тласнали древните законодатели и оратори да се откажат от научни школи и безгрижен живот и да поемат бремето да управляват този буден и войнолюбив народ? Той самият също бе философствал, убеждавал, слушал възторжените викове на тълпата, побеждавал и заемал постове. Защо? Вече не можеше да си спомни.
Потокът от коли не спираше дори по тясното каменно шосе покрай крепостните стени. Някога Антиб е бил заспало, забравено градче, но сега беше пренаселен от облагодетелстваните наследници или жертви на двайсетия век, избягали от студа, втурнали се на юг при хубавия климат, за да работят и живеят тук, не само да се забавляват. Те отглеждаха цветя и развиваха лека индустрия. Рудолф беше човек на Севера, но не би се отказал да поживее няколко години на юг. Ако тук не се бе случило това, което всъщност се случи, би могъл да се установи и да заживее удобно в този град, непознат и никому известен, оттеглил се от работа по собствено желание, както правят някои мъже между трийсет и четирийсет години. Имаше елементарни познания по френски — Жана е доказателство за това, — би могъл да ги усъвършенства, да се научи да чете Виктор Юго, Жид, Кокто, новите писатели, които си струва да бъдат прочетени, да ходи в Париж на театър. Мечти. Вече неосъществими.
Той пое дълбоко соления уханен морски въздух. Можеше да отиде почти навсякъде, но не и да остане точно тук, на това зловещо и красиво място.
И отново закрачи, спускайки се от крепостните стени към пристанището. Трябваше да намери Дуайър и Кейт. Биха могли да поговорят в някое кафене, тъй като Кейт бе казала, че никога вече не иска да види „Клотилд“. Може и да е променила решението си, след като първоначалният шок е преминал, защото не е сантиментална жена, но Рудолф никога не би настоявал да се срещнат на яхтата.
Точно пред входа на пристанището имаше малко моряшко кафене. Отпред на мъничка маса седеше Дуайър с една жена, обърната гърбом към Рудолф. Когато извика Дуайър, жената се извърна и той видя, че това е Кейт. Беше отслабнала, а може би черната рокля я правеше да изглежда по-слаба. Кафявият тен бе избледнял и косата й небрежно падаше встрани около лицето. Обзе го яд или нещо подобно на яд. Тя знаеше какво се опитва да направи той за нея, а не си бе дала труда дори да му се обади и да каже къде е отседнала, и сега си седяха с Дуайър като стара брачна двойка, която си споделя тайни на слънце. Тя стана да го поздрави и той се смути.
— Може ли да остана при вас за малко? — попита Рудолф. „Малко“ е относително понятие.
Без да каже дума, Дуайър придърпа един стол от съседната маса. Беше облечен както обикновено, все така загорял и мускулест, мишците му издуваха късите ръкави на бялото поло с надписа. Скръбта, която таеше, не бе изложена на показ.
— Какво ще пиеш? — попита Дуайър.
— Вие какво пиете?
— Пастис.
— Не, благодаря — каза Рудолф. Не обичаше този сладникав, бонбонен вкус. Напомняше му за дългите, черни, огъващи се захарни пръчки, които му купуваше баща му, когато беше малък. Нямаше желание да си спомня за баща си. — Ако може един коняк.
Дуайър влезе в кафенето да вземе коняка. Рудолф погледна Кейт. Тя седеше отпуснато, с безизразно лице. Като мексиканска селянка, помисли си Рудолф, привършила работата за деня, седнала на слънце пред дома си да чака мъжът й да се върне от полето. Тя сведе очи, отказвайки да го погледне, сякаш криеше зад стена от кирпич примитивните си мисли. Той долови враждебност. Може би целувката за раздяла на „Клотилд“ е била саркастичен поздрав? А може би го е целунала искрено, но после е съжалила за това?
— Как е Уесли? — попита тя, все още отбягвайки погледа му. — Бъни ми разказа всичко.
— Добре е. Ще трябва да напусне Франция след една седмица. Най-вероятно ще отиде в Щатите.
— Така си и мислех — кимна тя. Гласът й беше тих и равен. — Така е по-добре. Не бива да се мотае тука.
— Голяма глупост направи с това сбиване — каза Рудолф. — Не знам какво го е прихванало.
— Може би се е сбогувал с баща си — отвърна Кейт.
Рудолф замълча за миг, засрамен от думите си. Почувства се като първия ден, когато си тръгна от консулството и усети, че плаче по улиците, и додаде:
— Ти го познаваш по-добре. — Трябваше да смени темата. — А ти как си, Кейт? — попита, като се опита гласът му да прозвучи нежно.
Тя изсумтя някак странно и неодобрително каза:
— Добре съм, доколкото е възможно. Бъни ми прави компания.
Може би трябва да се оженят, помисли си Рудолф. Двамата са си лика-прилика. Едни и същи уроци са учили, една и съща школа са минали. Правят си добра компания, както се изрази тя.
— Все се надявах, че ще се обадиш — излъга той.
Тя вдигна очи, погледна го и спокойно отговори:
— Знаех къде можех да те намеря, ако имаше какво да ти кажа.
Бъни се върна с коняка и още две чаши пастис. Рудолф гледаше как наливат вода в чашите, от което питието стана млечно — жълтеникаво. Машинално вдигна своята чаша.
— За… — Той замълча и неуверено се засмя. — За нищо, както изглежда.
Дуайър вдигна чашата си, но Кейт продължи да върти бавно своята на масата.
Конякът беше остър и Рудолф пое дъх след първата глътка.
— Нещата имат известно развитие и смятам, че би трябвало да знаете… — трябва да спра да говоря като на събрание, помисли си той. — Радвам се, че ви намерих и двамата. — След това ясно, както добре умееше, обясни какво му е казал Джони Хийт за наследството. Те го изслушаха учтиво, но не проявиха интерес. Не ви ли интересува бъдещето ви, идеше му да изкрещи.
— Аз не искам да бъда… как беше думата? — бавно попита Кейт.
— Изпълнителка на завещанието. — Хийт му бе казал, че вероятно това ще бъде решението на съда.
— Изпълнителка на завещанието. Нищо не разбирам от тая работа — каза Кейт. — Пък и смятам да се върна в Англия. В Бат. Майка ми е там, ще получавам социална помощ за бебето и майка ми ще го гледа, когато тръгна на работа.
— Каква работа? — попита Рудолф.
— Бях келнерка в един ресторант, преди да ме призове морето — поясни Кейт и язвително се засмя. — За келнерки винаги има работа.
— Като се уреди въпросът с наследството, ще остане една известна сума. Няма да ти се налага да работиш.
— Че какво ще правя по цял ден, ще седя и ще гледам телевизия ли? — отговори Кейт. — Без работа аз не мога да стоя. — С предизвикателния си тон тя ясно даваше да се разбере, че той и жените около него са лентяи. — Колкото пари останат, а според мен те няма да са много след всичките разправии с адвокати и други такива, ще ги запазя да изуча детето. Ако е момиче и се изучи, може и да не му се наложи да прислужва като майка си по масите или да глади роклите на дамите в някоя задушна корабна пералня.
С нея не можеше да се спори и Рудолф каза без всякаква надежда:
— Ако някога имаш нужда от нещо, от пари, от каквото и да било, обади ми се.
— Няма да има нужда — отговори тя, сетне пак сведе очи и продължи да върти чашата си.
— За всеки случай — каза Рудолф. — Може би един ден ще поискаш да отидеш в Америка.
— Америка мене не ме привлича — отвърна Кейт. — Там ще стана за смях на хората.
— Няма ли да искаш да видиш Уесли?
— Защо не — каза тя. — Ако той иска да ме види, от Америка за Лондон всеки ден има самолети.
— А междувременно — продължи Рудолф, стараейки се гласът му да не звучи умолително, — докато въпросът с наследството не е уреден, ще имаш нужда от пари.
— Не — отговори тя. — Аз си имам спестявания. Убедих Том да ми плаща заплата както и преди, нищо, че спяхме в едно легло и се канехме да се оженим. Казах му, че любовта си е любов, а работата — работа — заяви тя, горда, че може да поставя нещата по местата им. Най-сетне вдигна чашата си и отпи.
— Предавам се — каза Рудолф, неспособен да прикрие раздразнението си. — Говориш така, сякаш съм ти враг.
