Тя го изгледа безизразно, както би го изгледала една индианка.
— Не си спомням да съм казала нещо, от което излиза, че си ми враг. Права ли съм, Бъни?
— Аз не обърнах внимание — каза притеснено Дуайър. — Не мога да преценя.
— А ти? — обърна се Рудолф към Дуайър. — Нямаш ли нужда от пари?
— Аз винаги съм бил пестелив — отвърна Дуайър. — Том ме подиграваше, че съм стиснат и скъперник. Подсигурил съм се, благодаря.
Признал се за победен, Рудолф допи коняка си и каза:
— Поне ми оставете адресите си. И двамата. За да мога да се свържа с вас.
— Остави адреса на Уесли тук, в корабостроителницата — каза Кейт. — Ще им драсвам по някой ред от време на време и те ще ме държат в течение. Когато му дойде времето, ще му съобщя сестра ли си има или брат.
— Не съм сигурен къде ще бъде Уесли — отбеляза Рудолф. Усети, че гласът му пресипва, че гърлото му е продрано от коняка и от усилието да разговаря с тези две изплъзващи му се, неотстъпчиви човешки същества. — Ако пишеш до мен, непременно ще му предам писмото.
Кейт го изгледа продължително, после отново вдигна чашата към устните си. Отпи и каза:
— Не искам жена ти да чете никакви мои писма. — И сложи чашата на масата.
— Жена ми не ми отваря пощата — отговори Рудолф и този път не можа да сдържи яда си.
— Радвам се да чуя, че е жена, която може да проявява характер — каза Кейт. Стори ли му се, или в очите й наистина проблесна злобно пламъче?
— Опитвам се само да помогна — уморено каза Рудолф. — Чувствам се задължен… — Той спря, но беше късно.
— Благодаря ти за намеренията, но към мене нямаш никакви задължения — отвърна Кейт.
— Май по-добре е да не говорим за това, мистър… Руди — обади се Дуайър.
— Добре, нека да не говорим за това. Аз ще бъда в Антиб поне още една седмица. Кога смяташ да заминеш за Англия, Кейт?
Кейт оправи с две ръце гънките в скута на роклята си и каза:
— Веднага щом си събера нещата.
Рудолф си спомни единствения протрит куфар от изкуствена кожа, който Уесли й бе помогнал да пренесе от „Клотилд“. Петнайсет минути сигурно щяха да бъдат достатъчни, за да си събере нещата.
— Колко време смяташ, че ще отнеме това? — търпеливо попита той.
— Трудно ми е да кажа — отвърна Кейт. — Седмица. Или две. Ще трябва да се сбогувам с някои хора.
— Остави си поне тукашния адрес — предложи Рудолф. — За всеки случай, може да се наложи да се подписва нещо пред нотариус…
— Бъни знае къде съм — каза тя.
— Кейт, аз искам да ти бъда приятел — каза тихо Рудолф.
Тя бавно кимна и рязко заяви:
— Не бързай толкова, приятел… — Целувката на раздяла в салона на „Клотилд“ сигурно е била израз на вцепенението, в което Кейт бе изпаднала. Прекараната в размисли седмица я бе озлобила. Рудолф не можеше да я обвинява.
— А ти докога смяташ да останеш? — обърна се той към Дуайър.
— Ти би трябвало да знаеш това по-добре от мене, Руди — отвърна Дуайър. — Смятам да стоя, докато ме изхвърлят. Всеки момент ще пристигнат новият вал и витлото, а това означава поне три дни яхтата да е на сухо, и то в случай, че получа застраховката… Можеш да ми направиш една услуга — защо не уредиш застраховката? Тия чиновници ще се мотаят сума време, ако някой не ги пришпори. А ти можеш да говориш с тях по-добре от мене. Така че…
— По дяволите застраховката — не издържа Рудолф. — Оправяй се сам със застраховката.
— Няма защо да крещиш на Бъни — спокойно се намеси Кейт. — Той просто иска яхтата да е във форма, та като дойде време да я продадеш, да не се окаже, че имаш една изгнила черупка.
— Извинявай — каза Рудолф. — Много ми се събра…
— Няма съмнение, че много ти се събра — отвърна Кейт. По тона й не пролича дали го иронизира.
— Трябва да се върна в хотела — надигна се Рудолф. — Какво дължа тук?
— Пиенето е от мен. Аз черпя — заяви Дуайър.
— Ще те държа в течение на нещата — каза Рудолф.
— Много любезно от твоя страна. Ще се радвам да видя Уесли, преди да замине за Америка — отвърна Дуайър.
— Ще трябва да го видиш на летището. Той ще отиде там направо от затвора. Придружен от полицай — обясни Рудолф.
— Такава е френската полиция — каза Дуайър. — Не й стига това, че те праща в затвора, ами и… Кажи на Уесли, че ще бъда на летището.
— Хайде, и да се пазите! И двамата — заръча Рудолф.
Те не отговориха, продължиха да седят мълчаливо пред чашите си, останали вече в сянка, тъй като слънцето залязваше и отсрещната сграда го закриваше. Рудолф едва забележимо им махна с ръка и се запъти към туристическото бюро до площада, където можеше да купи трите самолетни билета за утрешния полет.
Като съпруг и съпруга ще бъдат подходяща двойка, горчиво си помисли той, подминавайки магазинчета за антикварни предмети, за сирене, за вестници… Какво ми става, господи? От къде на къде съм толкова сигурен, че мога да се погрижа за всички. За всички. Та аз приличам на малоумно куче от кучешките надбягвания. Щом трябва да се поема отговорност, независимо чия, моя или не, аз я поемам, също като ония кучета, които се втурват след изкуствения заек макар че никога няма да го хванат и добре
6
1968
Тази вечер Моника внесе смут в душата ми. Четеше коректурите на една реч, която бе превела от френски на английски. Изведнъж вдигна глава и каза, че току-що е установила нещо. В двата езика, както и в повечето езици, глаголите „имам“, „съм“, „отивам“ и „умирам“ са неправилни. На английски формите не са много разнообразни — аз имам, той има, аз имах, но все пак са налице. На френски са по-силно изявени. J’ai, tu as, il a, nous avons. Формите на глагола „съм“ са още по-многообразни. Аз съм, ти си, той е, ние бяхме, вие сте, те са били, аз ще бъда, той ще бъде. На френски — je suis, tu es, nous sommes, vous etes, il sera. После — sois и je fus и il fut в други времена. Или да вземем „отивам“ — отидох, бил съм отишъл. На френски „alter“ — je vais, nous allons, ils vont. Действието умиране като че ли следва по-права линия, но предполага прекъсване. Аз умирам. Аз съм умрял. На френски инфинитивът е mourir, но формите — je meurs, nous mourions, nous sommes morts. Какво означава всичко това — че човешкият род е разколебан в най-важните си дейности: съществуване, притежаване, придвижване от място на място, умиране? Че искаме да се отречем, да прикрием, да загърбим основните си дейности? Глаголът убивам обаче е съвсем ясен. Аз убивам, ти убиваш, той убива. Аз убих, ти уби, той уби. Тук нищо не се прикрива, не се налага да се преодолява някакво неудобство. Същото е и с любя. Има ли някакъв скрит смисъл в това?
Добре, че не съм преводач, казах на Моника. Но всичко това ме накара да се замисля и почти цяла нощ
