да внимаваш, но съм сигурен, че от думите ми полза няма да има, нали, Уесли?“
„Гледам да внимавам“, отговори Уесли, който се бе забавлявал с две омъжени дами по време на две различни пътувания, рискувайки, защото мъжете им бяха на яхтата, и той знаеше, че баща му е наясно с всичко това.
„Забелязах, че тая работа ти харесва“, сухо каза Том.
„Предполагам, че като на всеки човек. Не мога да преценя“, отвърна той.
„На мен също ми харесваше, продължи Том. Познавах една щура англичанка, казваше се, чакай да си спомня името… Бети, ама коя Бети — Бети Джонс, — заради нея едва не ме убиха в Париж, отидох за две седмици в Кан с тая англичанка да пилея пари, да се наливам с вино и да се тъпча с разни деликатеси, преди да се явя на състезание. След мача в Париж, където оня французин само с кофата за вода не ме удари, бях готов да приема духовен сан и да стана монах“, разсмя се той.
В спомените, които разказваше, за да се поучи от тях синът му, се появяваха и имена, които не го разсмиваха: момчето, с което бе запалил кръста в имението на Бойлан и което го бе издало; мъжът, когото бе изнудил за пет хиляди долара в клуб „Ревере“, Фалконети, когото бе опозорил на един кораб пред двайсет и седем моряци и го беше тласнал към самоубийство. Той сякаш чувстваше, че момчето, което дълго време е било лишено от баща и най-сетне го е намерило, може да получи погрешна представа за него и да го види в благородна светлина, а Том не можеше да поддържа този образ и искаше да предпази сина си от неизбежно и горчиво разочарование.
Всичките му съвети бяха практически. „Щом обичаш морето, стой в морето. То предлага добър живот, особено ако имаш късмет като мене. Можеш по малко да мързелуваш, по малко да работиш, да се радваш на разнообразие и да живееш на открито. Накрая ще имаш «Клотилд», а може би и по-хубава яхта. Опознай я добре. Грижи се с обич за нея, както правим Дуайър и аз. И ще те посъветвам да не се задяваш с гостенките“, каза той и се ухили. Макар че беше баща, не можеше да проповядва благочестивост пред един младеж, чийто интерес към секса беше непреодолим. „Сам си бъди господар, защото, ако работиш за друг, винаги можеш да се хванеш в някой капан. Научи всичко. Над и под палубата. Имаш прекрасна възможност да гледаш от мене, от Бъни и от Кейт. Не се скъпи за оборудване. Ако някой, когото си взел на работа, не ти харесва, независимо по каква причина, свали го на първото пристанище. Ако хванеш пътник с наркотици, хвърли ги в морето без всякакви обяснения. Ако можеш, недей да пиеш с гостите. Ще имаш възможност да си пиеш собственото питие. Не бъди алчен. Това се разчува. И то бързо. Ако морето не ти вдъхва доверие, насочи се към пристанище и не се хващай на приказките на някой богаташ, че трябва да отиде в Рим, Кан или Атина, за да присъства на важна конференция или за да вземе приятелката си. Не се забърквай в разправии. Отстоявай си правата, но гледай да не се биеш…“
Трябваше да запиша всичко това на магнетофон, помисли си Уесли, и да си го пускам всяка вечер, преди да заспя.
„Скрий един пистолет на яхтата. За всеки случай. Заключи го. Може да ти потрябва.“ Това бе завещанието на баща му: „Не се скъпи за оборудване и гледай винаги да имаш подръка един пистолет.“
Уесли не знаеше къде на борда на „Клотилд“ е заключен пистолетът. Бъни може би знаеше, но сигурно нямаше да му каже. Оказа се че оръжието не му е било подръка, когато е имал нужда от него.
Баща му продължи да говори в мрака, ограден с решетки, гласът му беше спокоен, леко развеселен, но думите му ставаха все по-неразбираеми.
Болката в тила пулсираше, гласът на баща му се отдалечаваше като сигнален буй, останал зад кърмата в мъгливо време, и Уесли заспа.
5
1968
Имам слабост към баща ми, който е слаб човек. Простил съм му. Нямам слабост към майка си, която е силна жена и на която не прощавам. Нека онзи учен, който се рови в развалините на Брюксел през следващия век, се опита да обясни това. Малко или повече всички сме преследвани от образите на родителите си. Мене ме преследват образите на двама бащи. Уилям Абът, който ме е създал и който беше и вероятно още е дребничък и прекрасен, очарователен и за нищо негоден.
Колин Бърк, вторият съпруг на майка ми, беше великолепен, себелюбив, талантлив човек, който можеше да накара актьорите да играят като ангели, а екрана — да светне като пламнала клада. Аз го обичах, възхищавах му се и исках, като порасна, да стана като него. Ала не се получи така. Пораснах, но приличам на Уили Абът, без обаче да притежавам някои от основните му привлекателни качества. И него също го обичах.
Петдесет пъти съм го слагал да спи пиян.
Днес играх пет сета тенис на двойки и ги спечелих всичките.
Ходи още веднъж в консулството в Ница, два пъти в затвора в Грас, където Уесли бе преместен, и три пъти в кантората на адвоката. Консулът не можеше да му каже нищо определено, за което се извиняваше, адвокатът оказваше съдействие до известна степен, а Уесли не оказваше никакво съдействие, не говореше, не се разкайваше, външно изглеждаше не по-зле и не по-заинтересован за съдбата си от останалите затворници, сред които имаше един крадец на бижута, един фалшификатор на чекове и един фалшификатор на картини. Откак го бяха арестували, не се беше бръснал и гъсто наболата русолява брада му придаваше занемарен, свиреп вид, какъвто имат всички престъпници. Когато влезе да говори с Рудолф, малкото помещение се изпълни с остра, животинска миризма, сякаш уловен звяр бе затворен в мръсна зоологическа градина. Рудолф се почувства неловко, защото миризмата го пренесе в стаята над семейната пекарница, в леглото, на което спеше с брат си Том, когато бяха юноши и Том се връщаше след похожденията си в града. Рудолф извади носната си кърпа и се престори, че си секне носа, докато Уесли, подсмихвайки се, се настаняваше срещу него пред малката, небоядисана, издраскана маса — истинска провансалска антика, любезно предоставена от полицията на живописния град Грас.
Рудолф направи мрачна физиономия, за да покаже, че място за смях няма. Чрез адвоката той бе разбрал, че за полицията случаят е много сериозен — бирената бутилка може да се обяви за опасно оръжие, — и че Уесли ще остане в затвора още няколко седмици, без да е ясно дали след това ще бъде освободен.
Рудолф бе разговарял няколко пъти и с адвоката си Джони Хийт в Ню Йорк, който му каза, че ако се измъкне от французите, въпросът с наследството по всяка вероятност ще трябва да се уреди в Ню Йорк, последното известно местожителство на убития в Съединените щати, а това ще отнеме време.
Ще се удавим в хартия, помисли си Рудолф и си представи как „Клотилд“ с всички пътници потъва в море от призовки, съдебни разпореждания и всякакви бумаги, но продължи да слуша Джони Хийт, който беше почти сигурен, че съдията ще обяви съпругата Кейт Джордах за изпълнителка на завещанието, макар че е английска поданичка, а имуществото вероятно ще бъде поделено така — една трета на нея и две трети на сина, но трябва да се има предвид, че детето, което тя ще роди, ще усложни въпроса. Синът, който е малолетен, би трябвало да има настойник, докато навърши осемнайсет години. Джони смяташе, че Рудолф като най-възрастен и най-близък роднина от мъжки пол може да се нагърби с това. По всяка вероятност имуществото ще трябва да бъде ликвидирано и данъците изплатени, а това би означавало „Клотилд“ да се продаде до една година. Хийт обаче подчерта, че все още не може да каже нищо определено, че ще трябва да чуе и други мнения.
Рудолф не каза нищо на Уесли за проблемите, които Хийт бе повдигнал. Само го попита дали се отнасят добре към него, дали има нужда от нещо. Момчето небрежно отвърна, че се отнасят към него както към всички останали и че няма нужда от нищо. Странен, неблагодарен младеж и все по-враждебно настроен, каза си Рудолф неприязнено. И съвсем съкрати посещенията си.
