изваяни коне, и широките булеварди, които са били построени, защото някой е бил достатъчно немилостив и е притежавал достатъчно власт да разрушава ар след ар от домовете на хората, да павира това, което някога е било нечия кухня и да сади кестени в нечия спалня. Разсъждаваш върху егоизма си на човек от своето време. Радваш се на това, което Луи XIV е направил за града като е изстисквал данъци от бедните хора и на това, което Наполеон е построил върху костите на цяло поколение млади французи, въпреки че би се борил до смърт срещу един нов Луи или един по-късен Наполеон, колкото и арки и замъци да ти обещават, че ще построят за радост на пра-пра-внуците ти, дошли на посещение от Америка в някакъв момент след сто години.
Спомняш си първия път, когато си се качил на арката, точно след Освобождението, когато 27-ма дивизия премина гордо по улиците на Париж, за да покаже на града, че американците наистина са тук.
Спомняш си шума на танковете по Шан-з-Елизе и струпаните близо едно до друго, изморени, хубави лица на войниците и липсата на музика, защото всички щяха да се бият същата нощ на Сен-Денис и нямаха време за оркестри. И изведнъж разбираш, че в какъвто и момент да мислиш за този град, винаги има нещо от онова време, загнездило се в чувството ти към него.
Много е трудно да не обичаш един град, който си видял за първи път в деня на освобождаването му. А и Париж бе освободен по най-великолепния начин. Той не е бил бомбардиран, освен в покрайнините си и всички мостове си стояха на мястото, самите жители бяха прекарали последните пет дена в стрелба с малки оръдийца и се чувстваха истински герои от това, времето беше слънчево и горещо, момичетата бяха облекли най-хубавите си рокли и в града бяха останали достатъчно германци, за да създават впечатлението за военна обстановка и да дават възможност на местните момчета да се държат храбро пред подходяща публика преди окончателното им предаване.
Всички бяха поотслабнали от войната, но никой не умираше от глад, отвсякъде долитаха звуците на Марсилезата, пушек се издигаше почти незабележимо от няколко малки пожара тук-там и за един следобед всичко изглеждаше така, сякаш войната вече е приключила и това не е могло да стане на по-подходящо място. Говореше се, че фон Шолтиц пощадил града, въпреки заповедта на Хитлер, а парижани си мислеха:
„Ами, разбира се! Че на кой би му дало сърце да взриви Париж?“ На места по стените имаше кръв и там на следващия ден хората трупаха цветя за мъртвите и всички се целуваха и се лееха огромни количества безплатно вино.
Хората, които са пътували някъде, винаги ти разказват за любими моменти, в които са видели някакъв град за първи път: Рим на Великден, Лондон през юни, Ню Йорк през октомври, Питсбърг в пет часа сутринта… А ти казваш на момичето си на всяка цена да види Париж в следобеда на освобождението му. Това е град, който се впуска с ентусиазъм в неразборията от размирност, празник и кръвопролитие.
Гражданите му са експерти по това да строят и рушат барикади, да се избиват едни други, да посрещат войски и да се бият срещу тях.
Улиците му са подредени само за масови демонстрации, паради и придвижване на оръдия. Сградите са солидни, направени от камък и само лекичко се олющват, когато ги удари шрапнел и за една-две години влажният, гальовен въздух така заглажда и преобразява белезите, че ги прави неразличими от безценните следи на минали векове. Навсякъде има паметници, които придават значимост на събития, случили се в близост и когато хората умират пред тях с вярата, че го правят в името на цивилизацията, тя наистина става по-осезаема и по-значима.
Споделяш част от тези мисли с момичето, което стои с развети коси и искрящи очи над тази бъркотия от камък, спомени и история, а тя стисва леко ръката ти и казва: „Не е ли време за обяд? Умирам от глад.“
И тогава започваш да изпълняваш най-приятния ритуал на света — да решаваш бавно и внимателно в кое точно място от целия Париж ти се иска да обядваш този ден. Можеш да отидеш в грохналия стар хотел на върха в Сен-Клод, чиято тераса гледа към някакви тенис-кортове и от която се вижда как в дъното на хълма прави извивка реката и градът се губи оттатък дърветата само на 300 м от противоположния бряг и можеш да седиш там и да загаряш на слънцето, с цяла маса ордьоври пред себе си и да гледаш как французите играят тенис. (Французите играят умело и сръчно, бавно, с високи топки, коси удари и невероятни ъгли и, освен ако не си Седман или Макгрегор, ще е по-малко дразнещо да си обядваш и само да ги наблюдаваш, отколкото да играеш срещу тях.) В щастливото лято след войната хотелът беше клуб на американски въздушнодесантни офицери. Тогава чаша коняк струваше десет цента и всички го смесваха с кока-кола и имаше една хубава сервитьорка, която една вечер реши, че е лудо влюбена в един въздушнодесантен майор, който тежеше 70 кг и работеше за националното радио в Чикаго по последни данни.
Или пък, тъй като това е първият ден на момичето ти в Париж и се чувстваш безкрайно богат в нейно присъствие, можеш да вземеш такси до Булонския лес и да обядвате в ресторанта под стъклените свещници, овесени направо от дърветата и да поръчаш пъстърва и бутилка вино, а след това да се разходите и да погледате празнуващите дами и господа, леко галопиращи по сватбените алеи, сякаш нищо не се е променило от 1900-а насам. Можете да се разходите в гората, която прилича поразително на истинска гора, въпреки че е парче земя разположено толкова близо до един голям град и да се опиташ да си представиш как ли са изглеждали войските на Уелингтън и на Царя, стануващи тук през 1815-а, точно след последния съкрушителен удар, нанесен на Наполеон.
Ако е сив, есенен ден, можете да се разходите до Отьой и да се мотаете по почти празните трибуни, да гледате конните състезания, да си купувате залози от прашни мъже в конюшните, които са ги написали на тънки листчета жълта хартия и да заложиш, както винаги, на коня, който пада при последното препятствие, но въпреки това да се наслаждаваш на просторното наситено зелено поле, по което конете летят безразборно и изчезват зад дърветата, отнасяйки със себе си парите ти в неизвестността. В такъв момент съжаляваш за упадъка на конните състезания с препятствия в Америка и за липсата на разнообразие по пистите на Саратога, и Арлингтън, и Санта Анита, където конете винаги тичат по един и същи начин като дървени имитации по детска въртележка и където губенето на парите ти винаги става по болезнено видим начин.
Но ако на момичето ти не му се стои на открито в първия му следобед, можеш да бъдеш не толкова изобретателен и да я заведеш в осми район, наречен още „американски“, защото в определени моменти изглежда така, сякаш всички французи са се изнесли от него и на тяхно място са се нанесли американци, и да отидете в един малък ресторант, по продължението на чиито наклонени прозорци са засадени лозници, които хвърлят игриви зелени отблясъци върху всички вътре. Не че това е любимият ти ресторант. Просто веднъж си станал свидетел на едно хранене в него, което е било не точно обяд, а по-скоро церемония, свещенодействие, отдаване почит на мистичната същност на храната, пресвято предаване на лакомията, което е заличило точно за два часа всякакъв спомен от сандвичите по закусвалните и набързо приготвените млечни шейкове в родната ти земя.
Това свещенодействие е било извършено от четирима бизнесмени със строги лица, очевидно важни личности с икономическа власт, започнали с pate de foie gras, розов и сочен, и продължили с quenelles de brochet — речна риба, разкъсана на малки парченца и смесена с напоен хляб и трошички, мазнина от бъбрек и яйца и полята със сос от гъби и сметана. Между фразите за данъците, трудовата политика, трудностите при вноса и необходимостта от разрастване на предприятията, които четиримата господа са си разменяли с тихи, учтиви гласове, те са лапали енергично, на големи хапки quenelles, като всеки си е помагал с по четвърт бутилка „Шабли“. После са преминали към едри резени „Шатобриан“, син и кървав, с пържени картофи, сос „Борделез“ и две бутилки „Нюи-Сен-Жорж“. След това, разбира се, е била поднесена салата и сирене — бри, камамбер и апетитни парчета грюер с още една бутилка „Нюи-Сен-Жорж“ и с плодове, и crepes, поляти с ликьори, и най-накрая е имало по чаша кафе и две брендита за всеки, след което и четиримата тържествено са се надигнали от масата, ръкували са се и всеки се е отправил обратно към офиса си, за да ръководи производството на автомобили или разпределянето на капитали.
Минаваш покрай магазинчето, от което можеш да си купиш чадър със сребърна дръжка за 90 долара, покрай вратата, на която дрипава, безформена старица, увита във вестници, е спала цяла зима, като че ли е взела мястото под наем, покрай големите хотели, където отсядат хората от Холивуд и пред които са паркирани кадилаците. Минаваш покрай ъгъла, на който яко селско момиче с румени бузи, гумени ботуши и престилка предлага люляк, теменуги и гладиоли, които донася всяка сутрин с такси, на чийто шофьор дава щедър бакшиш. Заобикаляш религиозното училище, в което всяка сутрин пристигат изстинали осемгодишни
