нямаше никой, който да говори достатъчно френски, за да може да му бъде от полза, когато падна за последен път. Спомняш си Хитлер при Триумфалната арка и Гьоринг при „Максим“ и Лувъра; спомняш си Ф. Скот Фицджералд, пиян в бара на „Риц“, как пише най-хубавата си книга и получава най-лошите отзиви за нея. Прокарваш пръст по новите анти-романи в книжарниците и си задаваш въпроса какво ли е било да си Ги дьо Мопасан на път към приюта на доктор Бланш, какво ли е мислел Дюма, когато, стар и passe, е позволил да бъде сниман с Ада Менкен седнала в скута му. Опитай се да си представиш какъв товар от страдание човек трябва да е понесъл, за да напише, както е написал Верлен: „Il pleure dans mon coeur comme il pleut sur la ville“5.
Зимата, като нещастието, е по-хапеща в Париж, отколкото другаде. Най-веселият от градовете пада от най-високо, когато се потапя в мъка. В най-остроумния от градовете най-силно се забелязва, когато шегата е плоска. Най-гостоприемният от градовете е най-самотен, когато вратите са затворени. Най-откритият в любовта град е най-студен, когато любовниците са вкарани на закрито. Тук е невъзможно да се подмине негероичният факт, че недостатъчно хора се целуват под дъжда или при пет градуса под нулата.
Всичко това е вярно. И тогава…
Тогава изгрява слънцето.
За два часа, около обяд, зимата изчезва, никой не е и чувал за нея.
Всички по някакъв начин се озовават навън, седнали край кафе масичките на открито върху столове, които по някакъв начин са разцъфнали там. Средата на февруари е, но любителят ботаник може да почувства, в собствената си кръв, започващото разпъпване на дърветата. По някакъв начин през нощта е била произведена цяла нова богата реколта от деца на възраст между две и шест години и те са се запътили, очарователно облечени и придружени от най-великолепните млади майки, към парка. Могат да се видят и забързани мъже с тенис ракети. На Сена се появява платно. Брадато момче целува върху моста момиче с дънки. В ресторанта като по магия върху масата в средата на салона е изникнала чиния с пресни аспержи. Някой до теб казва, че снощи е гледал най-страхотния филм през живота си и че той е създаден от негов приятел, който е само на двайсет и за да го направи е взел парите назаем от бащата на своята приятелка. От другата си страна чуваш някой да казва, че ще отиде в Гърция през лятото. Момчето от Мисисипи ти съобщава, че току-що е продало първия си разказ, а гардеробиерката заявява, че се омъжва през юни. Американецът, който ти е добър приятел и от седем години плаща издръжка, се обажда за да ти каже как току-що е научил, че бившата му жена предния ден се е омъжила в Лас Вегас и трябва да си запазиш следобеда, вечерта и нощта, за да празнуваш с него. Един твой познат жокей ти подшушва за фантастично трениран двегодишен жребец и ти внимателно си отбелязваш следващата дата с надбягвания за двегодишни коне. Момичетата, които минават покрай масата ти, люлеят поли и косите им блестят на слънцето.
Някой черпи един младеж с мустаци, защото току-що е приключил с военната си служба и му е обещана работа в „Еър Франс“. Друг тупва наблизо седящ младеж по гърба, защото току-що е победил австрийците в спускането и гигантския слалом и ти с удоволствие отбелязваш, че момчето си поръчва мляко, а не перно. Оказва се, че момичето с очилата край входа, което е затворило очи и е отметнало назад глава, за да поеме слънчевите лъчи, току-що е завършило дисертацията си за Бергсон и е смаяло професора си със своята ерудиция. Дочуваш как някой споменава с добро американците и прочиташ, че президент де Гол ще говори тази вечер и се сещаш, че има един гигант, смел като Аякс и хитър и безмилостен като Одисей, останал от великото минало и че той живее в сърцето на Париж.
Докато слънцето грее, ти разсъждаваш като парижанин и знаеш защо е толкова трудно да го накарат да живее някъде другаде. Тук той е в центъра на света. Докато Лондон е сив, защото не е сигурен дали може да живее съобразно своето минало, а Вашингтон е безумен, защото не е сигурен дали може да живее съобразно своето бъдеще, Париж сияе, защото е триумфално сигурен, въпреки всички явни доказателства за противното, че той живее съобразно своето настояще. Никой успех не се брои за действителен, мисли тайно в сърцето си парижанинът, ако не се е случил в този град и никой провал не е истински страшен, ако не те е сполетял тук. Тази концепция е върха на самоизтъкването и демонстративния фалш и парижаните щастливо си живеят с нея. Никой виц не е смешен, ако не е накарал Париж да се смее, никоя жена не е красива, ако не е накарала Париж да й изпраща цветя, никоя рокля не си струва да бъде обличана, ако не е била ушита в Париж или не е била изкопирана там, никоя пиеса не е шедьовър, ако не е задоволила парижката публика, никой мъж не е донжуан, ако не е разбивал парижки сърца, никоя репутация не е сигурна, освен ако името на героя се знае от всеки парижки портиер.
Докато слънцето грее, ти се съгласяваш с клишетата: Париж е хубава жена, и то толкова изключителна, толкова жизнена и самовъзстановяваща се, че нищо — нито минаването на годините, нито алкохолът или наркотиците, нито лошите инвестиции или недостойните любовни връзки, нито липсата на грижи или развратът — могат да я съсипят.
Не и докато слънцето грее…
НА ПЕШЕХОДНО РАЗСТОЯНИЕ
Последната улица, на която живеех се намираше между Площада на инвалидите и Айфеловата кула и, опасявам се, ме разглези, за разлика от всяко друго място за живеене в Париж или, по същите причини, в който и да е друг град. За съжаление трябва да говоря за нея в минало време. Там, откъдето тя се появяваше в посока на булевард „Сен Жермен“, след като моментално се изгубваше в широкото пространство на Площада на инвалидите, улицата представляваше една артерия в сърцето на Париж, граничеща с големи къщи, разположени сред просторни дворове, където бяха настанени посолства и министерства и човек можеше да си представи разкошните, луксозни апартаменти с изглед към миниатюрни паркчета, които стояха скрити зад дебелите стени пазителки. Районът бе добре охраняван от полицаи, необезпокояван, и докато вървеше по тротоарите на улицата, човек можеше да почувства тишината и спокойствието на богатството, или пък манипулациите на правителството.
По-скромната част на улицата, която аз причислявах като мое владение, бе много по-различна. На тази територия се сблъскваш с цветистото многообразие от шумни магазинчета, които бяха спечелили благоразположението на населяващите района обитатели като идеална изразна форма на едно съвременно, урбанизирано общество. В един и същи блок, който се простираше може би на сто и петдесет ярда между едно широко авеню и друго, имаше три кафенета, два месарски магазина, един търговец на вина, деликатесен магазин, една алжирска бакалия, млекарница (или по-точно мандра), която бе заредена с около стотина вида сирена, две железарии, един майстор на рамки за картини, един гараж, студио за даване под наем и поправка на радио-телевизионна апаратура, двама търговци на антики, единият от тях специализирал се в областта на сабите и морските навигационни уреди, един обущар, обществена пералня и химическо чистене, един мебелист, който правеше претъпкани, издути тапицерии на ръка, един разпространител на книги, списания и вестници, едно място за купуване на бебешки дрешки, малък, тих, нощен клуб, един производител на парфюми, пазар за плодове и зеленчуци, две хлебарници, една подобна на банкова институция, търгуваща с редки марки и една туристическа агенция, която може да ти уреди пътуване по река Нил или посещение на националния парк Yosemite, в разстояние на десет минути.
Цялата тази приземна, търговска суетня се извършваше в приятни, удобни сгради от 1900-ната година, чиито скромни апартаментчета на по-горните етажи бяха обитавани от много от уличните магазинери и от чиито прозорци можеше винаги да бъдат видени една или две възрастни дами, в компанията на някое куче без родословно дърво, или пък някоя разглезена котка, и двете взиращи се едновременно навън, не изпускащи от очи това, което ставаше в квартала.
През хубавите, летни дни, на едно мъничко балконче, което се намираше срещу моя апартамент, можеше да бъде видяна застаряваща, американска двойка, занимавала се на младини с организационна дейност към Уолтър Ройтер в Средния изток, които потракваха на пишещи машини, докато работеха върху книга за вековните резби на древните френски църкви и катедрали, изгубени сред готическото благоговение, което нямаше нищо общо със затворените магазини, с жизнения стандарт или пък с пенсиите.
Паркирането беше незаконно поради теснотата на оживената улична артерия, но това не означаваше, че пътят бе свободен за движението.
Автомобилистите се трупаха на гроздове по улицата с техните превозни средства, разчитайки на шанса
