виното, — хващам се на бас, че е точно там.
— Кое? — попита Рудолф.
— Знаеш какво имам предвид — отвърна Уесли.
— Изпий си шампанското — вдигна чаша Рудолф.
Уесли демонстративно остави чашата си на масата, бръкна в джоба на взетия под наем смокинг и извади малък пистолет.
— Вече нямам нужда от онова нещо — изрече той с равен глас. — Запази си го за спомен.
— Луд както винаги — каза Били.
— За тия думи си заслужава да пия — усмихна се Уесли.
Вдигнаха чаши.
Уесли прибра пистолета в джоба си.
— Значи цяла вечер си седиш в залата, гледаш се на екрана и се кланяш на хората с това нещо в джоба си! — каза Рудолф.
— Ами да. Никога не се знае кога може да се появи онзи, когото търся — отвърна Уесли.
Рудолф намръщено закрачи из стаята и попита:
— Уесли, какво ще направиш, ако разбереш, че въпросът ще бъде уреден без твоето участие?
— Какво значи това? Уреден?
— Значи, че сега, докато ние си пием шампанското, един професионален убиец търси твоя човек.
— Ще ти кажа, че не искам никой да върши работата ми вместо мен — отговори хладно Уесли — и не искам повече подаръци нито от теб, нито от когото и да е друг.
— Смятам да остана в Кан до края на фестивала — продължи Рудолф. — Още само десет дни. Ако дотогава работата не е приключила, връщам се вкъщи и слагам точка. Единственото, което искам да обещаеш, е, че дотогава няма да предприемаш нищо. А след това прави, каквото знаеш.
— Не мога да обещая — заяви Уесли.
— Уесли… — започна Били.
— Ти не се меси! Достатъчно вече обърка нещата — сряза го Уесли.
— Успокойте се. И двамата — каза Рудолф. — Има още нещо, Уесли. Твоята приятелка мис Ларкин се обади онзи ден. Ти й дължиш много.
— Повече, отколкото си мислиш. Какво каза тя? — попита Уесли.
— Иска да дойде тук. Смята, че може да си вземе две седмици отпуск от списанието. Чака да й се обадиш.
— Ще трябва да почака — отвърна Уесли и допи шампанското си.
— Каза, че ти знаеш за намерението й да дойде тук. Че си искал тя да дойде.
— Мислех, че всичко вече ще е приключило — обясни Уесли. — Само че не е. Затова ще се видим с нея друг път.
— О, по дяволите — извика Рудолф. — Няма освен всичко друго да играя и ролята на Купидон. Хайде да пресушим бутилката. Искам да поспя.
— Какво ще правиш сега? — попита Били, когато двамата с Уесли останаха сами пред хотела.
— Ще обикалям като нощен патрул — отвърна Уесли. — Искаш ли да дойдеш?
— Не.
Уесли погледна скептично Били и попита:
— Какво мислиш за цялата тая работа?
— Безумно ме е страх. За всички нас — отвърна Били.
Уесли кимна мрачно.
— Ще дойда с теб до паркинга. Забравих да вдигна гюрука на колата си, а сигурно ще вали.
Уесли му помогна, после Били затвори прозорците на колата и каза:
— Уесли, все пак няма да е лошо, ако двамата с теб се разходим до Париж. Ще спираме по пътя да играем тенис и да си правим угощения. Може да се срещнете с твоята приятелка там. Тук ще те побъркат през следващите десет дни. Нищо лошо няма да стане, ако отложиш нещата с десет дни.
— Ще играя с тебе тенис, Били, само че тук. Лека нощ — каза Уесли.
Били проследи с поглед високата фигура в тъмен костюм с леко издут джоб. Поклати глава и се върна в хотела. В стаята си превъртя два пъти ключа на вратата.
На другата сутрин се събуди рано и поръча да му донесат вестниците. Освен специалните издания на фестивала пиколото му донесе и новия брой на „Нисматен“ На първа страница бе поместена снимка на един мъж, който му изглеждаше познат. Мъжът носеше тъмни очила и стоеше между двама полицаи. Беше приятелят на Моника, търговецът на замразени храни от Дюселдорф. Текстът към снимката гласеше, че бил арестуван след анонимно телефонно обаждане и че бил заловен с бомба, скрита в калъф на филмова камера. Човекът, който се обадил по телефона, говорел със силно подчертан южняшки акцент.
Били се усмихна, като прочете последните редове. Уесли не е единственият актьор в семейството, каза си той.
На другата сутрин отидоха с малката открита кола в един тих спортен клуб в Жуан ле Пен да играят тенис. Уесли, със сини джинси, избеляла памучна риза и вълнено сако с оръфани ръкави, никак не приличаше на актьор, комуто предсказваха в печата блестяща кариера. Били докосна с отвращение леко издутия джоб и каза:
— Не може ли поне, докато играеш тенис, да оставиш това проклето нещо в хотела? Ужасно ме изнервя. Имам чувството, че ще го извадиш и ще ме гръмнеш, ако ти взема още някоя точка от сервис.
— Навсякъде ходя с него — добродушно се усмихна Уесли.
Той излезе на корта със сакото и преди да почнат да играят, внимателно го преметна на една пейка близо до мрежата, където можеше да го гледа през цялото време.
Първия ден Уесли игра невъздържано, както и преди. Удряше топката яростно, най-често в мрежата или извън игрището. Два часа по-късно Били каза:
— Стига толкова за днес. Ако действаше така и като актьор, нямаше да те пуснат дори до някое кино да припариш, и да имаш билет.
— Младежка енергия — ухили се Уесли и облече сакото върху мократа от пот риза. — Обещавам да се поправя.
— Кога започваш да се поправяш?
— Утре — заяви Уесли.
Когато отидоха да си вземат душ, Уесли настоя Били да му пази сакото, докато се изкъпе, макар че в помещението нямаше никой освен тях двамата.
— Доста глупости съм вършил през живота си — оплака се Били, — но за първи път ставам пазач на сако. — Той седна на пейката пред кабинките, докато Уесли се събличаше. Гледаше ясно очертаните големи мускули на гърба му и дългите му идеално оформени крака. — Ако имах твоята физика, щях да съм на финалите в Уимбълдън — каза той.
— Човек не може да има всичко — отвърна Уесли. — Ти имаш ум в главата си.
— А ти?
— Аз не мога да се похваля с такова нещо.
— Ти ще стигнеш далеч в професията, която избереш — каза Били.
— Ако я избера… — отговори Уесли и влезе под душа.
Миг по-късно през плисъка на водата до Били стигна гласът на Уесли, който пееше „Дъждовни капки падат на главата ми…“ Имаше силен, хубав глас и безспорен талант да съчетава думи и мелодия. Освен всичко друго — и това, каза си Били. Едно обаче беше сигурно — ако сега влезеше някой и го видеше и чуеше как безгрижно си пее, за нищо на света нямаше да му мине през ум, че това момче денем и нощем се движи с пистолет.
Когато отидоха при колата, паркирана зад клуба в сянката на дърветата. Били каза:
— Ако сега провалиш всичко, майка ми никога няма да ти прости. Аз също.
Уесли не отговори нищо, отпусна се тежко на тясната седалка и засвири с уста една мелодия от филма.
На другия ден Уесли удържа на обещанието си и игра по-спокойно. Сякаш изведнъж бе схванал смисъла
