощта не е толкова лошо, нали?
Той я целуна по шията. Тя се отскубна от прегръдките му, стана от леглото и отсече:
— Трябва да вървя.
— Защо, дявол да го вземе, не останеш да преспиш? Поне веднъж? — попита разочаровано той.
— Имам предварително поети ангажименти — отвърна Моника и започна да се облича. Това не й отне много бреме. Обу си бикините, чийто бял цвят изпъкваше на загорелите й стройни крака, и облече роклята през главата си.
Докато си обуваше ниските обувки и си решеше косата пред огледалото, той я наблюдаваше с чувството, че някой му отнема нещо.
— Между другото решихме да си изплатим дълговете — каза тя.
По тялото му сякаш премина леден полъх и той придърпа одеялата.
— Какво искаш да кажеш? — попита Били, стараейки се да говори спокойно.
— Парижкия дълг — уточни тя, продължавайки да си реши косата. — Предполагам, че си спомняш.
Той не отговори нищо. Остана да лежи неподвижно.
— Ще ти кажа какво ще направиш — продължи тя, опъвайки с гребена разрешената си коса. — След два дни в шест часа вечерта ще отидеш на улица „Антиб“ в един бар, който се казва „Воал вер“. Там ще чака един човек. Ще носи две списания със себе си — „Експрес“ и „Нувел обсерватьор“. Ще чете „Експрес“, а „Обсерватьор“ ще бъде на масата. Ще седнеш при него и ще си поръчаш чаша вино. Той ще извади изпод масата една шестнайсетмилиметрова кинокамера.
— Само че това няма да е шестнайсетмилиметрова кинокамера — прекъсна я горчиво Били.
— Ето че започваш да се научаваш — каза Моника.
— Ще спреш ли най-сетне да си решиш косата? — извика Били.
— Ще вземеш камерата и като отидеш същата вечер във Фестивалната зала, ще я отвориш, ще извадиш онова, което е вътре, и ще го скриеш на незабележимо място. Бомбата ще избухне в девет и четирийсет и пет минути. — Моника остави гребена, дооправи косата си с ръце и изви тялото си така, че да се види как изглежда отстрани.
— Ти си полудяла — възкликна Били, придърпал одеялата до брадичката си. — В девет и четирийсет и пет ще прожектират филма на майка ми.
— Точно така — отвърна Моника. — И никой няма да те заподозре. Там ще има десетки фотографи с най-различни камери. Ще можеш да обиколиш цялата сграда и никой нищо няма да те попита. Точно затова ти си избран за тази работа. Не се тревожи. Никой няма да пострада.
— Искаш да кажеш, че това ще бъде една симпатична, безобидна, приятелска бомба?
— Мислех, че вече си се научил да не се държиш саркастично с мен — обърна се Моника и застана с лице към него. — В девет часа полицията ще бъде предупредена, че някъде в сградата има бомба. Ще опразнят всичко за пет минути. Нямаме намерение да убиваме никого. Този път — не.
— А
— Да направим демонстрация — твърдо заяви Моника. — Демонстрация, която ще бъде най-широко отразена, там ще бъде пълно с журналисти, телевизионни екипи и световноизвестни личности, които един през друг ще гледат как да се измъкнат навън. Има ли нещо друго, което да показва по-добре загниването на цялата система от този отвратителен, самодоволен цирк?
— Ами ако откажа да го направя?
— Тогава ще се разправяме с теб — отговори тихо Моника. — След като всичко свърши, както сме го замислили, сигурно ще си спомня хотела, в който е отседнал братовчед ти. А междувременно разчитам, че ще запомниш — „Воал вер“, двете списания, шест часа вечерта. Лека нощ, малкия. — Тя си взе чантата, наметна шлифера и излезе.
Докато се качваше по стълбите на фестивалната зала заедно с Гретхен, Донъли и Рудолф за сутрешната прожекция на „Комедия на реставрацията“, Били каза:
— Аз ще седна в партера при простосмъртните. — Другите имаха запазени места на балкона. Целуна майка си и прошепна: — Merde.
— Какво значи това? — попита изненадано тя.
— Значи „на добър час“, както се казва във френския шоубизнес — отвърна той.
Гретхен се усмихна и го целуна в отговор.
— Надявам се, че филмът ще ти хареса.
— И аз се надявам — сериозно каза Били. Показа билета си на входа и влезе в залата. Вътре беше вече пълно, макар че оставаха десет минути до началото на прожекцията… Незабележимо място, помисли си той, незабележимо място. Всичко му изглеждаше прекалено забележимо. Отиде в тоалетната. Там нямаше никой. Видя едно кошче за отпадъци. Ако останеше сам за трийсет секунди, вероятно щеше да успее да отвори калъфа на камерата, да извади бомбата и да я скрие. Ако можеше да остане сам трийсет секунди.
Вратата се отвори, влезе мъж с шарена риза и се запъти към писоарите. Били взе старателно да си мие ръцете, издърпа една книжна салфетка и се избърса. Излезе, откри едно свободно място на първите редове и седна. Намираше се в такова състояние, че не знаеше дали ще издържи да изгледа целия филм — още една причина, поради която не искаше да бъде до майка си. Но щом филмът започна, той изведнъж се потопи в него и дори взе да се смее заедно с останалата публика на хумористичните сцени. А изпълнението на Уесли го изненада. Уесли си беше Уесли, но бе успял да слее собствената си личност с личността на героя и се бе превърнал в едно потайно и измъчено момче, което само в редки, прочувствени мигове разкрива частица от същността си чрез поглед, движение на главата или едва смотолевени думи: през цялото време той изглеждаше смущаващо красив, внушавайки доброта и уязвима чувствителност дори когато сценарият изискваше от него да се държи жестоко и цинично.
След последния кадър аплодисментите бяха силни и продължителни, по-ентусиазирани, отколкото на другите филми досега. Хората взеха да търсят нещо с очи, ръкопляскайки, и Били видя, че поздравяват майка му, която, изправена до парапета на балкона, се усмихваше неуверено. Самият той щеше всеки момент да се разплаче и ръкопляскаше от сърце заедно със зрителите наоколо. Докато излизаше от залата, развълнуван от постижението на майка си, Били си зададе въпроса защо през всичките тези години се бе държал толкова гадно с нея.
Отвън, на Кроазет, видя група млади хора, които вземаха автографи от някакъв човек с гръб към него. Не можеше да го види, защото го закриваше високо, едро момче в сини джинси. Били с любопитство се приближи към групата. И спря. Човекът, който раздаваше автографи по програми, тефтерчета и листчета хартия, беше Уесли. Били се ухили. Трябваше да се сетя, каза си той, че любителят актьор няма да устои на изкушението да се види на екрана. Колкото се може по-внимателно той си проби път в тълпата към Уесли, който се бе навел да се подпише в тефтерчето на едно нисичко момиче с циганска пола.
