Той спря, прочете написаното и си припомни какво бе чул за Полковника — след повишаването си се оттеглил в Аризона, където можел да играе тенис през цялата година. Сетне бързо продължи да пише.
Ставам невротичен. А може би не е така. Мисля, че непрекъснато ме следят. Като вляза в ресторант, ми се струва, че непознати мъже и жени упорито ме гледат, придобил съм навика, като вървя по улицата внезапно да се обръщам, през последните шест месеца съм се местил четири пъти. До този момент не съм хванал никого на местопрестъплението. Може би имам някакво предчувствие за бъдещето. Може би времето е кръг, а не спирала и някой, който върви по кръга, се приближава към мен от другата страна. Уилям Абът, младши, с невроза, непозната до този момент на науката.
Ако ме убият или умра при странни обстоятелства, лицето, което ще бъде отговорно за това, е една жена, известна като Моника Волнер, когато работеше като преводачка в НАТО, докато аз бях в армията в Брюксел, и като Моника Хицман, когато по-късно я видях в Ел Фаро, близо до Малага в Испания. Тя беше и, предполагам, все още е член на терористична организация, която действаше, и вероятно още действа, в цяла Европа, а може би поддържа връзка с подобни организации и в Америка.
Мъжът, който по една случайност се самовзриви, докато слагаше бомба в колата ми в Жуан ле Пен, Франция, ми е познат само като Джордж, шеф на групата, към която принадлежеше Моника Волнер-Хицман. Той беше специалист по огнестрелни оръжия и до инцидента, предизвикал смъртта му, минаваше за експерт в производството на взривни устройства.
Пиша тези редове в редакцията на „Чикаго трибюн“, където работя от шест месеца благодарение на приятелството на баща ми с един от редакторите. Баща ми знае къде се намира този мой доста голям бележник. Пазя го заедно с няколко книги и документи, стари дрехи и разни вехтории, които съм събрал по време на пътуванията си, в един сандък в мазето на неговия апартамент, тъй като в моята стаичка няма място. Той знае, че в сандъка има и мои писания, но не ги е чел. Уверил съм го, че това е резюме на романа, който той постоянно ме подтиква да напиша.
Откакто напуснах Кан, където бях подложен на строги разпити от френската полиция, основателно подозираща, че има някаква връзка между мен и човека, когото познавах под името Джордж, но неспособна да докаже нищо, не съм се виждал със семейството си поради това, че се страхувам да не им се случи нещо, докато съм с тях, а не поради липса на роднински чувства. Мисълта, че само двайсетина минути след като избухна бомбата, трябваше да дам колата на майка ми и на нейния приятел, за да отидат на обяд, ме измъчва и до този момент, макар че сега за първи път съм в състояние да опиша какво се случи на Лазурния бряг.
Той отново спря да пише и си припомни часовете с двамата следователи, които го разпитваха отначало любезно и снизходително, а след това грубо и открито враждебно. Заплашиха го, че ще го арестуват, но той знаеше, че блъфират, и устоя, повтаряйки все едно и също: „В отговор на вашите въпроси мога само да кажа, че съм в Кан, за да гледам филма на майка си, че никога не съм виждал този човек и не знам да имам врагове. Единственото ми предположение е, че този човек е направил някаква трагична грешка.“
Най-накрая те се отказаха и го освободиха с предупреждението, че случаят не е приключил и че между Франция и Съединените щати съществува договор за екстрадиране.
Рудолф го бе изгледал особено, но това трябваше да се очаква след историята с пистолета със заглушител.
— Късметлия си ти — подметна вуйчо му на другия ден на летището, преди Били да се качи на самолета за Ню Йорк. — Гледай да си останеш такъв.
— Не се съмнявай в това — отвърна Били.
Уесли, който също беше с тях, но вече не се усмихваше, мрачно му стисна ръката, без да каже нищо.
Гретхен не можа да дойде. Когато чу за експлозията — това нямаше как да се скрие от нея, — тя припадна и остана на легло. Лекарят, когото извикаха, установи, че има висока температура, но не можа да й постави диагноза. Поръча да лежи поне пет дни.
Когато отиде в нейната стая да й каже довиждане, Били се ужаси от вида й. Лицето й беше синкавобяло, сякаш се бе смалила за няколко часа, и когато заговори, гласът й едва се чуваше:
— Били, моля те, пази се заради мен.
— Ще се пазя — каза той, наведе се и я целуна по горещото лице, докато тя лежеше подпряна на възглавницата.
Били поклати глава да прогони нахлулите спомени и продължи да пише.
Ако можех да кажа цялата истина на полицаите, като нищо щяха да ми дадат ордена на Почетния легион. В края на краищата все пак бях допринесъл за разпадането или поне за осуетяването на дейността на банда убийци, тероризираща цяла Европа. Разбира се, направих това случайно, но случайностите също са важни, може би повече от всичко останало. Цялата история на семейството ми е поредица от случайности, хубави и лоши. Може би така е с всички семейства.
Въпреки факта, че избягвам да се виждам с роднините си, те често ми пишат и ме държат в течение на делата си. В отговор аз им пиша весели, словоохотливи писма, пълни с лъжи, че баща ми е трезвен почти през цялото време, а аз се справям чудесно с работата си във вестника. Тъй като отразявам дейността на полицейските участъци и съдебните дела за дребни престъпления в районните съдилища, едва ли ми вярват. Пред баща си обаче не твърдя, че романът, който уж пиша, ще бъде вторият „Война и мир“, нито че ще бъде Големият американски роман, само му казвам, че засега се оформя задоволително.
Вуйчо ми Рудолф — стожерът, спасителят, съвестта и ангел-пазителят на семейството, в своя вечен стремеж да върши добри дела сега пътува между Лонг Айланд, Кънектикът, Вашингтон и столиците на Европа, намира време да пише дълги поучителни писма и да дава съвети, които никой от нас не следва. Той е най-ревностният писач на писма и благодарение на него научавам с какво се занимава самият той, майка ми, която сега е мисис Донъли, и братовчед ми Уесли, който остана в Кан и си намери работа като моряк на една яхта. Вуйчо Рудолф намира време и да посещава Уесли в Кан във връзка с една история…
Били спря да пише, стана и закрачи около бюрото. После седна, загледа листа на машината и отново се зае да пише, но този път по-бавно.
Дори и сега мисля, че е по-разумно да не засягам въпроса за натрапливата идея на Уесли. Всички ние, и майка ми, и вуйчо ми, и аз, се опитахме да го убедим да не остава на Лазурния бряг. Никой от нас няма, меко казано, приятни спомени от това място. Дори фестивалът се оказа едно разочарование. Противно на предвижданията на рекламния агент журито не присъди никаква награда на филма и слава богу, че никой не прие буквално думите на мистър Симпсън, че ще си отреже главата, ако Уесли не се върне у дома с награда. Както разправя майка ми, която се готви да започне втория си филм, Уесли е отказал да участва в него, независимо от високото заплащане, както и да играе главни роли в други филми. Засега Уесли без съмнение е най-богатият моряк в Средиземно море. В последното си писмо той ми пише, че когато приключи с морската афера, както сам се изразява, ще играе във филми, докато спечели пари да си купи яхта, след което като баща си ще стане капитан. Писмата му звучат бодро, но може би и той лъже като мен, когато пише на роднините си. Все пак за разлика от мен той има причина да бъде бодър. На осемнайсет години наследи трийсет хиляди долара без високи данъци, а приятелката му си уреди да работи в парижкото бюро на „Тайм“ и често взема самолета за Кан, за да го види. Пише също, че играе редовно тенис, освен през летните месеци, и смята, че ако сега се срещнем на корта, ще ме срази. Аз не съм докосвал ракета след Жуан ле Пен.
Полицията така и не откри нито истинското име на Джордж, нито откъде е дошъл. Не мога да се отърва от чувството, че един ден ще вдигна очи от бюрото и ще видя Моника, изправена пред мен. Постоянно я сънувам, сънищата ми са еротични и прекрасни и когато се събудя, съм дълбоко отчаян.
Били спря да пише и се намръщи.
— По дяволите — изруга той. Извади листа от машината и заедно с още два листа го сложи в голям
