и не ми позволиха да тръгна с тях. Аз хукнах към участъка, една линейка потегли с пълна скорост, с включени фарове и сирена и сега само господ знае в какво състояние е онзи англичанин. — Дуайър въздъхна. — Горе-долу това е — тежко каза той. — Това е. Сега вече знаеш каква е работата и защо се обадих в хотела.
— Радвам се, че си се обадил. — Рудолф също въздъхна. — Почакай тук. Ще видя какво мога да направя.
— И аз бих дошъл, но те не могат да ме гледат — каза Дуайър.
Рудолф изпъна рамена под сакото и влезе в участъка. Неочакваната светлина го заслепи, но топлината във всеки случай беше приятна. Знаеше, че трябва да се избръсне, че дрехите му са измачкани. Щеше да се чувства по-самоуверен, ако, както се изрази Гретхен, нямаше вид на човек, който току-що е бил съблазнен. Знаеше също, че още ухае на парфюм. Не съм облечен подходящо за случая, каза си той, пристъпвайки към високото бюро, зад което седеше дебел полицай, избръснат до синьо, и намръщено го гледаше.
Пътуването обогатява впечатленията, каза си пак той, като се усмихна или поне направи опит да се усмихне на полицая; когато пътува, човек попада в катедрали, опознава леглата на офицерски жени, чиито мъже ги няма, удря се в греди от кораби, потопени през отдавна водени войни, запознава се с чужди обичаи, странни ястия, полицейски участъци, погребения…
— Името ми е Джордах — каза той бавно на френски на полицая зад бюрото. — Американец съм… — Чувал ли е този полицай за Лафайет8, за плана „Маршал“, за Деня на победата? И дали ще използва този случай да изрази благодарността си? Този прекрасен случай… — Разбрах, че сте задържали племенника ми Уесли Джордах.
Полицаят отговори бързо на френски и Рудолф не го разбра.
— Говорете по-бавно, ако обичате. Не знам добре френски — каза той.
— Елате в осем часа сутринта — повтори бавно полицаят, за да го разбере Рудолф.
— Бих искал да го видя сега — обясни Рудолф.
— Чухте какво казах — повтори полицаят подчертано бавно и вдигна двете си ръце с осем разперени пръста.
Рудолф разбра, че полицаят не е чувал нито за Лафайет, нито за Деня на победата, и добави:
— Може би има нужда от медицинска помощ.
— Той получава отлична медицинска помощ — каза полицаят, изговаряйки язвително бавно думите. — Осем часът сутринта. Местно време — засмя се той.
— Говори ли тук някой английски?
— Тук е полицейски участък, мосю — отвърна полицаят. — Не се намирате в Сорбоната.
Рудолф искаше да попита може ли Уесли да бъде освободен под гаранция, но не знаеше думите. В Кан всяка година идват по петдесет хиляди американски и английски туристи и някой от тия негодници би трябвало да си направи труда да научи английски, помисли си той.
— Искам да говоря с вашия началник — настоя Рудолф.
— В момента го няма.
— Тогава с някой…
— Аз съм този някой — изсмя се полицаят, но после се намръщи. Повече му подхождаше да е намръщен, отколкото усмихнат. — Каза ви се да напуснете, мосю — грубо заяви той. — Помещението трябва да се освободи.
За миг Рудолф си помисли, че може би трябва да му предложи нещо. Но тази вечер бе направил вече една грешка, като се опита да даде пари не на този, на когото трябва. А тук това можеше да се окаже много по-опасно.
— Излезте, излезте, мосю — нетърпеливо махна с ръка полицаят. — Имам работа.
Победен, Рудолф излезе. Дуайър продължаваше да забива кокалчетата на пръстите в дланите си.
— Е? — попита Дуайър.
— Нищо не става — вяло отвърна Рудолф. — И няма да стане преди осем часа сутринта. По-добре да отидем в някой хотел тук. Няма смисъл да се връщаме в Антиб само за няколко часа.
— Не ми се ще да оставям „Клотилд“ без човек — каза Дуайър. — Както са тръгнали нещата, нищо не се знае… — Той не довърши мисълта си. — Ще се върна сутринта.
— Както искаш — отговори Рудолф.
Имаше чувството, че е тичал часове наред. Като се съмне, ще се обади на адвоката в Антиб. Спомни си стария Теди Бойлан, собственика на завода за тухли и керемиди в Порт Филип, родния му град, който се отнасяше приятелски към него ако това е точната дума, и в известен смисъл го бе образовал Теди Бойлан го посъветва да следва право. „Юристите управляват света“, бяха думите му. Това сигурно е добър съвет за онези, които искат да управляват света. Някога Рудолф беше един от тях. Но сега вече не е. Ако бе приел съвета, ако се бе отдал на адвокатската професия, щеше ли сега гладко избръснатият полицай да му се изсмее и да го изхвърли? Щеше ли сега Уесли да бъде зад решетките и да разчита на снизхождението на един полицай, когото е свалил на земята с един удар? Щеше ли Том да бъде жив, щеше ли поне да е умрял от по-прилична смърт? Какви ли не мисли му минават на човек в четири часа сутринта.
Рудолф тръгна уморено по пустите улици, отървали се в този час на нощта от проститутки, комарджии и линейки, към хотел „Карлтън“, където можеше да вземе стая и да поспи няколко часа, а Дуайър — да намери такси, за да се върне на „Клотилд“.
Баща ми сигурно е изпитвал това стотици пъти през живота си, помисли си Уесли, пребит и с болки по цялото тяло, без да може да мръдне от дъсчения нар в килията, където го бяха хвърлили. Тази мисъл го утеши, накара го да се чувства по-близо до баща си, което не бе успял да постигне със следобедната молитва. Сега беше спокоен, отпуснат, безгрижен. Радваше се, че го бяха изтръгнали от англичанина, и се надяваше, че не го е убил.
Ако онзи проклетник не умре, чичо Руди ще ме измъкне оттука. Старият мистър Руди Джордах, който урежда всичко. Като си помисли това, той се усмихна, макар че усмивката причиняваше болка.
Усмивката му не се задържа дълго. Той не познаваше баща си достатъчно. Не знаеше колко точно е достатъчно, ала знаеше, че за него не е било достатъчно. Вече нямаше да водят продължителни разговори в тъмната кабина на щурвала. Време за наваксване, казваше баща му и се опитваше да запълни празнотите, да се разплати за годините, откакто майка му го взе и избяга, а после почна да го препраща от едно мизерно училище в друго и да разправя, че баща му го е изоставил, че е избягал с най-пропадналата проститутка, че сигурно е умрял, защото е водел такъв живот — пиене, разврат, комар, побоища, прахосване на пари, печелене на врагове. Майка му имаше за какво да отговаря.
Работата е там, че и той самият имаше за какво да отговаря. Ако беше малко по-внимателен, ако бе видял или предвидил гредата, в която се удариха, ако не се бяха върнали в Антиб за ремонт, сега всички щяха да обикалят италианското крайбрежие — Портофино, Елба, Сицилия, баща му щеше да говори тихо с грубоватия си глас, докато всички долу спят, и да му раз казва за Клотилд Девро, жената, на чието име е кръстена яхтата, прислужница в дома на дебелия вуйчо Харолд от Германия, която го миела гол във ваната, хранела го с гигантски порции, любела го. Първата ми истинска любов продължила тъй кратко, тъжно бе казал баща му.
Ако не беше спал като младенец, щеше да чуе стъпките по палубата, както винаги ги чуваше баща му, независимо колко уморен е или колко дълбоко е заспал, и щеше да види, че баща му е тръгнал сам да спасява Джийн Джордах. Можеше да отиде с него, можеше евентуално да го убеди да извика полиция, поне щеше да е с него, та югославянинът да разбере, че няма смисъл да се бие.
Кого се опитвам да излъжа, каза си Уесли. Това все щеше да се случи някоя нощ, било в Портофино, на Елба или в Сицилия. Нищо не може да попречи на Джийн Джордах да забърка някоя каша и да натопи всички в нея. От самото начало не я хареса и каза на баща си. А той отговори: „Съгласен съм, че си има недостатъци. Аз не бих се оженил за нея, но Руди е друг човек. Тя е богата, била е красива и умна…“ Том сви рамене „Човек може би трябва да си плаща за богатството, красотата и ума.“ Само че накрая плати баща му. Заради прекалената си смелост и вяра в собствените сили. „Имал съм много неприятности с жени.“ При тези думи той се бе усмихнал тъжно в мрака и му бе разказал как го бяха обвинили в изнасилване на малолетни и го бяха хвърлили в затвора заради двете близначки в Елизиум, Охайо. „Сега, като си помисля, каза философски Том, може би си е струвало, макар че тогава не мислех така. Знам, че трябва да ти кажа
