прибира парите йй и задява приятелките йй.
А сега трябва да отидеш на коктейл или по-точно на нещо като домашно празненство за един нов апартамент, в който твой приятел е чакал да се настани с години и чиито собственици услужливо са починали наскоро. Предишният му апартамент, който се намира на горния етаж, имал само три стаи, а този има четири. Всъщност му трябвали пет.
Апартаментът на по-долния етаж е петстаен. Приятелят ти се интересува любезно от здравето на наемателите му и се зарежда с търпение за следващите 15 години.
На коктейла има скъп джин, внос от Англия, което показва, че домакинът се отнася сериозно към гостите, които е поканил. Хората стоят на групички и пушат френски цигари, които карат устата ти да мирише на малък индустриален град след половин кутия. Трима-четирима от гостите носят емблемата на Почетния легион, а един пълничък, интелигентен на вид адвокат защитава старата практика на дуелирането.
— Има спорове — казва той, — които не могат да се отнесат до съда и разрешаването им може да стане само с дуел. В противен случай продължават безкрайно като разни хора се колят едни-други по вечери и в офиси и карат всички наоколо им да се чувстват притеснени и отегчени. Дуелът играе ролята на точката в края на параграфа, а цивилизацията има нужда от такива точки.
В един ъгъл група французи разговарят.
— Американците — казва един от тях — могат да си мислят, че идват в Париж поради няколко причини — за да бъдат хора на изкуството, за да бъдат с неспокоен дух, за да бъдат млади, за да бъдат свободни, — но всъщност всички те идват тук като едно и също нещо. Идват като археолози. Идват, за да изучават древността. Никой не идва в днешния Париж, защото Париж е град на миналото. Всички идват, за да посетят един Париж, който вече отдавна не съществува, освен в руините и спомените.
— Париж е единственият истински град — добавя друг. — Ню Йорк е четири села, събрани на куп, Лондон е индустрия, Рио де Жанейро е място, където имаш чувството, че трябва да се държиш като ученик в църковна институция. Всичко е възможно в Париж, всичко можеш да кажеш, всекиго можеш да срещнеш, често в един и същ ден. Той е единственият град в света, който не е провинциален.
А един шейсетгодишен художник, който си спомня кариерата си и всички покани, които е приемал, казва:
— В Париж славата е едно телефонно обаждане.
Друг от гостите току-що пристига от някакъв коктейл, правен всеки месец от голяма издателска къща за авторите йй.
— Не беше трудно да познаеш чии книги не са се продавали този сезон — смее се той. — Бяха довели съпругите си и не се отлепяха от масата с ордьоврите.
— Нека ви обясня какво е нашето правителство — обръща се дребен, пълничък мъж с огромни очила към една американска дама. — То винаги пада и винаги е радикал-социалистическо.
— Има само една страна в света — казва някакъв журналист, — която е достатъчно богата, за да позволи на капитализма да съществува и това е Америка. Във Франция капитализмът не може да просъществува.
Всъщност във Франция нищо не може да просъществува.
Един красив, белокос политик, когото група млади интелектуалци са взели на мушка от известно време, става червен като рак и започва да се отбранява.
— Защо просто не си пиете Кока-колата и не престанете? Вие младите до един сте американци по душа. Всичко, което искате, е сигурност.
Представят директора на издателска къща на известен писател.
Директорът прави лек поклон и казва:
— Когато почувствате, че сте на ръба да изневерите на издателя си, разчитам, че ще дойдете да поговорим.
Елегантно облечена жена на възраст седи в един ъгъл, игриво преметнала ръка през рамото на известен млад писател.
— Скъпи — казва тя, — защо в книгите си не звучиш такъв, какъвто всъщност си — румен, забавен и здрав? Защо непрекъснато пишеш тези дълги, тъжни книги, пълни с saloperies на младостта, в които всеки спи с всички останали?
Тръгваш си, защото искаш да отидеш на театър и имаш точно толкова време, колкото да вечеряш преди завесата.
Отиваш в ресторанта срещу „Одеон“, където можеш да седнеш в остъклената тераса и да наблюдаваш оттатък малкото площадче театъра на Комеди Франсез в гръцки стил, чиито колони са осветени всяка вечер от великолепно театрално сини прожектори. Точно преди Освобождението в този ресторант можеше да срещнеш Жан Кокто и Кристиан Берард, брадат, със сивкаво-кафяв дългокосмест котарак в ръце. Тук също можеше да ядеш пухкава шоколадова пяна, направена от американски армейски шоколад, наличието на който без съмнение имаше доста общо с вечерните посещения на един усмихнат, охранен американски войник, който най-вероятно е бил сержант от стола.
Сега то е модерно и известно, затова е винаги пълно с хора и вътре се носи миризмата на рибена чорба и на любимите ти стриди — огромните fines de claires с вкус на море, презирани от епикурейците, почитатели на по-меките Belons и Marennes, които наричат les claires или Portugaise стриди на работническата класа. Келнерът за вината, който говори с почти неразбираем южен акцент, разнася със себе си тирбушон с крайно неприлична дръжка, но вината са добри, пък и е приятно да седиш, обърнал поглед към облените в светлина колони и да наблюдаваш учтивите хора, които отиват да гледат „Сирано“.
Ако „Сирано“ не те привлича особено, можеш да гледаш „Антигона“ или да си избереш между още десет подобни пиеси същата вечер, като централната тема на всички е рогатият съпруг, включително и една, в която рогатият съпруг е мировият съдия и осъжда на смърт за убийство мъжът, който по време на извършването му си лежал удобно в уютните прегръдки на съпругата на съдията. Последната пиеса естествено е предизвикала поток от писма от страна на мировите съдии, които се преработват и никога не получават това, което заслужават, затова безкрайно се самосъжаляват.
Дори можеш да видиш една пиеса, която първоначално била поставена в малък театър и постепенно станала известна предимно защото е комедия, в която не се говори за рогати съпрузи.
Можеш да видиш Молиер, или Расин, или Бернщайн, или Сартр, или Ануи, последният от които е нещо като едноличен тръст, който бълва непрекъснато на пръв поглед неизчерпаем поток от горчиви, хапливи, елегантни, лековато построени популярни пиеси, които се настъпват една друга по петите с такава бясна скорост, че за автора им се носи ревнивия слух, че пишел по цял ден всеки ден и когато завършел следващите 20 000 думи, веднага ги изпращал в театъра, за да се поставят.
Актьорската игра обикновено е от много висока класа и свидетелства за солидна, дълготрайна подготовка. Продукциите са много разнообразни и варират между брилянтни постановки на брилянтни режисьори и такива, поставени на едва ли не аматьорско равнище със сценични импровизации доста под нивото и на най-посредствените бродуейски изпълнения.
В театъра дори и по време на най-тъжните пиеси можеш да се разсееш между действията с цветни диапозитиви, рекламиращи копринени чорапи, шлифери, шампоани и фото-студия, специализирани в детска фотография.
Има идея за привличане на туристите в театъра чрез инсталиране на слушалки, по които да тече английски превод на пиесата. На места езикът на парижките сцени е толкова свободен, че би имал експлозивен ефект върху непривикналото американско ухо, поставен в простички англо-саксонски думи.
Полунощ е, когато излизаш от театъра. На Сен-Жермен най-грозните барове на земята са претъпкани с неокъпани младежи от десетина различни страни, а един длъгнест доскорошен студент от Йейл съобщава на хората по масите, изкарани на тротоара, че приятелката му го мами на горния етаж със сина на някакъв индийски принц. Никой не му съчувства, затова той се засмива — показва добрия стар йейлски дух, сяда си на мястото и изпива чаша бира.
По Шан-з-Елизе момичетата кръстосват като ягуари и небрежно си играят с краищата на кожените си яки под ледените, безпристрастни погледи на полицаите. Кината са отворили вратите си и всички са били да гледат „Един американец в Париж“, а влюбените се целуват открито по страничните улички. Един млад мъж,
