— Много хубава реч произнесе — поздрави я Уесли. — Явно знаеш как да отбележиш случая.
— Благодаря, скъпи — отвърна тя, но все надничаше през рамото му, сякаш търсеше някого. — Уесли, Рудолф казвал ли ти е, че няма да дойде или че ще закъснее?
— Не. — Единственото, което чичо му Рудолф бе казал през последните дни на снимките, беше, че адвокатът в Антиб е отговорил на писмото му и Уесли може да се върне във Франция. Още не си беше купил билет. Без да си го признава, имаше чувството, че в този момент не е готов да напусне Америка, би оставил твърде много неразрешени въпроси.
— Днес пак трябваше да отиде в Кънектикът с мистър Донъли — каза Гретхен, местейки поглед над главите на хората, — но обеща, че ще се върне до пет часа. Сега минава седем. Рудолф обикновено не закъснява. Аз не мога да се отделя от хората точно сега, затова, много те моля, обади се по телефона в хотела му да разбереш дали е поръчал да ми предадат нещо.
— Разбира се — отвърна Уесли и търсейки монети, се запъти към телефона отвън, да се обади в хотел „Алгонкуин“, където чичо му отсядаше, когато се налагаше да остане в града.
Трябваше обаче да изчака, защото Франсис водеше телефонен разговор и се смееше. Той се отдалечи, тъй като не искаше да я слуша какво говори. Франсис не бързаше да приключи и непрекъснато пускаше монети в автомата. Той бе тръгнал с чашата си и докато Франсис свърши, допи уискито. Усещаше, че мускулите му се напрягат само като чува интонацията на гласа й, без да различава думите, и изпитваше неловко чувство за нарастващо напрежение в слабините. Никога вече, никога вече, каза си той, макар да знаеше, че се лъже.
Франсис се разсмя тихичко за последен път и като затвори телефона, се запъти към вратата на залата, пред която стоеше Уесли. Дългата й коса се спускаше по раменете и тя женствено я отметна назад с ръка.
— Ах, момчето чудо в дебнеща поза — възкликна Франсис и отново се изсмя.
— Трябва да се обадя по телефона, но преди това искам да направя нещо друго — каза той, внезапно я сграбчи и я целуна по устата.
— Хайде по-полека — пак се изсмя тя. — Най-сетне си започнал да вземаш уроци по актьорство, научил си се как да се държиш страстно в присъствието на съпрузи. — Гласът й беше леко дрезгав от пиене.
— Кога ще те видя пак? — Уесли я хвана здраво за ръцете, сякаш по този начин искаше да я задържи.
— Кой знае? — каза Франсис и се изсмя. — Може би никога. Може би като пораснеш.
— Нали не говориш сериозно? — попита той с измъчен глас.
— Кой знае дали говоря сериозно. Най-малкото аз. Искам да ти дам един добър съвет. Поиграхме си, но играта свърши. Забрави за това.
Вратата се отвори и съпругът на Франсис изпълни осветеното от залата пространство.
— Пусни я — каза мъжът.
Уесли свали ръце от Франсис и отстъпи назад.
— Знам какво сте правили вие двамата през цялото време — каза мъжът, — не мисли, че не знам. Мръсница!
— О, по-спокойно, Джак — обади се предпазливо Франсис.
Мъжът я удари през лицето. Звукът беше силен и грозен.
— А ти, копеле — обърна се той към Уесли, — хвана ли те още веднъж да се мотаеш около жена ми, ще те пречукам!
— О, колко страшен мъж — каза подигравателно Франсис. Тя изобщо не докосна лицето си, все едно, че мъжът й не я бе ударил. — Страшен навсякъде, освен в леглото.
Мъжът си пое дълбоко дъх, сякаш изпъшка, а звукът напомни за нахлуване на въздух през внезапно отворена врата. И отново удари Франсис, но този път много по-силно.
Франсис и сега не притисна с ръка лицето си.
— Свиня — каза тя на съпруга си. — Ти и твоите шпиони!
— А сега се връщай вътре — сграбчи я за ръката той. — И ще се усмихваш, защото съпругът ти, който е бил служебно задържан в Калифорния, е успял да дойде в Ню Йорк, за да прекарате заедно уикенда.
— На твоите услуги, свиня такава — отговори Франсис. Хвана го под ръка и без да поглежда Уесли, влезе със съпруга си в залата, където вече се чуваше музика от пиано, тромпет и барабани и танците бяха започнали.
Уесли остана неподвижен в слабо осветения коридор, само мускулите на лицето му потреперваха. Смачка пластмасовата чаша в ръката си и я запрати срещу стената. Изчака да минат две минути, докато се увери, че няма да се втурне през вратата, между танцуващите и да хване мъжа за гърлото.
Когато почувства, че може да говори с нормален глас, се обади в хотела, откъдето телефонистката му каза, че мистър Джордах не е оставил никаква бележка. Постоя пред телефона още една минута, след това влезе в залата, намери леля си и предаде думите на телефонистката. После отиде на бара, поръча си уиски, което изпи на един дъх, и веднага поиска още едно.
Докато изпразваше чашата, усети, че някой го потупва по ръката. Обърна се и видя Алис със същия онзи сдържан и грижовно строг израз на лицето, който бе започнал да го плаши.
— Мисля, че няма да е зле, ако си пооправиш лицето — каза спокойно тя. — Целият си в червило.
— Благодаря — безизразно отвърна той, извади си носната кърпа и изтри с нея устните и бузите си. — Така по-добре ли е?
— Много по-добре. Аз ще си тръгвам — добави тя. — Мисля, че тези кинаджийски събирания не са чак толкова прекрасни, колкото си мислех.
— Лека нощ — каза Уесли. Искаше му се да я помоли за прошка, да заличи отчуждения, студен израз в очите й, но не знаеше какво да каже, нито за какво точно да поиска прошка. — Ще се видим по-късно.
— Може би — отвърна тя.
Господи, помисли си той, докато наблюдаваше дребничкото момиче с енергична твърда походка, което се отдалечаваше сред танцуващите двойки, господи, такава каша съм забъркал, трябва да се махна от този град. После се върна на бара и си поръча още едно питие. Барманът точно му го подаваше, когато Рудолф се приближи до него.
— Забавлявате ли се, мистър Джордан? — попита той.
— Чудесно се забавлявам — отговори Уесли. — Гретхен те търси. Тревожи се. Аз се обаждах в хотела ти.
— Задържаха ме — обясни Рудолф. — Ще отида да я намеря. После искам да поприказвам с теб. Къде ще бъдеш?
— Точно тук — отвърна Уесли.
— Не прекалявай, момче — намръщи се Рудолф. — Сигурен съм, че и утре ще намериш уиски в Ню Йорк, стига да потърсиш. — Той потупа приятелски Уесли по ръката и тръгна да търси Гретхен.
Встрани от танцуващите двойки Гретхен говореше с Ричард Санфорд, автора на „Комедия на реставрацията“. Рудолф забеляза, че Санфорд не е променил облеклото си по случай последния снимачен ден на първия му филмов опус. Носеше обичайната си униформа — вълнена риза и яке.
— Това, което ме тревожи — сериозно каза Санфорд, — е, че няма достатъчно снимки в едър план на момичето. А в другите кадри като че липсва емоция и…
— Скъпи Ричард — прекъсна го Гретхен, — страхувам се, че като много други автори и ти си в плен на физическия чар на актрисата и пренебрегваш таланта й…
— О, стига, моля те, аз не съм разменил и две думи с нея — каза Санфорд, като се изчерви.
— Важното е, че тя е разменила — поясни Гретхен. — А за такава дама като нея това не е никак малко. Много съжалявам, че по друг начин не е могла да прояви внимание към теб.
— Ти ме подценяваш — сърдито отвърна Санфорд.
— Това е проблемът на всички творци от пет хиляди години насам. Ще свикнеш, мойто момче — каза Гретхен.
— Ние с теб не сме приятели. Ти ме мразиш за това, че съм мъж. Разбрах го от самото начало.
— Това няма нищо общо с нашата работа и на всичко отгоре е пълна глупост — отсече Гретхен. — И ако не си го научил досега, нека ти кажа, млади човече, че изкуство не се прави с приятелство.
— Ти си една злобна, застаряваща жена! — В гласа му неприятно прозвуча натрупаната от месеци
