мъжът.
— Говорите ли английски? — попита Рудолф. Ако този мъж беше въпросното лице, което той очакваше да се обади, трябваше да разбере ясно всяка негова дума. Той и на английски едва ли щеше да може да уреди едно убийство, а да не говорим как би се справил на своя гимназиален френски.
— Малко — отговори мъжът. Имаше груб, плътен глас. — Адвокатът в Антиб каза, че двамата можем да свършим една работа…
— Кога може да се видим?
— Сега — отговори мъжът.
— Къде?
— На гарата. Ще бъда на бара в бюфета.
— Идвам след десет минути — каза Рудолф. — Как ще ви позная?
— Облечен съм така: сини панталони, кафяво сако, дребен съм, имам голям корем.
— Добре. След десет минути — отговори Рудолф и затвори. Сини панталони, кафяво сако, голям корем. Е, в края на краищата какво го интересуваше външността на този човек или как се облича. Той отключи чантата и погледна вътре. Пистолетът все още беше там. Затвори чантата, заключи я и излезе. После слезе долу, отиде до касата и поиска да отворят сейфа му. Беше поръчал от банката си в Ню Йорк да му изпратят десет хиляди долара и ги бе сменил във франкове. Каквото и да се случеше, добро или лошо, то щеше да струва пари. Погледна подредените пачки банкноти, замисли се и взе пет хиляди франка. Остави другите пачки в сейфа и го заключи. Сетне излезе от хотела и взе такси.
— Гарата — каза той. Опита се да не мисли за нищо през краткото пътуване до гарата. С мъка извади няколко десетфранкови банкноти от джоба си. Докато шофьорът му връщаше рестото, а той му оставяше бакшиш, ръката му трепереше.
Видя ниския пълен мъж със сини панталони и кафяво сако, изправен пред бара с чаша пастис пред себе си.
— Добър вечер, мосю — поздрави Рудолф, като отиде при него.
Мъжът се обърна и го изгледа навъсено. Беше мургав, с пълно лице и малки, хлътнали черни очи. Имаше дебели, влажни устни. На куполовидното му набръчкано теме нелепо се мъдреше яркосиня памучна шапка за голф, твърде малка за главата му. Лицето му не беше предразполагащо и при други обстоятелства Рудолф едва ли би бил склонен да му се довери.
— Може да излезем да се поразходим — предложи мъжът, който имаше силен провансалски акцент. — Светлината тук вреди на очите.
Двамата излязоха и тръгнаха покрай гарата по една тясна, тъмна, пуста уличка. Сякаш се намираха на хиляди километри от пъстрата, шумна фестивална тълпа.
— Слушам предложението ви — каза мъжът.
— Познавате ли един човек на име Данович? — попита Рудолф. — Югославянин. Побойник.
— Побойник? — повтори мъжът. — Какво значи побойник?
— Voyou — каза Рудолф.
— Аха.
— Познавате ли го?
Мъжът извървя десет крачки мълчаливо. После поклати отрицателно глава.
— Може би под друго име. Къде мислите, че е сега?
— Най-вероятно в Кан — отговори Рудолф. — За последен път са го видели в един нощен бар тук — „Ла порт роз“.
— Лошо място — кимна мъжът. — Мноого лошо.
— Да.
— И ако го намеря, какво?
— Ще получите известна сума пари, ако го ликвидирате.
— Ликвидирате? — повтори мъжът.
— Убиете — боже мой, помисли си Рудолф, нима аз казвам това?
— Compris — кимна разбиращо мъжът. — Сега да говорим за парите. Какво значи известна сума?
— Например петдесет хиляди франка — предложи Рудолф. — Около десет хиляди долара, ако предпочитате в долари.
— Колко в аванс? Веднага! За да намеря човека.
— Имам в себе си пет хиляди франка — каза Рудолф. — Мога да ви ги дам.
Мъжът спря и протегна едрата си ръка.
— Ще взема парите.
Рудолф измъкна портфейла си и извади банкнотите. Гледаше как мъжът внимателно ги брои под слабата светлина на уличната лампа на стотина метра от него. Какво ли ще каже, помисли си Рудолф, ако му поискам разписка. При тази мисъл за малко не се разсмя на глас. Попаднал бе в свят, където единствената гаранция беше отмъщението.
Мъжът натъпка банкнотите във вътрешния джоб на сакото си и попита:
— Като го намеря, колко ще получа?
— Преди или след като… свършите работата?
— Преди.
— Двайсет хиляди. Това ще бъде половината.
— Съгласен — отвърна мъжът. — А след това каква гаранция давате, че ще ми платите?
— Каквато пожелаете.
Мъжът се замисли и каза:
— След като съобщя, че съм го намерил, дайте двайсет и пет хиляди на адвоката. Адвокатът ще прочете в „Нисматен“, че онзи е… коя беше думата?
— Ликвидиран — каза Рудолф.
— … ликвидиран — повтори мъжът, — и тогава ще изпратя мой приятел в кантората му за останалите пари. Да си стиснем ръцете за сделката.
В миналото Рудолф неведнъж се бе ръкувал с партньори при сключването на разни сделки, след което бе празнувал. Този път обаче празненство нямаше да има.
— Ще чакате да ви се обадя по телефона — каза мъжът, после се обърна и закрачи бързо към гарата.
Рудолф пое дълбоко дъх и бавно се отправи към Кроазет, където беше хотелът му. Спомни си за двамата младежи, които го нападнаха във входа на дома му в Ню Йорк и се разбесняха, че човек като него, който изглежда толкова заможен, има у себе си само няколко долара. Ако тази вечер по тъмните улички на Кан някой го нападнеше, сигурно щеше да го убие, след като прерови джобовете му. Имаше пари само колкото да си плати таксито.
Били се събуди от чукане на вратата. Стана сънен и както беше бос и по пижама, отиде да отвори. На прага стоеше Моника с цигара в ръка, метнала като пелерина на раменете си шлифер. Тя бързо влезе, а той затвори вратата и запали лампата.
— Здравей. Чудех се кога ли ще се появиш — каза Били. Бяха минали четири дни от последното й посещение.
— Липсвах ли ти? — Тя захвърли шлифера си и усмихната седна на неоправеното легло.
— После ще ти кажа. Колко е часът? — попита Били.
— Дванайсет и половина — отговори Моника.
— Странно работно време имаш.
— По-добре късно, отколкото никога — напомни тя. — Не си ли съгласен?
— И на този въпрос ще ти отговоря после — не отстъпваше той. — Работата е там, че предпочитам следобедните часове.
— Колко си се поевропейчил.
— А ти какво правиш през следобедните часове, дявол да го вземе?
Моника срамежливо му се усмихна.
— Любопитството понякога вреди — каза тя.
