над тоалетката.
Двамата мъже в бара не говореха за филми. Донъли беше архитект, насочил се към филмови постановки, тъй като бе установил, че единственото, което му се предлага като архитект, са неизгодни поръчки за посредствени малки сгради, за които той смяташе, че са под достойнството му. Докато обикаляха да търсят подходящи места за снимки, двамата се сприятелиха и отначало плахо, а след това по- ентусиазирано Донъли разказа на Рудолф за един свой амбициозен проект, за който не можеше да си осигури средства. И сега го запознаваше с подробностите.
— Живеем в епоха на излишества, не само поради новите технологии или движението на населението, но и поради излишествата в горната възрастова група. Хората се оттеглят от работа или защото им омръзва да работят и могат да си го позволят, или защото не издържат на напрежението, или защото по-млади от тях заемат техните места. Децата им вече са пораснали и са се отделили. Изведнъж къщите им се оказват прекалено големи, градът, в който живеят, ги плаши или пък е изгубил своята привлекателност за тях. Пенсиите или спестяванията им не позволяват да имат прислужници както едно време, а кварталите, където могат да си намерят малки апартаменти, са населени с млади семейства с малки деца, които ги възприемат като нашественици от миналия век. Далече са от приятели на тяхната възраст и с проблеми като техните, защото всички са потърсили разрешение на други места. Искат да запазят независимостта си, но ги плаши самотата. Това, от което имат нужда, е нова среда, нова атмосфера, която да съответства на положението им — да бъдат заобиколени от хора приблизително на тяхната възраст, с приблизително същите проблеми и нужди, хора, на които могат да разчитат, когато се наложи, и в същото време да се чувстват полезни, като знаят, че и те ще се притекат на помощ на съседа си, когато той има нужда от тях — Донъли говореше настойчиво като генерал, който чертае план за освобождаването на обсаден гарнизон. — Това трябва да бъде едно истинско градче — продължи той, красноречиво жестикулирайки с големите си ръце, сякаш от тухли, хоросан и цимент извайваше сгради, удобни за живеене и населени от хора — с магазини, кина, малък хотел, където да се канят гости, игрище за голф, плувни басейни, тенис кортове, зали за лекции… Нямам предвид бедните хора. Не знам кой друг може да се погрижи за тях, освен държавата и не съм чак толкова суетен, та да си мисля, че мога да преобразя американското общество. Имам предвид хората със средни доходи, онези, чийто начин на живот рязко се променя, когато главата на семейството спре да ходи на работа. — В гласа му прозвуча горчивина. — Знам всичко това от личен опит с майка ми и баща ми. Имат малко пари, аз също им помагам, но от енергични, сърдечни хора те се превърнаха в потиснати, заядливи съпрузи, които отегчено се чудят какво да правят с последните години от живота си. Идеята ми съвсем не е нова. Приложена е успешно по цялата страна, но досега аз все не мога да привлека съдружници с пари, защото печалбата от всичко това не е голяма, ако изобщо има печалба. Като начало трябва да се купи голям парцел земя в някой приятен провинциален район, но не съвсем изолиран, за да могат хората лесно да стигат до града, когато поискат да си припомнят градския живот, а после да се построи едно малко, но напълно завършено селище от скромни, добре замислени и евтини къщи на групи от по четири-пет, разпръснати сред пейзаж, който напомня за парк, къщи, които лесно могат да се поддържат от двама възрастни хора. С автобусна линия, лекари и сестри на разположение, с подходяща, но дискретно действаща местна управа. Това няма да са старчески домове с типичната атмосфера на безнадеждност, защото няма да секва потокът от млади хора — синове, дъщери и внуци, оптимистични и жизнерадостни, които ще бъдат техният мост към бъдещето. Сестра ви ми каза, че сте човек с вкус към общественополезна дейност, че имате пари и търсите с какво да запълните времето си. Впечатленията ми дотук са, че заниманията с киното не отговарят напълно на вашата представа за общественополезна дейност.
— Не, не отговарят напълно — засмя се Рудолф.
— Тя каза освен това, че сте роден строител — продължи Донъли, — че като млад сте успели да осъществите идеята си да построите търговски център сред някакъв пущинак и да го превърнете в градче. Отидох да го разгледам онзи ден — комплекса „Колдъруд“, — направи ми голямо впечатление, смятам, че е изпреварил много времето си и е доказателство за проява на истинско въображение…
— Като млад… — повтори замислено Рудолф. Докато Донъли говореше, той не показа какво мисли, но усети, че го обзема вълнение, едновременно познато и непознато. Беше чакал нещо, без да знае какво точно. Може би тъкмо това бе чакал.
— Имам цяла серия от скици — каза Донъли, — планове на къщите, които искам да построя, приблизителни изчисления за разходите… всичко…
— Бих искал да им хвърля един поглед — каза Рудолф.
— Можете ли да бъдете утре в Ню Йорк?
— Няма причина да не бъда.
— Добре. Ще ви ги покажа.
— Разбира се, всичко зависи от това, какъв терен може да се осигури, за какво е бил използван, каква ще му бъде цената и така нататък — добави Рудолф.
Донъли огледа празния бар, сякаш искаше да провери дали няма шпиони, и като сниши глас, каза:
— Избрал съм мястото. Прекрасно е. Изоставена, запустяла земя, която сега е евтина. В Кънектикът, хълмист терен, на един час от Ню Хейвън, на два — от Ню Йорк. Подходяща точно за тази цел.
— Може ли да ми я покажете?
Донъли свирепо го изгледа, сякаш внезапно го заподозря в някаква пъклена цел.
—
— Наистина се интересувам.
— Добре — каза Донъли. — Знаете ли какво — продължи той с по-сериозен глас, — мисля, че съдбата се намеси и ме накара да приема поканата на сестра ви да работя в този филм… Ще ви заведа утре на мястото, за да видите сам.
Рудолф остави една банкнота на масата, изправи се и каза:
— Става късно. Няма ли да се връщаме в хотела?
— Ако не възразявате, аз предпочитам да остана тук и да се напия — каза Донъли.
— Вземете два аспирина, преди да си легнете — посъветва го Рудолф.
Още преди той да излезе от бара, Донъли си поръча поредното уиски в знак на благодарност към съдбата, която го бе събрала с Рудолф Джордах.
Рудолф вървеше бавно, сам по познатите улици. Те бяха остарели, откак бе обикалял из тях на велосипеда всеки ден в ранни зори, за да разнася кифли от бащината си пекарница, но тази вечер той изпитваше нелепото чувство, че отново е млад, че в главата му има грандиозни планове, че му предстоят големи постижения. За втори път след разходката по плажа в Ница той се изкушаваше да се затича в тъмнината, за да преживее отново опиянението от младостта си, когато бе поставил рекорд в гимназията на двеста метра бягане с препятствия. И се засили предпазливо по улицата, но видя приближаващите се фарове на една кола и пое с обичайната си горда походка.
Мина покрай големия универсален магазин на Колдъруд и като се загледа във витрините, си припомни нощите, прекарани в подреждане на стоките. Не другаде, а тук му се бе усмихнал късметът. Сега витрините изглеждат занемарени, помисли си той, като небрежно гримирана стара жена, червилото — сложено накриво, очната линия — размазана, уморено и неубедително подражание на младостта. Старият Колдъруд би изревал, ако можеше да види това. Тук беше събран целият живот на един мъртъв човек. Полезен или безполезен живот?
Спомни си също как маршируваше и свиреше на тромпет начело на група ученици в деня, когато войната свърши и бъдещето изглеждаше прекрасно. Предишния ден бе прочел в местния вестник за друга младежка демонстрация, този път в знак на протест срещу войната във Виетнам — младежите скандирали неприлични лозунги, осквернявали знамето, подигравали се на полицията. Единайсет от тях били отведени в затвора. Навремето — Труман, сега — Никсън. Упадък. Той въздъхна. По-добре да не си припомня нищо.
Когато каза на Гретхен, че Порт Филип му се струва подходящо място да се снима филмът — западнало градче, простило се с охолното си достойно минало край бреговете на голямата река, — той смяташе, че изобщо няма да се занимава с техническите въпроси на филма, нито дори, че ще отиде в Порт Филип. Но възникнаха проблеми. Гретхен го помоли за помощ и той неохотно дойде тук, за да разговаря с разни
