чиновници, страхувайки се, че те ще си припомнят падението му, когато пак студенти се бяха опълчили срещу него и го бяха прогонили.
Колко красива беше Джийн тогава.
Но чиновниците се държаха почтително, готови да му услужат. Скандалите бяха останали в миналото. Идваха нови хора. Спомените избледняваха.
Донъли му напомняше за самия него на младини — ентусиазиран, изпълнен с надежди, енергичен, амбициозен, самоуверен. Кой знае как ще се чувства Донъли след десет години, когато много неща ще са постигнати, когато улиците на родния му град, където и да е той, ще са се променили, когато всичко ще се е променило. Донъли му харесваше. Знаеше, че Гретхен също го харесва. Интересно дали между двамата има нещо. Интересно и дали идеята на Донъли е практична, приложима. Дали Донъли не е прекалено млад, прекалено амбициозен? Каза си, че трябва да действа бавно, да проверява всичко, както проверяваше всичко, когато беше на възрастта на Донъли.
Ще обсъди въпроса с Хелън Морисън. Тя е трезвомислеща жена. На нея може да се разчита. Но тя отиде във Вашингтон. Предложиха й работа в екипа на един конгресмен, когото уважаваше, и тя замина. Ще трябва по някакъв начин да я догони.
Замисли се за Жана. Беше получил няколко писма, но в тях вече нямаше какво да си кажат — вълненията от седмицата на Лазурния бряг постепенно заглъхваха. Може би когато Уесли отиде във Франция, той ще използва този повод, за да я навести. Адвокатът от Антиб най-сетне бе отговорил, че е уредил връщането на Уесли, но Рудолф още не бе казал това на момчето. Изчакваше работата по филма да приключи. Не искаше Уесли внезапно да зареже снимките и да полети през океана. Той не беше вятърничаво момче, но призраците, които го преследваха, можеха да се появят по всяко време.
Рудолф също беше преследван от призрака на собствения си баща — отчаян неудачник, самоубиец, обезумял от бедност и рухнали надежди — и можеше да разбере племенника си. Странно, че това потайно, затворено момче се оказа такъв вълнуващ артист.
В техния род никой друг нямаше този талант, само Гретхен бе играла за кратко време на сцената, но без успех. Никой не знае откъде идва това, му каза Гретхен, след като видяха някои кадри в прожекционната зала и се изумиха от способностите на момчето. Същото важеше не само за този вид талант, а за всякакви таланти. Особено в Америка, където не съществуват карти, по които да се проследи откъде е тръгнал някой или към кое пристанище се е насочил. Няма родословни дървета, на които да се опреш.
Рудолф влезе в спящия хотел, качи се в стаята си, съблече се и легна в студеното легло. Не можа да заспи, замисли се за красивото, кокетно момиче в бара, с опънати по бедрата джинси, с професионално подкупваща усмивка. Как ли се чувства един мъж с това прекрасно, младо тяло, готово да го приеме? Трябва да питам племенника си, той сигурно вече е при нея в леглото, със завист си помисли Рудолф. Друго поколение е това. На годините на Уесли той още не бе спал с момиче. Засрами се от завистта, която изпита, но беше сигурен, че след време момчето ще страда. Всъщност той вече страдаше, щом си беше тръгнал сам от бара. Не е свикнал да му правят номера. И Рудолф не е свикнал. Човек страда толкова, колкото страдание може да поеме, а у Уесли има нещо, което говори, че може да поеме опасна доза страдание.
Той се мяташе в полусън и искаше да докосне тялото, което го нямаше в леглото до него. Чие тяло? На Джийн, на Хелън, на Жана или на някоя друга жена, която още не познаваше, но накрая щеше да легне до него. Не можа да си отговори на този въпрос и потъна в дълбок сън.
Събуди го пиянско пеене на улицата. Позна гласа на Донъли, остър и немелодичен, който пееше „Була, була“. Донъли беше завършил Йейл. Но в момента това не личи, помисли си сънено Рудолф. Пеенето спря. Рудолф се обърна и отново заспа.
Сама в стаята си, Гретхен прехвърляше сцените, които щеше да снима на другия ден. Когато беше на снимачната площадка, си налагаше да се държи спокойно и самоуверено, макар че понякога й се искаше да крещи от яд и отчаяние. Но когато останеше сама, както тази вечер например, усещаше, че от време на време ръцете й се разтреперват от страх и нерешителност. Толкова много хора зависеха от нея и всяко нейно решение трябваше да бъде окончателно. Същото раздвояване бе наблюдавала у Колин Бърк, когато режисираше филм или пиеса, и тогава му се чудеше как се справя. Сега се чудеше как изобщо е възможно човек да оцелее, след като цял месец и повече е разкъсван по този начин. Ала в киното е недопустимо личните терзания да се показват на обществени места.
И тогава тя чу, че Донъли пее „Була, була“ пред хотела. Тъжно поклати глава, като си помисли за връзката между талант и алкохол в Америка. И отново си спомни за Колин Бърк, когото никога не бе виждала пиян и който рядко се докосваше до алкохол. Той беше едно изключение. Изключение в много отношения. Тези дни често си мислеше за него, докато работеше — опитваше се да си представи как той би поставил камерата, какво би казал на някой притеснен актьор, как би снимал някоя сложна сцена. Ако една жена не може да подражава на покойния си съпруг, тогава на кого да подражава, помисли си оправдателно тя.
Отвън пеенето спря. Гретхен можеше само да се надява, че Донъли няма да се чувства твърде зле на сутринта. В случая мислеше за него, а не за себе си — за утрешните снимки той не й трябваше, но когато се появеше на снимачната площадка след подобна вечер, винаги изглеждаше много засрамен.
Тя се усмихна, като си представи този сръчен, вечно намусен и труден човек, който й приличаше на млад полковник от кавалерията на Конфедерацията. Тя го харесваше и знаеше, че го привлича. Въпреки решението никога вече да не позволи млад мъж да я докосне, си помисли, че ако не беше толкова ангажирана с филма, може би…
На вратата се почука.
— Влез — обади се тя. Никога не заключваше вратата си.
Вратата се отвори и Донъли влезе в стаята, движейки се почти по права линия.
— Добър вечер — каза Гретхен.
— Току-що прекарах един забележителен час с твоя брат — заяви тържествено той. — Аз обичам брат ти. Смятах, че трябва да ти кажа това.
— Аз също обичам брат си — усмихна се тя.
— Ние двамата заедно ще предприемем гранд… грандиозни неща — добави Донъли. — От една мая сме.
— Възможно е — добродушно отговори Гретхен, — майка ни беше ирландка или поне така твърдеше. Баща ни обаче беше германец.
— Аз уважавам и ирландците, и германците — каза Донъли, подпирайки се на касата на вратата, — но нямах това предвид. От една мая сме, в смисъл че си приличаме по дух. Преча ли ти?
— Току-що приключвах — каза Гретхен. — Ако искаш да говорим, не смяташ ли, че е най-добре да затвориш вратата.
Бавно и с достойнство Донъли затвори вратата и отново се облегна на нея.
— Искаш ли малко кафе? — посочи Гретхен термоса на бюрото си. Тя пиеше по двайсет чаши на ден, за да издържи.
— Хората винаги ми предлагат кафе — раздразнено каза Донъли. — Това е унизително. Аз мразя кафето.
— Страхувам се, че не мога да ти предложа нищо по-силно — извини се Гретхен, макар много добре да знаеше, че в шкафа има уиски.
— Не се нуждая от питие, мадам — заяви Донъли. — Дошъл съм като пратеник.
— Чий пратеник?
— На самия Дейвид П. Донъли.
— След като предадеш съобщението, те съветвам да си легнеш — засмя се тя.
— Вече предадох половината съобщение — каза Донъли. — Обичам брат ти. Другата половина е по- трудна. Обичам сестра му.
— Ти си пиян.
— Правилно — отговори той. — Обичам сестра му, когато съм пиян, и обичам сестра му, когато съм трезвен.
— Благодаря за съобщението — изрече Гретхен, без да става, макар че й се искаше да скочи и да целуне този мъж.
