на играта, отказа се от самоцелни удари и саморазправа с топката. В края на двата часа Били се чувстваше изтощен, макар че спечели и четирите сета. Уесли, който бе тичал два пъти повече от него, дишаше нормално. И този път той накара Били да му пази сакото, докато си вземе душ.
Третия ден играха само един час, защото Били бе обещал да се върне рано, за да могат Донъли и Гретхен да отидат с колата в Мужен и да обядват там двамата. Откак прожектираха филма, Гретхен нямаше и минутка покой в Кан и напрежението започваше да й се отразява.
Първият сет продължи цял час и Били трябваше да се бори за всяка топка, въпреки че накрая водеше с шест на три.
— Пфуу — каза той, като тръгнаха към съблекалните, — започвам да съжалявам, че те накарах да играеш по-спокойно. Ако продължаваш така, ще ме изцедиш докрай.
— Ами, детска игра — отвърна самодоволно Уесли.
Тъкмо се обличаха след банята, когато чуха експлозията отвън.
— Какво беше това, дявол да го вземе? — попита Били.
— Може би някакъв газопровод — сви рамене Уесли.
— Никакъв газопровод няма да е — каза Били. Усети, че се разтреперва, и седна.
Все още седеше без риза, когато управителят на клуба дотича в съблекалнята.
— Мосю Абът — задъхано каза той с писклив, уплашен глас, — бързо елате. Вашата кола… Ужасно е.
— Веднага идвам — отговори Били, но продължи да седи, без да помръдва. В далечината се чуха полицейски сирени. Били си облече ризата и започна бавно и старателно да си закопчава копчетата, а през това време Уесли бързо нахлузи джинсите си.
— Уесли, да не си посмял да излезеш — нареди Били.
— Какво значи това „да не си посмял“?
— Чу какво казах. След няколко секунди полицията ще бъде тук — заговори той бързо и отсечено. — Снимката ти ще се появи във всички вестници. Стой тук! И скрий този проклет пистолет. На незабележимо място. Ако някой те попита нещо, не знаеш нищо.
— Но аз наистина нищо не знам… — каза Уесли.
— Добре — отвърна Били. — Стой тук! Аз трябва да видя какво се е случило. — Закопча ризата си догоре и без да бърза, излезе от съблекалнята.
От съседните жилищни сгради се стичаха хора към дърветата, където бе паркирана колата му. Една малка полицейска кола с виеща сирена мина с пълна скорост през портала на клуба и спря със скърцане на алеята. Двама полицаи излязоха и хукнаха към тълпата. Като наближи, Били видя, че колата му е разкъсана на две, предните колелета бяха изхвърлени настрани, а покривът лежеше на няколко метра от тях. Струпаните хора закриваха гледката на Били, но той добре видя и чу една жена, която жестикулираше като обезумяла и крещеше на полицаите, че, като минавала край портала, видяла един мъж наведен над откритата кола и няколко секунди по-късно, след като го подминала, чула експлозията.
Сред възбудените гласове Били чу, че единият полицай пита управителя на тенисклуба кой е собственикът на колата. Управителят се обърна и посочи Били. Били си проби път през тълпата и едва тогава видя обезобразеното, кърваво тяло на мъж, проснат по лице до останките от радиатора на пежото.
— Господа, колата е моя — каза Били. Ако управителят, който знаеше, че той говори френски, не беше тук, щеше да се престори, че знае само английски.
Двамата полицаи се заеха да обърнат тялото на мъртвия мъж и Били извърна глава. Хората се отдръпнаха и една жена изпищя.
— Мосю, познавате ли този човек? — попита го единият полицай.
— Предпочитам да не гледам — извърна глава Били.
— Моля ви, мосю — настоя полицаят. Беше млад, пребледнял от страх и ужас. — Трябва да ни кажете познавате ли този човек. Ако не го видите сега, после ще бъдете принуден да дойдете в моргата.
Вторият полицай, наведен над трупа, претърсваше джобовете му. Поклати глава и се изправи.
— Няма никакви документи — съобщи той.
— Моля ви, мосю — повтори умолително младият полицай.
Накрая, обръщайки бавно глава, Били видя първо ужасените лица на хората, после върховете на дърветата и синьото небе и едва тогава си наложи да погледне надолу. На мястото на гърдите зееше червена дупка, лицето беше разкъсано и изкривено в гримаса, през овъглените устни се виждаха изпочупени зъби, но въпреки всичко Били позна лицето. Това беше човекът, когото в Брюксел познаваше под името Джордж.
— Съжалявам, господа — поклати глава той. — За първи път виждам този човек.
Част четвърта
1
Били седеше на бюрото си в опустялата редакция, втренчил поглед в пишещата машина. Беше късно вечерта, той бе свършил работата си за деня и можеше да си отиде у дома. Ала домът му беше малко, неприятно едностайно жилище близо до университета и там никой не го чакаше. Сам бе пожелал така. След Жуан ле Пен избягваше всякаква компания.
На бюрото му лежеше дебело писмо от вуйчо му Рудолф, с клеймо от Кан. Вече трети ден стоеше неотворено. Вуйчо му пишеше прекалено много писма, в които примамливо описваше прекрасния живот на разни интелигентни и добре платени млади хора във Вашингтон, където сега прекарваше доста от времето си, вършейки безплатна, но очевидно важна работа в полза на Демократическата партия. Поне с такова впечатление оставаше човек от вестникарските статии за разни събития във Вашингтон, където името му се свързваше с това на Хелън Морисън и на един сенатор от Кънектикът, с когото той пътуваше из Европа.
Били понечи да вземе писмото на вуйчо си, но телефонът на бюрото му иззвъня. Вдигна слушалката:
— Абът на телефона.
— Били, обажда се Рода Флин. — Освен гласа на жената Били дочу музика и много други гласове.
— Здравей, Рода — каза той. Рода беше млада репортьорка във вестника, красиво момиче, което се проявяваше много по-добре от него, имаше си своя рубрика и се опитваше да флиртува с Били винаги, когато случайно се срещнеха в редакцията.
— У нас има малко празненство и се нуждаем от още мъже — каза тя. — Ако си свободен…
— Съжалявам, Рода — прекъсна я Били. — Имам още работа. Може би друг път.
— Да, друг път — разочаровано каза тя. — Недей да работиш толкова много. Знам какво ти плащат, затова не разглезвай шефовете.
— Благодаря за съвета — отвърна той. — Но засега те явно не си мислят, че ги разглезвам. Приятно прекарване.
Били затвори телефона и отново втренчи поглед в машината. Тишината се нарушаваше само от далечното потракване на телетипа, а в ушите му още отекваха веселите звуци от компанията на Рода. Как му се искаше да отиде там и да поговори свободно с някое красиво момиче, само че не можеше да говори за онова, което наистина му се искаше.
Дявол да го вземе, щом не мога да говоря с никого, поне със себе си да поговоря, помисли си той.
Сложи един лист на машината и започна да пише.
Това е към бележника от 1972 година. Поради различни причини не съм писал нищо след Испания, но сега съм сам в Чикаго, неизвестен и уплашен, и смятам, че като представител на своето поколение и човек с необикновена съдба трябва да кажа някои неща, които може би някога ще бъдат прочетени с интерес от други млади хора. Както каза Полковника в Брюксел, „Ние сме на бойната линия на цивилизацията“ и ако това важи за Брюксел, трябва да важи и за Чикаго. Послания от такава важност трябва да се оставят на такива места, където оцелелите, ако изобщо има такива, ще могат да ги намерят.
