настроени старци от същата лудница, в която всички ние живеем.

Прекарах деня в леглото с Моника.

От време на време правим така.

Когато таксито на Рудолф пристигна пред полицейския участък в Кан, Дуайър вече чакаше там Рудолф бе преценил, че е по-разумно да дойде с такси, отколкото с колата си. Не му се щеше да влиза във френски полицейски участък, за да настоява племенникът му да бъде освободен, и да излезе оттам, след като са го подложили на проверка за алкохол. С дебелия си тъмносин моряшки пуловер Дуайър трепереше, облегнат на стената, а размитата светлина на лампите от участъка осветяваше лицето му в бледозелено. Като слезе от таксито, Рудолф погледна часовника си. Минаваше четири. Улиците на Кан бяха пусти. Всички, освен него, бяха изпълнили задълженията си предната вечер или ги бяха отложили за сутринта.

— Божичко, колко се радвам, че дойде — каза Дуайър. — Каква нощ! Каква нощ, дявол да го вземе!

— Къде е той? — попита Рудолф, опитвайки се да говори спокойно; позна колко нервен е Дуайър по лицето му и по начина, по който забиваше кокалчетата на пръстите в дланите си.

— Вътре някъде. Сигурно в някоя килия. Не ми дават да го видя. Не ме пускат да вляза. Щели и мен да затворят, ако още веднъж ме видели там. Това е то, френската полиция — горчиво каза той. — Все едно, че говориш с Хитлер.

— Как е той? — попита Рудолф. Като гледаше как Дуайър се свива в студения нощен въздух, изведнъж усети, че по гръбнака му полазват тръпки. Беше се облякъл за жегата през деня и не беше се сетил да си вземе сако от хотела.

— Не зная как е сега — отговори Дуайър. — Когато го довлякоха тук, не беше много зле. Обаче удари един полицай и сега господ знае какво са му направили, откак е вътре.

Да имаше отворено кафене, помисли си Рудолф, или поне осветено място, което да излъчва топлинка… Но улицата се простираше тясна и тъмна, като се изключи бледата светлина на уличните лампи.

— Добре, Бъни — успокояващо подзе той. — Аз съм тук. Ще видя какво мога да направя. Но ще трябва да ми разкажеш всичко. Какво се случи?

— Заведох го на вечеря в Антиб — каза Бъни. Каза го оправдателно, сякаш Рудолф го обвиняваше, сякаш трябваше преди, всичко да докаже невинността си. — Не можех да оставя момчето само в такава вечер, нали така?

— Разбира се.

— Пийнахме малко вино. В присъствието на баща си Уесли пиеше вино с всички нас. Том му наливаше от бутилката като на възрастен, а той всъщност си е дете. Нали знаеш как е във Франция…

Гласът му заглъхна, сякаш бутилката, която двамата с Уесли си бяха поделили в ресторанта в Антиб, беше друго несправедливо обвинение срещу него.

— Знам — отвърна Рудолф, като се опитваше да не издава нетърпението си. — И после?

— После момчето поиска коняк. Два коняка. Аз си казах, защо не? В края на краищата в деня, в който си погребал баща си… Дори и да се напие, нали сме на две крачки от пристанището, ще го зърна на яхтата без никакви проблеми. Само че той не поиска да се върне на яхтата. Изведнъж стана от масата и каза: „Аз отивам в Кан.“ Попитах го: „За какъв дявол ще ходиш в Кан по това време?“ „Ще посетя един бар“, отговори той. Това бяха точно думите му. Ще посетя. „Ще посетя «Ла порт роз»“. Само бог знае какво ставаше в главата на това момче след изпития коняк, след изминалия ден, след всичко случило се. Опитах се да го разубедя, честна дума, опитах се. „Майната ти, Бъни“, каза той. Никога преди не ми е говорил така. На лицето му беше изписана отчаяна решителност. И булдозер не можеше да го отклони от пътя му. „Никой не те моли да идваш с мен, тросна ми се той. Върви да се наспиш, че да си красив утре.“ Вече излизаше от ресторанта, когато успях да го настигна и поне да го хвана за ръката. Не можех да го оставя да отиде сам в онзи проклет бар, нали така?

— Точно така, Бъни — уморено каза Рудолф. — Правилно си постъпил. — Ако бях на мястото на Дуайър, кой знае дали щях да постъпя по-добре. Сигурно по-зле, помисли си.

— Взехме такси и отидохме в „Ла порт роз“ — не млъкваше Дуайър, изнервен от мъка, от страх или безпомощност. — В таксито не си отвори устата. Не каза нито дума. Седеше и гледаше през прозореца, като някой турист. Кой може да знае какво му е минавало през ума. Не съм психолог, никога не съм имал деца, кой знае какви безумия им се въртят в главите? — В гласа му отново прозвучаха нотки на невинност, но той едва ли очакваше някой да му повярва или да вземе предвид тази невинност. — Помислих си значи, че е разстроен — продължи Дуайър. — Кой няма да е разстроен в такъв ден, може би му е хрумнала безумната мисъл, че негов дълг пред баща му е да отиде и да види мястото, където е почнало всичко. Щом като е видял края с хвърления в морето прах, може би е искал да види и началото.

Началото, каза си Рудолф, мислейки за необуздания си брат, с когото спяха в едно легло над пекарницата, началото не е в бара в Кан. Трябва да се върнеш по-назад. Много по-назад.

— Казах си дори, че това може и да е добра идея — продължи Дуайър. — А и съвсем сигурно беше, че югославянинът, с когото Том се е сбил, нямаше да е там — откак го разпита в деня след убийството, полицията го търси, но още не може да го открие. Освен това нито аз, нито Уесли сме виждали някога този човек, така че няма как да го познаем, дори да седне до нас на бара, че и да го осветят с прожектор. Нямаше да ми е приятно, но какво от това, още няколко чаши, след това в леглото, на другия ден — махмурлук, и толкова.

— Разбирам, Бъни — каза Рудолф, потрепервайки от студ. — Нищо друго не би могъл да направиш при тези обстоятелства.

— Да, при тези обстоятелства — енергично закима Дуайър.

— Как започна свиването? — попита Рудолф. Самооправданията на Дуайър можеха да изчакат. Беше четири часът сутринта, беше му студено, а Уесли се намираше в участъка и полицаите може би го обработваха. — Уесли ли беше виновен?

— Виновен? Такова нещо като стане, как можеш да кажеш кой е виновен? — Устните на Дуайър затрепериха. — Стояхме на бара, мълчахме, бяхме изпили по две, а може би по три чаши уиски, Уесли искаше още, не изглеждаше пиян — на това момче главата му е сякаш от цимент, — до него стоеше един англичанин, пиеше бира и говореше високо. Беше слязъл от някакъв кораб, личеше си, че е моряк, разправяше на момичето нещо за американците, изглежда, не е било много хвалебствено, защото Уесли внезапно се обърна към него и тихо му каза: „Я не приказвай за американците, гаден англичанино.“

О, господи, помисли си Рудолф, чудесно време и място за патриотизъм.

— Оня разправяше как американците оставили англичаните да се бият във войната вместо тях, само че Уесли дори не е бил роден тогава, какво го интересува това? Божичко, баща му никога не би се сбил в бар, та ако ще и десет англичани да разправят какви некадърници и пачаври са американците. Ама Уесли търсеше с кого да се сбие. Никога досега не го бях виждал да се бие, но Том ми беше разказвал, разбрах какво предстои, сграбчих го за ръката и казах: „Хайде, момче, време е да вървим.“ Обаче англичанинът, божичко, сигурно тежеше сто килограма, беше към трийсет — трийсет и две годишен, като си помисля и за всичката бира, дето я беше изпил… Та той каза: „Я повтори, ако обичаш, малкия“ и Уесли тихо и спокойно каза: „Не приказвай за американците, гаден англичанино.“ Дори тогава сбиването можеше да се избегне, защото момичето дърпаше англичанина за ръкава и викаше: „Хайде да се прибираме, Арнолд.“ Но той я отблъсна и попита Уесли: „От кой кораб си слязъл, приятел?“, и аз видях как бавно протяга ръка към бирената бутилка на бара. „Клотилд“, отговори Уесли и тогава усетих как мускулите на ръката му се напрягат. Англичанинът се изсмя. „Търси си друго място, малкия“, каза той. „«Клотилд» няма да се ползва с добро име вече“. Мисля, че Уесли се вбеси от смеха му. Внезапно се пресегна, сграбчи пръв бутилката и я разби в лицето на англичанина. Оня се свлече целият в кръв. Всичко живо наоколо взе да пищи, а Уесли се хвърли да го тъпче с крака. Никога не бях виждал момче с такова обезумяло лице. Къде се е научил да се бие така, никой никога няма да разбере. Да тъпче с крака, божичко. И да се смее съвсем като смахнат, а аз съм увиснал на гърба му и го дърпам, но той изобщо не ме забелязва, все едно че комар е кацнал на врата му. Цялата работа не продължи дълго. На една маса седяха двама цивилни полицаи, веднага скочиха, но той удари с юмрук единия и полицаят се смъкна на колене. Другият извади палка, фрасна го по тила и това сложи край на двубоя. Изтеглиха Уесли навън, хвърлиха го в една полицейска кола

Вы читаете Просяк, крадец
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату