разните предмети, които поставят на масата. На Ил Сен-Луи притежателят на американска открита лимузина открива, че гюрукът йй е разкъсан за седми път и решава, че е крайно време да си купи закрита кола.
Във фоайетата на големите хотели мъже с пронизващи очи си шепнат — правят сделки за внос и износ на жизненоважни продукти, а един американец в бара на „Джордж V“ казва на бизнес партньорите си: „Не обичам да се самоизтъквам, но трябва да заявя, че съм много вътре в индустрията с тютюн «Вирджиния».“
Оркестрите, съставени изцяло от момичета, настройват инструментите си за следобедните валсови програми в просторните, празни кафенета по булевард „Клиши“, а в bals musettes млади продавачки танцуват с чиновници под изрисуваните образи на главорези и апаши. Хиляди хора са се събрали да наблюдават колоездачното състезание на Порт Сен-Клод и всички отиват в Дювил за края на седмицата.
Фонтаните на Рон-Поан подскачат и хвърлят ефирен шлейф от пръски по обграждащите ги цветни лехи, а Нотр Дам е осветен обилно и изглежда нереално лек на каменния си остров, и улиците са пусти, и движението е пренатоварено, и ти седиш и кроиш планове за този безкраен, всесезонен, идеален ден, прекаран с твоето идеално момиче в града, който е Йерусалимът на толкова много странни поклонения и столицата на носталгията, града, който не можеш да напуснеш, без да изпиташ лекото, остро усещане за изгнание.
Седиш на земя, която е била наета от общината за 4000 франка квадратния метър годишно и се сещаш за слуха, че правителството се готви, във връзка със своя типично индиректен и тактичен опит да ограничи алкохолизма, да вдигне цените на тротоарите си, за да направи пиенето по-рядко занимание за парижани или поне по-скъпо. В момента пиеш „Чинцано“, защото джинът е прекалено скъп, а за бренди е твърде рано. Зад гърба ти на стената виси пожълтяло копие от закона за ограничаване на публичното пиянство. Законът е приет по време на Първата световна война, но е все още в сила и се възхищаваш от хората, които могат да се тревожат за такива неща, когато германците са само на няколко километра от града ти и пускат гранати в него всеки 20 минути с далекобойното си оръдие, което галено наричат Голямата Берта и което е насочено право към Париж от гората Сен-Гобен, на 82 мили разстояние.
Поглеждаш над стъкления ръб на чашата си и прочиташ, че на всеки, който е заловен за първи път в състояние на видимо пиянство по улиците, пътищата, кафенетата, кабаретата или на друго публично място, може да бъде наложена глоба от един до пет франка, което по настоящия курс е някъде между четвърт цент и едно пени. Но ако случайно те хванат в същото състояние втори път, последиците, според обявеното, обещават да бъдат много сериозни: за две години те лишават от правото да гласуваш, да бъдеш съдебен заседател или администратор в правителството и да служиш в армията и на всичкото отгоре си лишен, според дребния шрифт, от родителски права над децата и наследниците си.
Отпиваш трезво от питието си и се взираш в потока минувачи, като очакваш всеки момент да зърнеш русата американска глава, която при всички случаи ще изглежда леко простовата и импровизирана на фона на умело подредените, къси прически на парижанките по булеварда.
Момичето, което обичаш все още не е пристигнало, затова притваряш очи и си представяш началните стъпки от обиколката.
Най-напред трябва да има общ, птичи поглед върху целия град, а няма по-подходящо място за това от върха на Айфеловата кула. Оттам можеш да видиш как градът се разпростира в прегръдките на криволичещата си река, как се разлива в сребърна мъгла по облите опасващи го хълмове и централната равнина. Оттам се виждат домовете, магазините, гробищата и местата за поклонения на три милиона души, вижда се върхът на Монмартр, където едно време се е издигал храмът на Меркурий, в който Сен Денис е бил обезглавен. Можеш да проследиш извивките на реката и да видиш къде притоците се присъединяват към нея, и да видиш Марн, и можеш да разкажеш на момичето си как преди векове скандинавците са плавали по същата тази река с тесните си дървени лодки, жизнерадостно съсичайки по пътя фермерите и обитателите на града с брадвичките си, както е бил обичая на пътуващите по онова време.
И все пак, едно нещо те спира да започнеш от Айфеловата кула — асансьорът те кара да ставаш неспокоен. Знаеш, че това е абсолютно неоснователно. Знаеш, че откакто кулата е отворена за посетители през 1889, този асансьор е качил милиони хора до върха йй в пълна безопасност. Но на теб ти се завива свят в него и всеки път щом се качиш в скърцащата му, леко килната кабина, започваш да съжаляваш, с несправедлив шовинизъм, че си се съгласил да висиш на такава височина, разчитайки на френската машинария. Без колебание би се доверил на френското мъжество, когато трябва да бъдеш измъкнат от опасно положение, на френските лекарства, когато трябва да бъде излекуван стомахът ти, на френското остроумие, когато искаш да се смееш и на френската съпруга, когато искаш да бъдеш щастлив, но всички тези кабели, всички тези напречни греди, всички тези стенещи лостове… Решаваш да се спреш на някое по-умерено възвишение: върхът на Триумфалната арка е достатъчно висок за първия поглед на едно момиче върху Париж, а и асансьорът йй е безопасно заключен в каменна шахта.
А и така или иначе, ще йй кажеш, Париж не е град на височините.
Архитектите му, от уважение към човека, са направили така, че той да не се чувства като джудже сред сградите му. Париж е град, построен според човешкия ръст, за да не се превръщат в пигмеи жителите му.
Парижани са поклонници на небето си и са приели куп оплетени закони за запазване височината на постройките умерена, така че небето, нежно, прошарено, меко, възлюбено от художниците, да бъде постоянното, интимно присъствие над покривите на къщите и върховете на дърветата. Когато трябва да защитят небето си, парижани могат да бъдат варварски жестоки. На някакъв строител в Нюли, който си позволил да вдигне кооперация от апартаменти над законно допустимия лимит в небето, било наредено от съда да събори излишните етажи, въпреки че били наети предварително, а в Париж има недостиг на жилища. Като допълнение, му била наложена огромна глоба за всеки един час, в който престъпните 6 метра от конструкцията стърчали над хоризонта. И най-накрая, като естетично хрумване, съдята решил да го изпрати в затвора. О, мислиш си ти, припомняйки си заключеното, далечно небе над собствения си град, о, само ако имаше повече строители в Синг-Синг.
От върха на монумента момичето ти се взира в града и не казва нищо, защото е идеално. Широките авенюта, които барон Хосман, префекта на полицията на Наполеон III, построил, за да може да изкарва по тях на открито тълпите парижани и по-удобно да насочва към тях кавалерията, когато искали да им увеличат заплатите или правели опити да убият някой министър, се отправят към всички точки на компаса.
Булевардите носят имената на победи и воини, а в каменните блокове на самата арка са вдълбани имената на 172 битки. Много от улиците на Париж са кръстени на бойни полета, по които французи са удържали победи и се чудиш какви ли поражения би донесло на духа на едни граждани, от чиито устни се откъсва звукът на триумфа, всеки път, когато казват на таксиметровия шофьор накъде да кара и дали биха били по-различни днес, ако наред с авеню Уограм и авеню дьо Фридланд имаше булевард Седан и Площад на Поражението.
Въпреки че статистически Париж е на последно място по площ зеленина на гражданин в Европа, там има толкова много дървета, че когато всички са разлистени и ги погледнеш отвисоко, по-голямата част от метрополиса изглежда така, сякаш е построен в средата на гигантски парк. По краищата си градът се обляга на зелените склонове на Сен-Клод и Сен-Жермен оттатък криволичещата река и неволно ти напомня, че Париж е много по-близък до провинцията и много по-достъпен за нея от който и да било друг голям град в света. В керемидения хаос на парижките покриви се преливат оловно сиво и бледолилаво — цветовете на Париж, и тук-там проблясват прозорците на хилядите ателиета, обърнати на север. Бледорозовия Карузел от другата страна на Шан-з-Елизе е като далечно, своенравно отражение на арката, върху която си застанал и до която вятърът донася от реката едва доловимия мирис на изгнили листа и плесен. Белият купол на Сакре-Кьор разказва за религията на 19-и век върху възвишенията на Монмартр, а на отсрещния бряг виждаш как сивите, каменни, средновековни кули на Сен-Жермен-де-Пре се издигат сред гнездото си от кафененца.
Стоиш на върха на арката, с целия град разстлан около теб, с палатите, кулите и статуите му, пробл ясващи на влажната слънчева светлина и разсъждаваш на висок глас пред момичето си за това колко са хитри парижани да имат за предшественици хора, управлявани от тирани, защото тираните винаги са егоцентрици, ненаситни в желанието си да строят паметници сами на себе си. След малко обаче забравяш за тираните и започваш да витаеш из Лувъра, и Тюйлери, и обелиска, и площад „Вандом“, и стегнатите
