На сутринта, преди Били да тръгне за работа, Моника се върна с пакета, който той трябваше да предаде на улица „Гро Кайю“ в седми парижки район, когато отиде в столицата на Франция заедно със своя полковник. Съдържанието на пакета беше сравнително безобидно — десет хиляди френски франка в стари банкноти и един пистолет калибър 45, снабден със заглушител.
В три без двайсет следобед, когато слезе от таксито на ъгъла на авеню „Боск“ и улица „Сен Доминик“, допълнителните пачки патрони за пистолета калибър 45 се намираха в сака му за тенис. Бе разучил картата на Париж и бе открил, че „Гро Кайю“ е малка уличка между улиците „Сен Доминик“ и „Грьонел“, недалеч от Военната академия. Десетте хиляди франка, сгънати в плик, се намираха във вътрешния джоб на якето му.
Беше подранил. Моника му каза, че ще го чакат в три и половина. Той отново измърмори под носа си адреса, който тя го бе накарала да запамети. Крачеше бавно, заглеждаше се във витрините и се надяваше, че има вид на шляещ се американски турист, който се чуди как да запълни минутите преди срещата с партньорите си за тенис. Беше все още на трийсетина метра от арката, която водеше към улицата, когато край него в обратна посока мина полицейска кола с пусната сирена, продължи по „Сен Доминик“, спря и блокира „Гро Кайю“. От колата изскочиха петима полицаи с пистолети в ръце и се втурнаха по малката уличка. Били ускори крачка и стигна до арката. Погледна през свода и видя, че полицаите тичат към една сграда, под която имаше още трима техни колеги, дошли от другия край на улицата. Чуха се викове и първите трима полицаи се вмъкнаха във входа. Миг по-късно се разнесоха изстрели.
Били се обърна и тръгна по посока на авеню „Боск“, стараейки се да крачи бавно. Денят не беше студен, но той трепереше от студ и в същото време се обливаше в пот.
На ъгъла имаше банка. Били влезе в нея. Само да не е на улицата. Едно момиче седеше зад бюро досами входа и той му каза, че иска да наеме сейф. С мъка произнесе френската дума coffre-fort. Момичето се изправи и го заведе при един служител, който му поиска личните документи. Той си показа паспорта и чиновникът попълни някакви формуляри. Когато го попита за адреса му, Били за миг се замисли и съобщи името на хотела, където двамата с Моника бяха отседнали веднъж в Париж. Този път беше настанен в друг хотел. Разписа се на два документа. Собственият му подпис му се стори странен. Предплати за една година. Чиновникът го заведе в хранилището на банката и даде ключа от сейфа на пазача. Пазачът му посочи сейфа в дъното на хранилището, отвори едната ключалка с ключа на Били, а другата — със собствения си ключ, след което се върна на бюрото си и остави Били сам. Били отвори сака за тенис и сложи в сейфа оръжието, допълнителната пачка с патрони и плика с десетте хиляди франка. Затвори сейфа и извика пазача. Човекът дойде, превъртя двата ключа и върна единия на Били.
Били излезе от хранилището. В банката никой не му обърна внимание. Озова се на улицата, където вече не се чуваха изстрели и не се виждаха полицаи. Излиза, че баща му е бил неоснователно песимистичен, когато го бе предупредил да не разчита на късмета си. Току-що бе извадил най-големия късмет в живота си!
Спря едно минаващо такси и каза на шофьора да го закара в хотела му близо до Шанз-Елизе.
Когато пристигна в хотела, попита дали го е търсил някой. Никой не го бе търсил. Качи се в стаята, вдигна телефона и съобщи на телефонистката номера на апартамента си в Брюксел. След няколко минути момичето се обади и каза, че никой не отговаря.
Този следобед и вечерта Полковника го бе освободил. Били остана в стаята си до полунощ, докато работеше централата, и звънеше през половин час в Брюксел. Никой обаче не отговаряше.
Опита се да поспи, но щом задремеше, се стресваше, плувнал в пот.
В шест часа сутринта отново позвъни в Брюксел, но и този път никой не отговори.
Излезе и си купи сутрешните вестници „Фигаро“ и „Хералд трибюн“. Докато пиеше кафе и ядеше кифла в едно кафене на Шанз-Елизе, потърси подробности за вчерашния инцидент. И в двата вестника се съобщаваше съвсем малко. Неизвестно лице, заподозряно, че пренася наркотици, било застреляно в седми район, тъй като оказало съпротива на полицията. Полицията правела опити да установи самоличността му.
Правят се на много скромни, каза си Били, докато четеше съобщенията. Не издават какво знаят.
Като се върна в хотела, пак позвъни в Брюксел. И този път никой не му отговори.
Два дни по-късно се върна. Апартаментът беше празен, от Моника нямаше и следа. Никъде не можа да открие бележка от нея.
Няколко седмици по-късно, когато Полковника го попита ще остане ли на свръхсрочна служба в армията, той отговори:
— Не, сър, реших да не оставам.
5
Като пристъпи в сенчестия коридор направо от яркото слънце на плажа, Уесли трябваше да присвие очи, следвайки чичо си. Една жена седеше на подредената за двама маса пред големия прозорец, който гледаше към дюните и Атлантическия океан. На слънчевата светлина лицето й беше като размазано петно, за момент той я взе за бившата съпруга на чичо си и съжали, че е дошъл. Не я бе виждал от деня, в който баща му умря, и оттогава все се стараеше да я забрави. Но скоро очите му се приспособиха към светлината и той видя, че това не е Джийн Джордах, а някаква висока жена с дълга, червеникавокафява коса. Рудолф я представи.
Жената му се усмихна любезно, стана, отиде в кухнята и се върна с табла, на която бе сложила чаша, няколко чинии и прибори, подреди ги на масата и го покани да седне. Миризмата от голямата глинена тенджера на масата, примесена с аромата на току-що опечени бисквити, беше зашеметяваща. Уесли бе тръгнал на автостоп в седем часа сутринта и бе изминал пеша двете мили от главното шосе до плажа, без да хапне нещо. Трябваше да преглътне, защото устата му се изпълни със слюнка.
Жената беше по бански, силно загоряла и с нищо не му напомняше за мисис Уъртам. Задушените миди бяха прекрасни и той трябваше да си наложи да яде бавно. Алис го хранеше прилично, но беше толкова заета в редакцията на „Тайм“, че можеше да приготви вечеря само от студени закуски, които успяваше да купи на връщане от работа. Приятните спомени за угощенията, които Кейт предлагаше на „Клотилд“, избледняваха пред настъплението на рибните консерви и студените сандвичи с печено говеждо. Но той беше благодарен на Алис за гостоприемството й, знаеше, че тя работи много и в редакцията, и вкъщи, където по цели нощи пишеше на машина, и искрено желаеше тя да успее като писателка, защото като готвачка едва ли би получила някакво признание.
Когато изяде задушените миди и четири бисквити, напоени с краве масло, мисис Морисън настоя отново да му напълни чинията и да донесе още топли бисквити от фурната.
— Изглежда, съм дошъл точно навреме — каза Уесли засмяно, след като приключи и с втората порция.
Докато обядваха, чичо му не го попита нищо съществено, освен как е стигнал до Бриджхамптън и как е намерил къщата. Уесли от своя страна също не пожела да му каже нещо повече. Щеше да отговаря на въпросите му, когато останеха сами.
— Не сме предвидили нищо за десерт — каза мисис Морисън, — но мисля, че можем да измъкнем нещо от хладилника за един млад член на семейството. Аз също имам син и знам какво значи младежки апетит. Сигурна съм, че снощи остана малко пай с боровинки, а в замразителя има и сладолед.
Уесли хареса жената и се замисли дали чичо му нямаше да е по-различен, ако я бе срещнал и се бе оженил за нея, преди да се обвърже с първата си жена.
След обяда жената каза, че трябва да върви, и си облече една хавлиена рокля. Рудолф я изпрати до колата и Уесли остана сам в къщата.
— Господи, какво хубаво момче — каза Хелън, като влезе в колата.
— Гретхен разправя, че приличал на млад принц от флорентинска картина — отвърна Рудолф. — Иска да го изпробва за една роля във филма си.
— А той какво смята?
