Сержант Хийли, който също служеше във Виетнам, но не познаваше сина на мистър Крейлър, придружаваше мъртвото тяло до Индианаполис. Мистър Крейлър, ветеран от Корейската война, покани младия сержант като другар по оръжие да преспи в дома му, вместо да отседне в хотел. Вечерта след погребението Хийли трябваше да спи при Уесли, защото омъжената дъщеря на мистър Крейлър, Дорис, която живееше в Чикаго, бе настанена в гостната от другата страна на коридора. Дорис беше дребна, невзрачна млада жена и според Уесли приличаше на мистър Крейлър.
Хийли беше нисък, приятен младеж, около двайсет и три годишен, награден с медала „Пурпурно сърце“. Мистър Крейлър, който бе служил в интендантството в Токио по време на Корейската война, бе дотегнал на Хийли цял ден да му разправя за
— Пфу, ама че тежка задача ни се падна! — каза гостът, като излязоха на улицата. — Какво представлява тая Дорис?
— Не знам — отговори Уесли. — Вчера я видях за първи път.
— Непрекъснато ме заглежда — додаде Хийли. — Смяташ ли, че има предвид нещо?
— Не знам.
— Понякога такива грозновати дамички се оказват страхотни — каза Хийли. — Имаш ли нещо против, ако си опитам късмета?
— Че защо да имам нещо против? Само внимавай. Майка ми обикаля къщата като полицейски патрул.
— Ще видим как ще се развият нещата — заяви Хийли. Той беше от Вирджиния и говореше меко и провлачено. — Ама и тоя мистър Крейлър си го бива. Като го слушаш какви ги приказва, излиза, че в Токио всеки ден се е водел ръкопашен бой. А като му разправям, и то с най-кървави подробности, как са ме ранили, направо примира от удоволствие… В едно съм сигурен — няма да се запиша в Американския легион. Аз моята война си я изкарах и не желая да слушам повече нито за нея, нито за нечия друга война. Къде можем да пийнем по една бира?
— Тук наблизо. Знаех си, че ще имаш нужда да пийнеш нещо — каза Уесли.
— Да придружаваш мъртвец и да не ти предложат една глътка, поне за ободряване. Дори кафе не дават, боже мой — оплака се Хийли.
— Те са мормони.
— Ама че мрачна религия — отвърна Хийли. — Аз ходя не църква всяка неделя, когато мога, но такова чудо никъде го няма. В края на краищата бог е създал и уискито, и бирата, и виното, създал е дори кафето и чая. За какво мислят те, че ги е създал!
— Попитай мистър Крейлър.
— Да — печално отвърна Хийли.
Седнаха в едно сепаре в ресторантчето, където Уесли бе водил Джими да вечерят и да пият бира. Уесли обясни на Хийли, че това е единственото място, където е сигурен, че никой няма да го пита дали е навършил осемнайсет години.
— Ти си едро момче и сигурно се чувстваш добре, защото никой не те закача. Искам да ти кажа, че човек с моя ръст често си пати — подзе Хийли.
— Човек може често да си пати независимо от ръста си — отвърна Уесли.
— Да — съгласи се Хийли. — Забелязах, че мистър Крейлър и майка ти не преливат от топли чувства към тебе.
— Аз си свиркам и се примирявам — сви рамене Уесли.
— На колко години си всъщност?
— На шестнайсет.
— Можеш да минеш за двайсет и една годишен.
— Ако се наложи — каза Уесли.
— Какво ще правиш с военната служба, като навършиш осемнайсет?
— Още не съм решил — отговори Уесли.
— Искаш ли съвет от човек, който е бил в армията и едва е успял да се измъкне от нея? — попита Хийли. — Каквото и да правиш, не допускай да им влезеш в списъците. Животът там не е приятен, Уесли, никак не е приятен.
— Какво може да се направи?
— Всичко. Само не се оставяй да те вкарат в армията. Никога в живота си не си виждал толкова отчаяни и отвратени хора, които загиват от куршуми, от избухнали мини, които се поболяват от всички възможни болести, които джунглата обрича на пълно разкапване и които в крайна сметка не знаят какво правят там… Не съм сигурен дали ще ми повярваш, Уесли, но аз сам се записах. Сам се записах, боже мой!
— Веднъж баща ми каза никога да не се записвам доброволец в никакви войни.
— Баща ти е знаел какво приказва. В армията много бързо ти се изпарява патриотизмът, но това съвсем не е свързано с бойните действия, поне в моя случай не беше така. Върхът на всичко бе, когато с един приятел слязохме от самолета в Сан Франсиско, пременени в парадни униформи, накичени с ордени и така нататък. На летището пред нас вървяха две хубави мацки, ние се забързахме, настигнахме ги и аз казах: „Момичета, свободни ли сте довечера?“ Те спряха и ме изгледаха, сякаш бях змия. Не казаха нито дума, но момичето, което беше по-близо до мен, ме заплю право в лицето, и то съвсем спокойно. Представяш ли си! Заплю ме. След това и двете се обърнаха и си продължиха по пътя. — Хийли поклати глава. — Връщахме се от война с нашите „Пурпурни сърца“, едва от десет минути си бяхме у дома и ето как ни посрещнаха. Привет на героя победител! — горчиво се засмя той. — Би ли си рискувал живота за такива хора, Уесли? Не се застоявай никъде, обикаляй насам-натам, за да не могат да те пипнат. Момчетата разправят, че най-добре човек може да се скрие в Европа. Париж е най-подходящ за тази цел. Дори ако трябва да се регистрираш в посолството, никой няма да си направи труда да те гони.
Разговори около лагерния огън, помисли си Уесли. Спомени за стари битки и за любимия роден дом. Но все пак отговори:
— Аз съм бил в Европа. И говоря френски доста добре.
— На твое място, Уесли, няма да чакам дълго. Гледай само на осемнайсетия си рожден ден да бъдеш във веселия Париж — каза Хийли и поръча още две бири.
Ковчегът, който бе придружил до Индианаполис, беше покрит с американското знаме, с него го пренесоха в църквата, а оттам на гробищата. Мистър Крейлър запази знамето и на вечеря каза, че ще го окачи в стаята на Макс, която сега беше на Уесли.
Когато се прибраха, къщата беше тъмна и Уесли се зарадва. Ако майка му не си беше легнала и бе подушила, че миришат на бира, пак щеше да има сълзи и скандали.
Качиха се тихо горе и тъкмо бяха почнали да се събличат, когато на вратата леко се почука и влезе Дорис. Беше боса и по нощница, която прозираше. Усмихна им се и сложи пръст на устните си, докато внимателно затваряше вратата.
— Чух ви, че се връщате, момчета, и си рекох, че няма да е лошо да си поприказваме малко. Да се поопознаем, така да се каже — обясни тя. — Случайно да ви се намира една цигара? — Тя изговаряше думите някак накъсано, сякаш едва след завършване на гимназията бе спряла да използва бебешка реч.
Макар че се опитваше да не я гледа, Уесли видя, че има увиснали гърди и дебел смъкнат задник. Ако аз изглеждах така, помисли си той, щях да се разхождам в този тоалет само при пълен мрак. Но Хийли широко се усмихваше и в очите му проблясваха палави пламъчета. Хийли вече си бе съблякъл ризата и беше гол от кръста нагоре. И той няма кой знае каква фигура, забеляза Уесли.
— Разбира се, уважаема госпожо — имам един пакет в джоба си — каза Хийли като истински джентълмен от Вирджиния и прекоси стаята да си вземе ризата, метната на един стол. Извади цигарите и
