измъкне Уесли от затвора, как иначе щеше да плати на хитрия стар адвокат в Антиб с банкова сметка в Швейцария. — Не, въпросът не е в парите — повтори той. — Аз си мисля за твоето бъдеще.
— Аз също си мисля за моето бъдеще — горчиво го прекъсна Уесли. — Искам да бъда във Франция, когато навърша осемнайсет години и ме извикат да отбивам военната си служба. Не искам бъдещето ми да бъде един гроб във Виетнам.
— Това може да се уреди, без да заминаваш от Америка — каза Рудолф, като застана до Уесли и се загледа с него в морето. — Писах ти за Търговската морска академия…
— Помня — каза Уесли. — Идеята ми се видя добра.
— Как си по математика? Това е важно, за да те приемат.
— Доста добър съм. Удава ми се — отговори Уесли.
— Чудесно — каза Рудолф. — Но трябва да имаш средно образование. И да бъдеш препоръчан от конгресмен. Сигурен съм, че мога да го уредя… Освен това… — внезапно му хрумна една идея — би могъл да живееш тук с мене, това място не е лошо за живеене, нали?
— Върховно е!
— Откровено казано, аз много бих се радвал. Вероятно тогава ще можеш да кажеш, че най-сетне живееш добре в Америка Можеш да завършиш тук гимназия. Ако леля ти не направи от теб филмова звезда…
— Не се тревожи за това.
— Докато завършиш академията, войната ще е приключила. Това все някога трябва да стане.
— Кой го казва? — попита Уесли.
— Историята — отговори Рудолф.
— Точно тази книга не съм я чел — отвърна язвително Уесли.
— Ще ти я намеря. Не е нужно веднага да решаваш. Междувременно ще пиша на адвоката. Приемаш ли?
— Приемам — каза Уесли.
6
Докато си стягаше багажа, преди да замине от Брюксел, Били погледна документа. Уволнен след достойно изпълнен дълг, пишеше на него. Той кисело се усмихна и го пъхна в дебел плик. Човек не бива да вярва на всяко напечатано слово.
В същия плик сложи и едно писмо от баща си. Баща му се радваше, че така благоразумно напуска армията, но не се радваше, че е решил да не се връща в Чикаго, макар да съзнаваше колко съблазнителна е Европа за един млад човек. Чикаго можеше да почака една-две години. Писмото съдържаше също и новини за майка му. Снимала филм. Баща му смяташе, че трябва да й пише и да я поздрави. И отгоре на всичко, добавяше той, една от главните роли във филма се изпълнявала от братовчед му Уесли. Според Уилям Абът Уесли бил мрачна личност. Но фамилията Джордах се грижела за своите хора. Жалко, че той, Били, не бил в по-добри отношения с майка си.
Следващото, което Били сложи в сака си, беше испано-английският речник. Един белгийски бизнесмен, с когото играеше тенис и който бе построил комплекс от бунгала в Ел Фаро, близо до Марбела, Испания, с шест тенис корта, му предложи едногодишен договор като треньор по тенис. След Брюксел идеята за Испания беше привлекателна и не можеше да се сравнява с Чикаго, и в края на краищата единственото, което умееше да върши добре, беше да играе тенис, това беше чиста и добре платена работа, при това на открито, и той прие. Имаше нужда от малко слънце. Пази се от сеньоритас, го предупреждаваше баща му.
Следващият документ не носеше дата. Беше подписан с името Хайди. Един лист, пъхнат в плик без марка и пуснат в пощенската кутия. „Наложи се внезапно да замина поради смърт на приятел. Разбрах, че няма да останеш на свръхсрочна служба. Остави си адреса, макар че и без него мога да те намеря. Трябва да довършим започнатата работа.“
Били не се усмихна, докато четеше бележката. Накъса я на малки парченца и я хвърли в тоалетната. Не остави адрес, на който да му препращат писмата.
Взе влака за Париж. Беше продал колата си. Моника я познаваше твърде добре — знаеше модела, годината на производство, регистрационния номер. Кой знае колко много хора имат описанието на колата му и я търсят по пътищата на Европа?
Във Франция можеше да си купи нова кола. Можеше да си го позволи. Една скромна, но достатъчно голяма сума му бе останала в наследство в хранилището на банката на ъгъла на авеню „Боск“ в седмия район на Париж.
— Последен дубъл — каза Гретхен и снимките за деня приключиха. Шумът от гласовете на актьорите и на снимачния екип веднага се усили. Сцената бе снимана пред голяма порутена къща с бутафорна фасада и морава, която извеждаше на улицата. В тази сцена Уесли и момичето, което играеше ролята на сестра му, спореха ожесточено за това, какъв живот води Уесли. Снимките продължиха от сутринта до вечерта. Чичо му Рудолф, който също бе дошъл и прекара деня на снимачната площадка, само махна с ръка на Уесли, но присъствието му го смути и Уесли игра по-сковано от обикновено. Това нямаше особено значение, тъй като неговият герой беше мълчаливо и затворено момче и партньорката му трябваше да поеме почти всичко върху себе си.
След първите няколко дни, в които се държеше сковано и се опитваше да прикрие смущението си, че играе пред толкова много хора, Уесли разбра какво се иска от него — леля му Гретхен го отведе настрана и му каза да не се опитва да се прави на актьор — и цялото занимание му стана приятно Гретхен го увери, че се справя много добре, и макар да бяха сами и никой не чу думите й, той знаеше, че тя не е жена, която лъже.
Харесваше му атмосферата на снимачната площадка. Повечето от хората бяха млади, дружелюбно настроени, постоянно се шегуваха и бяха готови да си помагат. Уесли никога не бе имал много приятели сред връстниците си и сега му беше приятно, че не е нужно непрекъснато да се съобразява с присъствието на много по-възрастни от него хора.
Гретхен му позволи да използва името Уесли Джордан. В края на краищата баща му вече бе използвал тази фамилия професионално, така че Уесли имаше право на претенции към нея. Той склони да участва във филма, защото за един месец щеше да получи три хиляди долара, а това означаваше, че ще може да върне парите на Алис и няма да зависи от чичо си, за да отиде в Европа, но скоро след това се улови, че всяка сутрин отива с нетърпение на снимачната площадка, дори когато самият той не участваше в снимките. Привличаше го всичко, свързано със снимането на филма — възможностите на камерата да отразява светлината и звука, предаността на актьорите, спокойствието и твърдостта, с които леля му организираше всичко. С отношението си към хората тя му напомняше за баща му. Според Франсис Милър, неговата сестра във филма, която беше само на двайсет и две години, но от четиринайсетгодишна възраст участваше в шоу бизнеса, атмосферата в много снимачни екипи съвсем не била такава. Там се редували истерични кризи с изблици на гняв и тя предпочиташе Гретхен като режисьор пред всички останали мъже режисьори.
Франсис беше красиво момиче със странна, дива хубост — ъгловато, изпъстрено с лунички, с големи, дълбоки очи, замислено, младо лице, дребно, изящно оформено тяло и кожа, обещаваща върховна наслада. Говореше без задръжки и понякога ставаше вулгарна. Обичаше от време на време и да си попийва. Но много по-често обичаше да се люби с Уесли — още като пристигнаха в Порт Филип, тя дойде в стаята му в хотела, уж за да прегледат репликите си за следващия ден, и остана при него цялата нощ. Уесли бе замаян от красотата й и от факта, че тя е избрала точно него. Когато непознати млади жени го заглеждаха, той се притесняваше, че е сбъркал нещо или че не се е облякъл както трябва. Известно време се чувстваше виновен, защото си мислеше, че е влюбен в Алис Ларкин. Но Алис Ларкин продължаваше да го нарича братовчед и той продължаваше да спи на канапето във всекидневната, когато отидеше в Ню Йорк. Освен това Франсис се любеше с такава щастлива всеотдайност, че в нейно присъствие беше трудно човек да изпитва угризения.
Франсис беше омъжена за млад актьор, който беше в Калифорния, където живееше и тя. Уесли се опита да не мисли за съпруга й. Доколкото му бе известно, никой в екипа не подозираше какво има между него и
