лист. Ако искаш да се върнеш още по-назад в миналото, когато баща ти беше на твоите години, може да потърсиш едно момче, сега вече мъж, разбира се, на име Клод Тинкър от Порт Филип, който беше съучастник на баща ти в някои от неговите приключения. Доколкото знам, семейство Тинкър все още живее в Порт Филип. Има още един човек, казва се Тиодор Бойлан, който сигурно вече е много стар. Той обаче имаше близки връзки с нашето семейство.
Един-единствен път съм гледал баща ти на професионалния ринг — противник му беше един негър на име Върджил Уолтърс, който може би си спомня нещо. Менажерът на баща ти се казваше Шулц и веднъж, когато исках да се свържа с Том, открих мистър Шулц чрез списание „Ринг“.
Ако се сетя за други имена, ще ти ги изпратя. Съжалявам, че не можа да ми дойдеш на гости това лято, но се надявам да се видим друг път.
Изпращам ти един малък подарък за началото на новата учебна година. Ако имаш нужда от по-голям подарък, не се колебай да ми кажеш.
С обич,
Уесли сгъна писмото и го сложи обратно в плика, както направи и с писмото на Бъни. Тоя човек не само говори, сякаш има сливи в устата си, но и пише така, помисли си Уесли. А всъщност не е лош човек, само че оставя у хората съвсем друго впечатление за себе си. На Уесли му се искаше да харесва повече чичо си Рудолф.
Когато Джими влезе да мете, Уесли му даде двете писма. Джими също разнасяше стоки по домовете. Беше негър, връстник на Уесли. Съхраняваше снимката на Томас по спортни гащета, която дамата от „Тайм“ беше дала на Уесли, както и всичките му писма, защото Тереза ровеше из стаята на сина си най-малко два пъти в седмицата, за да открие доказателства за прегрешения и кой знае какво друго. Писмата от вуйчо му, от Кейт и от Бъни щяха да се възприемат като улики за чудовищна конспирация, организирана от всички с цел да я лишат от синовна обич, нещо, за което тя често говореше. Редките й прояви на нежност бяха отблъскващи. Тереза обичаше да го целува, да го прегръща, да го нарича мое сладко мъничко момченце и да му повтаря, че ако се подстриже, ще стане красавец, а ако вкуси от сладостта на религията, тя ще бъде блажено щастлива и двамата с мистър Крейлър ще направят всичко за него. И не се преструваше. Уесли знаеше, че майка му наистина го обича и иска той да бъде щастлив, само че според нейните представи, а не според неговите. Нейната излиятелност го смущаваше и притесняваше. Затова си спомняше с копнеж за Кейт.
Никога не приказваше с Джими за майка си или за мистър Крейлър, макар че Джими беше единственият му приятел в града. Избягваше всякакви опити за сближаване, като се изключи случаят с мисис Уъртам но той всъщност не беше важен. Уесли не искаше да съжалява за нищо, когато един ден напусне Индианаполис.
Не му се прибираше вкъщи за вечеря, първо, защото знаеше, че яденето ще бъде отвратително, и второ, защото къщата, която и бездруго не беше приветлива, бе станала мрачна като гроб, откакто мистър Крейлър получи телеграмата, че синът му Макс е загинал във Виетнам. Всеки момент тялото на покойника трябваше да пристигне и това очакване се бе превърнало в едно безкрайно дълго погребение.
Уесли покани Джими да вечерят заедно.
— Тази вечер мога да се поизхвърля. Богатият ми чичо пак се изяви — обясни той на Джими.
Седнаха в едно малко ресторантче близо до супермаркета, където човек можеше да си поръча пържола за долар и половина и да изпие една бира, без да удостоверява възрастта си пред съдържателя.
Джими искаше да стане рокмузикант и понякога водеше Уесли в дома си да му посвири на кларнет. Едната му сестра акомпанираше на пиано, а другата през това време ги черпеше с бира. Сестрите на Джими боготворяха брат си и понеже той харесваше Уесли, те бяха готови на всичко за Уесли. При това и дума не можеше да става, че някой иска да измести любовта им към Джими или неговата любов към тях. Шумната, уютна къща на Джими с двете хубави, засмени момичета беше още едно място в Индианаполис, което му харесваше. Защото иначе градът със своите фабрики, които сутрин и вечер бълваха работници с бледи лица, и със скучните равнинни терени, застроени с еднакви къщи, и с мръсните си улици правеше Антиб да изглежда като градче от рая.
Уесли не бе споменавал на майка си за Джими. Тя се държеше учтиво с негрите, но смяташе, че „те“ трябва да си знаят мястото. Това, изглежда, бе свързано с принадлежността й към мормонската църква.
След като се навечеряха, Уесли не пропусна да каже на Джими, че ще бъде много доволен, ако от следващия ден Джими се заеме с доставките в дома на мисис Уъртам. Не обясни защо, а и Джими не го попита. Джими притежаваше още едно хубаво качество — не задаваше глупави въпроси.
Прибра се бавно вкъщи. Според едно неписано правило, ако се прибереше вкъщи до девет часа, нямаше да има истерични сцени за това, че скитори из града и излага семейството си също като баща си. Обичайните приказки, които се издумваха в такива случаи, бяха ужасни, но сцените, особено нощните, направо му късаха нервите и му разбиваха съня. Често си мислеше просто да се махне, но всеки път решаваше да даде на майка си още една възможност. Все пак у нея сигурно имаше нещо. Някога баща му я бе обичал.
Когато влезе вкъщи, видя във всекидневната, че мистър Крейлър държи снимката на сина си и плаче. Макс Крейлър беше сниман в униформа на редник. Имаше слабо лице и тъжни очи, сякаш знаеше, че ще бъде убит, преди да навърши двайсет и една години. Тереза извика Уесли в коридора и му пошепна, че тялото на Макс ще бъде докарано след два дни и мистър Крейлър цял следобед е уреждал погребението.
— Моля те, бъде внимателен с него — каза тя. — Той обичаше сина си. Иска утре да се подстрижеш и да отидем да ти купим един нов тъмен костюм за погребението.
— Нищо й няма на косата ми, мамо. Нямам намерение да се подстригвам — заяви Уесли.
— В такъв момент… — продължи шепнешком майка му, — можеш поне този път да проявиш уважение към мъртвите.
— Мога да проявя уважение към мъртвите и без да се подстригвам.
— Значи отказваш да направиш дори едно толкова дребно нещо за майка си, така ли? — разплака се тя.
— Аз си харесвам косата такава, каквато е — отговори Уесли. — Само ти и той — посочи Уесли към всекидневната — ме тормозите за това.
— Твърдоглав и непокорен си ти — проплака отново тя и сълзите й се стекоха по бузите. — Никога не отстъпваш, нали?
— Отстъпвам за смислени неща — каза той.
— Мистър Крейлър няма да ми позволи да ти купя нов костюм с тая дълга коса.
— Значи ще отида на погребението със стария костюм. На Макс ще му е все едно — отвърна Уесли.
— Отвратително е да се шегуваш с тези неща — укори го тя през сълзи.
— Не се шегувам.
— Ще станем за срам в църквата, ако се явиш със стария костюм и с тая дивашка коса.
— Добре, няма да ходя в църквата. И на гробищата няма да ходя. Аз изобщо не познавам Макс. Така че все едно.
— Тереза, можеш ли да дойдеш за малко? — извика мистър Крейлър от всекидневната.
— Идвам, мили — каза Тереза, изгледа гневно Уесли и му зашлеви плесница.
Уесли не направи нищо. Остана в коридора. След като майка му влезе във всекидневната, той се качи в стаята си.
Повече не говориха по този въпрос. Докато погребваха Макс Крейлър, Уесли разнасяше стоки по домовете.
