на платната на млад художник — специалист по пейзажите на самотни, облени от лунна светлина, студени стени около запуснати, нереални пристанища. Малкото помещение е препълнено с хора, които не обръщат никакво внимание на картините, но всички говорят усилено, а младият художник стои сам в един ъгъл и изглежда самотен, облян от лунна светлина и изоставен.
Тръгваш към музея на Роден, който не е много далеч, защото искаш да покажеш на момичето си трийсет и деветте статуи на Балзак — резултат от неумолимата продуктивност на скулптура, който обаче разочаровал всички, когато му бил поръчан паметник на романиста за пресечката на булевардите „Распай“ и „Монпарнас“.
По пътя минаваш покрай някаква конска месарница с позлатена конска глава над входа и надникваш във витрината на една аптека, където виждаш странен пластмасов уред, снабден с подвижен диск, с разчертани таблици на дати и числа, рекламиран като „показалец за месечен цикъл“ в страната, в която се мръщят на всеки друг по-директен начин за контролиране на раждаемостта.
Там има също търкалящо се барабанче с гумени остриета, за което гарантират, че отстранява излишните тлъстини и мазило за кожа, което не йй позволявало да остарее. Щандът обикновено е зает, тъй като лекарите във Франция рядко носят лекарствата в себе си и ако трябва да ти инжектират нещо, първо те пращат да си го купиш от най-близката аптека.
Минаваш и покрай витрината на шивач, в която на всеки 12 часа излагат различни траурни костюми, особено подходящо за съседната витрина на погребалния агент, който пък е изложил снимки на най-добрите си погребения и за магазина за мебели, който предлага провансалска и буржоазна мебелировка и за магазина за електрически уреди, където продават с намалена цена хладилник, произвеждащ на всеки 48 часа толкова лед, колкото би ти стигнал за една много голяма чаша лимонада.
По всички стени висят плакати, обяви, реклами. Комунистите свикват митинг, за да осъдят действията на американците в Корея, Италия и Гърция, а антикомунистите са направили списък на всички лидери на руската революция, политици, художници, писатели и учени, които са били очистени след 1917-а.
На една стена виси реклама с адреса на някакъв господин — експерт по окултизъм, гледане на ръка и карти, съставяне на хороскопи и възвръщане на любовта. Приема в часовете между десет и пет, всеки ден, освен в неделя, и то по предварителна уговорка. В долната част на рекламата се гарантира сериозността на работата.
На тезгяхите на много от баровете можеш да си поръчаш дърва и въглища, а в тези, които се представят за посредници на Pari-Mutuel Urbain, можеш да заложиш на коне. На малки, весело украсени сергийки се продават билети за лотарията. Купуваш си един шанс, като се надяваш да спечелиш 500 000 франка. Купувал си така всяка седмица, но още не си спечелил петстотин хиляди.
Много от по-възрастните жени, с които се разминаваш, са облечени в черно, което придава на улицата провинциална атмосфера и забелязваш новия предизвикателен стил на обличане на младите момичета, които живеят в Латинския квартал и учат рисуване, позират на художници или просто живеят в квартала — черни дънки и маратонки. Наблизо има малък бар, в който правят пунш „Мартиник“ почти неповторимо — горещ или студен, като сироп или убийствено благ, но там винаги е пълно с едни и същи хора, които кроят планове за новото си списание, критикуват някакъв писател или звънят у дома си да искат пари.
Музеят на Роден, който се намира съвсем близо до внушителните, строги постройки на Площада на инвалидите и Военното училище, се помещава в две сгради — стария хотел „Байрон“ и параклиса, който по някое време бил осветен за поклоненията на калугерките от „Светото сърце“. Отнели им го по време на една от вълните на антиклирикализъм, оставили следи в историята на Франция. Роден купил собствеността и настанил каменните си блокове във високия параклис с извит покрив и оловни прозорци. И дори днес, след толкова много години, огромните, страстни, разголени фигури стоят като чужди в непобедимо църковното си обкръжение.
Излизаш от галерията в градината, където, сред 39-е други, стои любимата ти статуя на един писател — Балзак, от бронз, който оглежда града, увековечил в книгите си като джунгла от алчност, нелоялност, хищност, амбициозност и интригантство, за да заслужи възхищението на поколения парижани. Той стои дебел, с огромен корем, властен, мустакат, застаряващ, непокорен, строг, с лека нотка на безумие в металните си очи и… гол. Имаш чувството, че скулпторът просто си е помислил: „Е, ти каза всичко за нас. Заслужаваш и за теб да бъде казано всичко.“
Момичето ти примигва, защото никога не е виждало такова пълно отдаване на почест на литературата и се чудиш какво ли би станало, ако тази мода се разпространи и в Америка и група почитатели издигнат подобна статуя на Марк Твен в Ханибал, Мисури или на Емерсън — в цял ръст, от бронз, sans смокиново листо, в Конкорд, Масачусетс.
Отдалечаваш се от музея на Роден и спираш такси пред бронзовите топове от войните на Наполеон и двата танка от нашата война, които стоят пред сградите на Площада на инвалидите. Тъй като си на вълна музеи, казваш: „Лувъра“ и шофьорът подкарва бясно към Десния бряг.
Колата е модел от 30-е и мирише на 20-годишна кожа и на парфюма на дамата, която току-що е била откарана до някоя огромна къща, близо до територията на Пруст — Фобур Сен-Жермен. Шофьорът се хвърля в уличното движение като малко момче, което се бухва в купа сено от втория етаж на плевня и бълва ръмжейки такива ругатни към останалите водачи, каквито биха започнали кръвна вражда в Тенеси.
Регулировчиците, които подминавате на ъглите, ви махват припряно да карате по-бързо и кръвта ти направо се смразява, когато профучавате покрай велосипедисти, пешеходци и дами с бебешки колички. Задминават ви мотоциклетисти със съпругите си, залепени за гърбовете им — и двамата нахлузили подплатени метални каски, като че ли си представят всеки път, преди да излязат по улицата, с жизнерадостен песимизъм как ги блъскат така, че да паднат на главите си поне веднъж. Елегантно облечени бизнесмени се носят плавно върху малките си веспи, с куфарчета между крака и миниатюрни пластмасови предни стъкла, завързани за челата им.
Има една цинична шега, която шофьорите често повтарят за закона на уличното движение в Париж: „Да блъснеш пешеходец на улицата — това е спорт. Но да го блъснеш на clous е садизъм.“ Clous са пешеходните пътеки между два тротоара, белязани с малки метални изпъкналости и имаш чувството, че много пешеходци са срещнали смъртта си в тези измамни убежища. Някъде си чул мрачната апокрифна статистика, че един от всеки 12 шофьора в Париж е убил човек на улицата. Като пешеходец, парижанинът е така любезен и възпитан, както всеки друг гражданин по света. Но качен на превозно средство, той е безпощаден. Спомените от времето на Бурбон, когато каляските на благородниците изтрополявали без предупреждение по тесните улички и прегазвали бедните пешеходци, попаднали на пътя им, изглежда се изличават от съзнанието на един парижанин веднага щом усети кормило в ръцете си.
Докато профучава по Моста на Александър III, шофьорът се оплаква от вечните врагове на таксиметровите шофьори по целия свят — полицията.
Тук полицията изглежда е предложила таксиметровите шофьори да се подлагат на преглед всеки пет години, за да се опредили дали са годни да продължат да упражняват професията си. „За мен това не е нищо — казва той. — Аз съм млад. На 50 години съм. Ами колегите ми на по 80, които са започнали да карат двуколки преди 60 години и не могат да правят нищо друго? На тях не са им останали нито черни дробове, нито очи, нито бъбреци. Как ще изкарат тоя преглед? Това е нечовешко.“
Не ти остава нищо друго освен да се съгласиш и да се молиш безмълвно 80-годишните ветерани таксиметърджии, които все още се трудят в занаята си, да предпочитат квартали, които рядко посещаваш.
В музея категорично отказваш да направиш пълна обиколка, защото след нея излизаш зашеметен, капнал от ходене и завеян някъде из плячкосаните векове. Отправяш се чинно към „Мона Лиза“ — момичето ти иска да я види, — но си виждал толкова много репродукции и си чел толкова много за картината, че усмивката зад стъклото, преградено с малко кадифено въженце, ти изглежда като слабо, неясно сияние, едва проникващо иззад мъглата от асоциации.
Оставяш големите картини за някой друг път, защото те превъзхождат Франция, надминават Париж и заставаш пред огромните платна на Дьолакроа, изобразяващи битки, отекващи все още в гласовете на всички френски генерали, които продължават и днес да произнасят думите „Слава!“ и „Атака!“ Гледаш ярките цветни униформи, красивите кълбета дим, конете, вдигнали се на задни крака и чистата нереална смърт и съжаляваш за изчезването на меча и коня от бойните полета, за откриването на камуфлажните
