Върна се уморен в хотела, но там положението не беше по-добро. Дори по-лошо. Джийн правеше все по-бурни сцени. Искаше да си отиде вкъщи, да излезе от тоя затвор — сигурно за първи път някой наричаше така „Отел дю кап“. Беше си внушила, че Рудолф е виновен, дето тя не може да си замине, и всички негови опити да й обясни, че не той, а полицията й задържа паспорта, не успяваха да обуздаят обхваналата я истерия.
— Дявол да го вземе — каза тя последния път, когато се разправяха, — загубеният ти брат не трябваше да си пъха носа там, където не му е работата. Щели да ме изнасилят. Голяма работа! Нямаше да съм първата американка, изнасилена във Франция, и освен това вече щях да съм си вкъщи.
Докато пискливият й глас пронизваше ушите му, Рудолф видя Джийн такава, каквато беше, когато се ожениха — енергично, прекрасно момиче, което се любеше страстно в топлия следобед в стаята с изглед към морето (в същата стая ли спи сега? — той не можеше да си спомни) и което в същия този невероятен следобед предложи да му купи яхта, признавайки, че тя, бедното трудово момиче, както той бе смятал преди брака им, е далеч по-богата от него. По-добре да не мисли за онези дни…
Според Джийн фактът, че Уесли за малко не уби човек, беше доказателство, че причината за трагедията е във вроденото влечение към насилие у фамилията Джордах, а не в нейното пиянство или в емоционалната й неустойчивост.
— Така или иначе — крещеше тя на съпруга си, — с мен или без мен, и брат ти, и синът му с тези характери са обречени от самото начало. То си им е в кръвта. — Рудолф си спомни, че и Гретхен бе казала горе-долу същото и той се бе възмутил. Бе видял Уесли в затвора. В жилите му не течеше само кръвта на Джордах. Спомни си Тереза, намусената, безскрупулна, вулгарна майка. Кой знае кои сицилиански разбойници са допринесли за тази животинска миризма, за тази ехидна усмивка? Вината, ако това изобщо е вина, трябваше да бъде справедливо разпределена.
— Знам за лудия ти баща — продължаваше да крещи Джийн и да му приписва вина за престъпленията на германските му предци. — Не знам само как ти и благочестивата ти сестра сте успели да се измъкнете. Но я вземи и сестра си — как умря съпругът й? Беше убит, убит, убит…
— В автомобилна злополука — опита се да прекъсне Рудолф пискливия й напевен монолог. — Всяка година петдесет хиляди души…
— Убит — повтори неотстъпчиво Джийн. — Страх ме е, като си помисля какъв живот очаква нашето дете, след като ти си му баща…
Рудолф се чувстваше безпомощен пред нападките й. Той имаше самочувствие, че може да се справя с проблемите, подхождайки рационално към тях, но ирационалното го плашеше, объркваше, обезоръжаваше. Като излезе от стаята, Джийн се хвърли по корем на канапето и удряйки възглавниците с юмруци, захлипа като дете:
— Искам да си отида вкъщи, искам да си отида вкъщи…
Гретхен също ставаше неспокойна, макар че не казваше нищо. У дома я чакаше работа, някакъв мъж непрекъснато й се обаждаше от Ню Йорк, прелестите на Лазурния бряг отдавна не я привличаха и Рудолф съзнаваше, че тя стои тук единствено от лоялност към него. Още един дълг за изплащане.
Веднъж през седмицата, като останаха насаме, тя тихо го попита:
— Руди, никога ли не ти е хрумвало просто да зарежеш всичко?
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа да се махнеш. В края на краищата тази каша не си я забъркал ти. Просто да си вземеш шапката и да си отидеш. Така или иначе, всички ще оцелеят.
— Не, никога не ми е хрумвало — рязко отвърна той.
— Възхищавам ти се, братко — каза Гретхен, макар че в начина, по който го каза, нямаше и следа от възхищение. — Възхищавам се и ти се чудя.
— Не си длъжна да стоиш тук, нали знаеш…
— Знам — отговори тя — и не възнамерявам да остана тук завинаги. Но предполагам, че ти ще останеш, ако е необходимо.
— Ако е необходимо. — Той нямаше работа, на него никой не му се обаждаше от Ню Йорк.
— Към казаното можеш да добавиш и това, че ми е жал за тебе, братко — каза Гретхен. — А сега слизам на плажа да се попека.
Кейт още не се бе обадила и Рудолф й беше благодарен за това. Но се ужасяваше от мига, в който щеше да му се наложи да отиде при нея, за да й каже какво трябва да се направи и какво ще означава това за нея.
Горкият Бъни Дуайър, мислеше си той, докато крачеше бавно по тесните улици на стария град към адвокатската кантора — старият другар, старият съдружник, когото законът и възприетата практика сега лишаваха от средства, защото приятелството и дългогодишният труд изобщо не влизат в юридическите сметки.
Рудолф все още не бе загубил здравия си разум благодарение на два следобеда, прекарани с Жана в един хотел в Ница. Никакви усложнения, никакви заробващи изявления за любов или за поемане на някаква отговорност, само изключителното удоволствие от плътта, което позволява да се отдадеш на забрава за час или два в полутъмната хотелска стая на непознат град.
Това ли е всъщност причината, поради която е готов да остане — безценните следобеди в Ница? Егоистичното удоволствие от двойното прелюбодеяние? Да не би да е обект на възхищение и жалост заради една лъжа?
Рудолф крачеше тежко към кантората на адвоката и се потеше неприятно от силното слънце.
Кантората на адвоката беше в собствената му къща до крепостните стени в две от старите скромни каменни сгради, където някога са живели рибарите на Антиб. Сега, ремонтирани и осъвременени, превърнати в елегантни жилища, тези сгради бяха собственост на хора, които никога не са хвърляли рибарска мрежа, не са изтегляли лодка и не са били застигани от буря в морето. Противно на общопризнатите икономически теории, каза си Рудолф, богатите следват бедните, а не обратното. Поне що се отнася до хубавите места, които бедните случайно са открили в миналото, когато са се заселили в този град, изложен на пиратски нападения, вражески пожари и опустошителни бури.
Кантората беше внушителна — подвързаните с кожа юридически книги запълваха целите стени, елегантните тъмни старинни мебели бяха излъскани до блясък, от широкия прозорец се виждаше как вълните на морето се разбиват в крепостните стени. Адвокатът беше възрастен човек, изправен и внушителен като обстановката около себе си, хубаво облечен, с големи, добре поддържани ръце, осеяни с кафеникави петна. Имаше лъскава плешивина над острото си лице с голям нос и тъжни очи. И как да не е тъжен, каза си Рудолф, здрависвайки се със стария човек, като си помисля през какво е минал, за да стигне до този кабинет.
— Имам съществени новини за вас — каза адвокатът, когато Рудолф седна срещу голямото лъскаво бюро. Той говореше английски бавно, като внимателно подбираше думите. От самото начало бе намекнал на Рудолф, че е прекарал военните години в Англия. Имаше звучен глас. — Първо за вашата съпруга. Получих паспорта й. — Той отвори едно чекмедже, наведе се, извади паспорта и леко го плъзна по бюрото към Рудолф. — Полицията е открила Данович, когото искаше да разпита още веднъж. Увериха ме, че разпитът е протекъл… енергично. За съжаление, макар и да има полицейско досие за арести по повод разни престъпления, всеки път са го освобождавали и до съд не се е стигало. Освен това алибито му е непоклатимо. Бил целия ден в Лион да си оправя зъбите. Справката за прегледите при зъболекаря го потвърждава.
— Какво означава това?
— Това означава — сви рамене адвокатът, — че ако полицията не докаже, че зъболекарят лъже или че Данович е имал съучастници, които е напътствал или наставлявал, или подстрекавал да извършат убийство, полицията не може да го арестува. До този момент обаче няма доказателства, че той е замесен в тази история. Полицията, разбира се, би искала да продължи да го разпитва, но засега няма основание да го задържа. Освен ако… — замълча той.
— Освен ако какво?
— Освен ако съпругата ви не пожелае да го обвини в опит за изнасилване.
Рудолф изпъшка. Знаеше, че е невъзможно да накара Джийн да направи такова нещо.
