момчета с голи крака и официално се ръкуват, преди да пристъпят към своите катехезиси. Минаваш покрай кафенето с подканящото име „Красивата диадема“, по чиито маси са насядали манекени от близките модни къщи, американски войници и неколцина румънци и унгарци, които разговарят на родния си език. Заведението е доминирано от огромната кафе-машина — малко по-малка от пещ на локомотив, зад която човекът скача от лост на лост и от кран на кран като нервен инженер, който се опитва да пусне повредено динамо.
Кафето е черно и, противно на всеобщата мълва — вкусно и ако го искаш au lait, човекът зад тезгяха сипва малко мляко в медена кана, пуска пара върху него с ръмжащ и хрипав звук и поднася кафето ти с пухкава пяна.
Когато стигаш до малкото ресторантче, откриваш, че четиримата герои не са там, затова решаваш да удължиш още малко екстаза от намирането на място, където да обядвате и се спускаш бавно надолу към реката.
Ако е пролет, кестените са отрупани с розови и бели цветове и макар момичето ти никога преди да не е идвало в Париж, при всички случаи е чело за тези прословути парижки кестени достатъчно много, за да не се налага да казваш каквото и да било за тях. Но ако е късна пролет, тези цветове се стелят като плътни килими покрай тротоарите и се вдигат на розови и бели облаци след всеки преминаващ автомобил, а младите момичета се носят по улиците под шарената сянка на път за първото си причастие с развети бели воали като фини, нежни булки със смели очи.
По каменните парапети на реката стоят завързани петролните шлепове и яхтите, които само трябва да плащат на града номиналния наем, за да могат после да се перчат с най-привлекателния адрес на света: река Сена, малко по-нагоре в източна посока от Понт Александър III.
Минаваш покрай Гран Пале, където се правят големите изложби и откъдето започна скандалът на Салон д’Отом, когато няколко пропагандни рисунки, направени от комунисти, бяха изложени, после свалени, после изложени отново и си спомняш ясно една от тях, наречена: „Доброто здраве на другаря Торез“. Другарят Торез беше главата на френската комунистическа партия, който по онова време се лекуваше в Москва след сърдечен удар и на рисунката се виждаше група работници, ухилени по един и същи начин, които танцуват и засвидетелстват щастието си по всевъзможни начини, докато на преден план млада, румена жена държи вдигнат над главата си вестник, чиято заглавна страница оповестява възстановяването на другаря Торез и се чудиш на кого ли би могла да навреди тази рисунка, освен на самия другар Торез и то само в случай, че той беше художествен критик.
Преминаваш Понт дьо ла Конкорд и се взираш в Камарата на депутатите.
Струва ти се, че пред статуите йй стоят на пост десетки полицаи, като че ли депутатите очакват всеки момент вълна от граждани, завладяни от необузданото желание да гласуват, да се втурнат през портите. Вътре вероятно пада правителството и депутатите със сигурност произнасят речи, в които се обвиняват едни други за държанието си по времето на Мюнхен, или по време на подписването на Нацистко-Съветския пакт, или по време на окупацията, и левите и десните непрекъснато си отправят обиди, а после гласуват заедно против правителството при всяко негово предложение. Депутатите, насядали по червения си кадифен амфитеатър съвсем не приличат на нашите спокойни, оядени конгресмени. Те изглеждат дребнички, пъргави интелектуалци, готови да скочат да се бият всеки момент и в отношението им един към друг се забелязва съзнателно подтискано раздразнение, каквото би имало между хора, заседнали между етажите в асансьор от доста дълго време. Спомняш си думите на един твой приятел французин за тогавашния премиер: „Ако този човек успее, ще трябва да накара французите да ядат по-зле следващата година. Всеки може да се измъкне със следвоенния режим в Англия. Но за да направиш това във Франция, се изисква характер.“
Точно в тази Камара Клемансо, когато бил премиер, излязъл с едно от най-ободряващо искрените изказвания, направени някога от държавен глава: „Аз съм против всички правителства — изръмжал той. — Включително и против своето.“
Чудиш се докъде ли би стигнал в някоя американска предизборна кампания с такива изявления.
Застанал така, по средата на града, пред дома на изпадналата в беда демокрация, взиращ се в огромния каменен площад „Конкорд“ оттатък моста, можеш да поемеш хиляди различни примамливи посоки. Обед е, затова по улиците няма кой знае какво движение, тъй като в часовете между 12 и 2 Париж обявява повсеместно примирие с работата. Не би се учудил, ако научиш, че подземният свят има негласно споразумение с полицията да не обира граждани и да не се избива помежду си по обедно време.
От другата страна на моста има един ресторант, където всяка година на обед се събира жури, за да присъди наградата Гонкур на най-добрия роман от млад автор през годината. След като си прочел за този награден обед във вестниците, можеш да отидеш на следващия ден в същия ресторант, следвайки интелигентното предположение, че което и да е място, достатъчно добро за десетима преуспели френски писатели на средна възраст, заслужава да бъде почетено и от теб.
Или пък можеш да се поразходиш надолу покрай реката и да минеш покрай Академията за изобразителни изкуства, която е отговорна за толкова много хубави картини, тъй като почти всеки добър френски художник е учил там по някое време и е напускал ругаейки, за да наруши впоследствие всеки един принцип, на който са го учили зад нейните стени. А ако продължиш още по-надолу по реката, можеш да отидеш в един ресторант на ъгъла на площад „Сен-Мишел“, където да седиш до огромните прозорци на втория етаж и да наблюдаваш Нотр Дам отатък реката, докато ядеш дива патица в пикантен сос или можеш да отидеш до ресторанта на Ки дьо ла Турнел, чиито стени са украсени с буркани туршия и снимки на борци, които се мятат във въздуха. По пътя можеш да зяпаш по картините във витрините или да се мотаеш около щандовете за книги и да разглеждаш уж забранени списания, издадени по време на Окупацията, или да си купиш картичка, на която с изящни букви е отпечатано поетическо обръщение от Виктор Юго към Париж, част от което звучи по следния начин: „Градовете са библии от камък. В този град няма нито едно кубе, покрив или тротоар, който да не носи послание за съюзяване или сдружаване и да не дава урок, пример или съвет. Нека всички хора от целия свят посетят тази тържествена азбука на паметниците, на гробниците и на трофеите, за да познаят мира и да забравят значението на думата «омраза». И нека му повярват! Защото Париж е доказал себе си. Да си бил Лютес и после да си станал Париж — нима може да има по-величествен символ от това! Да бъдеш кал, превърнала се в дух.“
Докато обядваш си спомняш, че Виктор Юго е казал още: „Париж е тавана на човечеството“, след което бил принуден да избяга и да прекара 18-е години от властването на Наполеон III на островите Джърси и Гернси.
Когато най-сетне се върнал, започнали да кръщават площади и улици с името му и не са спрели и до ден днешен. Парижаните като че ли имат навика да изпращат в изгнание героите си или да ги обезглавяват, след което да компенсират за това си държание с улични табели. Волтер предвидливо прекарал доста голяма част от живота си в Германия и Швейцария и когато дошъл момента парижани да го погребат в Пантеона, открили, че сърцето му липсва. Според мълвата то било забутано в някакво чекмедже, продадено от вехтошар. Дантон заплатил с главата си за нещата, които направил в Париж, но Париж я заменил с бронзова статуя в цял ръст на площад „Одеон“. Бедният Кубер, който рисувал женската гръд така добре, свалил статуята на Наполеон от пиедестала йй в колонадата „Вандом“ по време на Комуната, като изтъкнал аргумента, че тя е едно войнствено, неестетично творение.
Впоследствие, когато правителството се сменило, той бил хвърлен в затвора и принуден да се превърне в художник на плодове и зеленчуци, защото не допускали моделите му в килията. А още по-късно правителството поискало от него да плати за реконструкцията на паметника, която щяла да възлезе на 323 000 франка. Картините му били конфискувани като първоначална вноска и, при това положение, той избягал в Швейцария, където останал до смъртта си и сега, естествено, има улица „Кубер“ в Паси.
Предоволен от обяда, възхитен от виното и щастлив, че няма шанс да огладнееш в близките шест часа, напускаш ресторанта с момичето си под ръка и се отправяш към Рю дьо Сен, където малките картинни галерии, антикварните магазинчета и месарниците стоят рамо до рамо. Върху мраморните тезгяхи на месарите има чучулиги в клетки, а на откритите витрини на магазинчетата им висят в редица вързани за краката, с увиснали глави и разперени крила, заклани яребици и диви гълъби, а месарите, нахлузили дебели пуловери и бели престилки, изглеждат зачервени и премръзнали и потриват ръцете си цяла зима.
Купуваш си кутийка за енфие, преценяваш наум няколко сребърни украшения, пазариш се за някакъв свещник, забелязваш влиянието на Пикасо върху всички и влизаш в малка галерия, в която има vernissage
