личеше дори по начина му на изразяване.
— Какво смяташ да правиш след този филм?
— Не знам — сви рамене той. — Да отида в Европа, ако мога.
— Ти играеш страхотно — каза тя. — И не само аз мисля така. Фреди Кан, операторът, е гледал първото копие и е във възторг от тебе. Няма ли да си опиташ късмета в Холивуд?
— Може би — отговори предпазливо той.
— Хайде ела. Обещавам ти сърдечно посрещане.
Уесли пое дълбоко дъх и каза:
— Разбрах, че си омъжена.
— Кой ти каза? — рязко попита тя.
— Не си спомням. Някой. Някой спомена, докато говорехме.
— Не мога да разбера защо хората не си мълчат. Това си е моя работа. За тебе има ли някакво значение?
— Какво ще направиш, ако ти кажа, че има?
— Ще ти кажа, че си глупак.
— Тогава няма да го казвам.
— Така е по-добре. Влюбен ли си в мен? — попита тя.
— Защо ми задаваш този въпрос?
— Защото ми е по-приятно, когато хората са влюбени в мен. Затова съм актриса — добави тя.
— Добре — влюбен съм в теб — отвърна той.
— Хайде да пием по този случай. На съседната улица има бар.
— Аз не пия — каза Уесли. Не искаше барманът да го пита пред Франсис на колко години е.
— Аз пък обичам пиенето… и мъжете, които не пият — каза тя. — Ела, ще те черпя една кола.
Като влязоха в бара, видяха в едно сепаре Рудолф и художника на филма, червенобрад млад мъж на име Донъли, погълнати в разговор.
— Охо, големите мангизи са тук — прошепна Франсис.
Всички в продукцията знаеха, че Рудолф е поел финансовата страна на филма и че той е човекът, който преговаря с градските власти в Порт Филип, когато възникнат трудности около издаването на разрешителни, когато трябва да се правят нощни снимки или се наложи да се ползват услугите на местната полиция за блокирането на някои улици. Хората обаче не знаеха, че той е чичо на Уесли; в малкото случаи, когато разговаряше с Рудолф в присъствието на други хора, Уесли се обръщаше към него с мистър Джордах, а Рудолф сериозно и учтиво се обръщаше към племенника си с мистър Джордан.
Франсис и Уесли трябваше да минат покрай масата на двамата мъже. Рудолф ги погледна, усмихна им се, стана и каза:
— Добър вечер, дами и господа.
Уесли смотолеви някакъв поздрав, но Франсис се усмихна с най-чаровната си усмивка и попита:
— Какъв нов заговор срещу бедните актьори замисляте в тази шумна бърлога, господа?
Уесли се сепна, като видя фалшивата, престорена усмивка и като чу колко превзето говори Франсис. Изведнъж си даде сметка, че тя може да говори по най-различни начини с различните хора.
— Седим тук и се възхищаваме от изпълнението на двама млади хора в този филм — каза Рудолф.
— Ах, колко сте любезен — разсмя се Франсис. — Каква прекрасна лъжа.
Донъли изсумтя.
— Моля ви, седнете — подкани ги Франсис. — В Холивуд никой не става на крака пред подчинените си.
Уесли отново се сепна. Освен че щедро раздаваше очарователни усмивки, Франсис успяваше и да напомни на хората, които смяташе, че са важни, за блестящата си кариера в Холивуд.
Двамата мъже седнаха. Донъли загледа навъсено чашата пред себе си. До този момент никой от продукцията не го бе виждал да се усмихва.
— Мистър Донъли — продължи Франсис със същия превзет глас, — досега все не смеех да ви кажа, но понеже филмът вече е почти готов, искам да ви кажа, че вашите декори са прекрасни. Не съм видяла още нищо от филма — направи гримаса тя, — на простосмъртните актьори не се полага да решават съдбата на героите си в прожекционната зала, така че нямам представа как изглеждат нещата на екрана, но искам да ви кажа, че що се отнася до мен, никога не съм се чувствала по-удобно пред камера, както в тази постановка, която е ваше дело. — Тя се засмя, сякаш се бе смутила, че се е изказала толкова смело.
Донъли отново изсумтя.
Уесли видя, че лицето на Франсис застина.
— Няма да ви преча повече, докато решавате нашите съдби — каза тя. — С малкия Уесли — продължи тя, сякаш Уесли беше на десет години — си имаме наши проблеми за утрешните снимки и трябва да си подготвим урока.
Уесли я дръпна за ръката и отправяйки последна ослепителна усмивка, тя тръгна с него. Понечи да седне на съседната маса, но Уесли решително я насочи към най-отдалеченото сепаре в дъното на бара, където чичо му и Донъли не можеха да ги чуят.
— Ама че представление изнесе — укори я той, като се настаниха на масата.
— Мухите кацат на мед, а не на оцет, скъпи — каза ласкаво тя. — Знаеш ли кога тия двамата ще се хванат да правят нов филм и ще решават кой да участва в него и кой да върви по дяволите.
— Толкова много роли играеш, че сигурно само майка ти може да каже коя е истинската ти същност — отговори Уесли.
— Така е в изкуството, мили — хладно заяви Франсис. — Научи го, ако искаш да постигнеш нещо.
— Не искам да постигам нищо на такава цена — отговори Уесли.
— И аз така разправях, когато бях на четиринайсет години. Но като станах на петнайсет, си промених мнението. Ти си просто бавноразвиващ се, драги — каза тя.
— И слава богу — отвърна Уесли.
Келнерът дойде при тях и Франсис поръча за себе си джин с тоник, а за Уесли — кока-кола.
— Предпочитам да не пиеш джин — вметна Уесли, когато келнерът отиде на бара.
— Защо?
— Защото, като пиеш джин, дъхът ти…
— Тази вечер няма защо да се тревожиш — каза хладно Франсис. — Утре рано сутринта имам час при фризьорката и затова нямам никакво намерение да правя гимнастика през нощта.
Уесли изпадна в мрачно мълчание, докато келнерът донесе напитките.
— Ти може и да си безкомпромисно критичен към някои безобидни момичешки номера, но трябва да знаеш, че има хора, които ги смятат за очарователни — подзе Франсис, отпивайки от джина с тоник. — Онзи сладур мистър Джордах например, който има толкова много пари. Очичките му светват, щом ме види.
— Не съм забелязал — каза Уесли, дълбоко потресен, че някой може да нарича чичо му „онзи сладур мистър Джордах“.
— А аз съм забелязала — заяви твърдо Франсис. — И се обзалагам, че е страхотен. Под строгата маска на типичен янки сигурно тлее вулкан. Познавам този тип мъже.
— Господи, та той може да ти бъде баща.
— Само ако е започнал много млад. А се обзалагам, че е точно така — отвърна Франсис.
— Нямам намерение да седя тук и да слушам подобни глупости — заяви Уесли и стана от масата. — Връщам се в хотела. А пък ти се оправяй с тоя сладур мистър Джордах и всичките му пари.
— Боже, боже, колко сме докачливи тази вечер — възкликна Франсис, без да мръдне от мястото си.
— Лека нощ — каза Уесли.
— Лека нощ — спокойно отговори тя. — И не си прави труда да плащаш сметката.
Уесли мина покрай масата на чичо си. Двамата мъже не го погледнаха. Той излезе на улицата, чувствайки се обиден като дете и дълбоко разстроен.
Пет минути по-късно Франсис стана и се запъти към вратата. Спря се пред двамата мъже и поговори малко с тях, но те не я поканиха да седне. Като се върна в хотела, не продължи по коридора към стаята на Уесли, както правеше всяка друга вечер, а влезе в собствената си стая и дълго време се гледа в огледалото
