2
Тя се мъчеше да не издава нетърпението си, докато Били ровеше в чинията си. Поддавайки се на някакво суеверие (децата имат особена дарба да предусещат нещата), тя все не се беше облякла за предстоящия следобед, а седеше до него с всекидневните си дрехи — с панталона и пуловера. Хапваше по малко, без апетит, и си налагаше да не се кара на детето, когато то избутваше парченце месо и салата около чинията си.
— Защо трябва да ходя в Националния исторически музей? — запита. Били.
— Това е екскурзия — отговори тя, — прекрасна екскурзия.
— Не ми е притрябвало. За какво ми е да ходя?
— Целият клас отива.
— Те са глупаци. С изключение на Конрад Франклин всички са глупаци.
Били държеше в устата си едно и също парче месо цели петнадесет минути. От време на време го преместваше демонстративно от едната страна на другата. Гретхен вече започна да се чуди дали не трябва да го плесне. Часовникът в кухнята изведнъж сякаш затиктака по-високо и тя се опита да не го поглежда, но не издържа. Един без двадесет. Трябваше да бъде в града в два без петнадесет. А преди това трябваше да заведе Били на училище, да се върне бързо, да се изкъпе и да се облече много внимателно и да пристигне съвсем спокойно, а не задъхана като след маратон.
— Дояж си яденето — каза Гретхен, възхитена от майчински кроткия си глас точно днес, когато изобщо не беше настроена майчински. — За десерт има плодов крем.
— Не обичам плодов крем.
— Откога?
— От днес. И какъв е смисълът да гледам стари препарирани животни? Като искат да гледаме животни, поне да ни заведат да ги видим живи.
— В неделя ще отидем в зоологическата градина — каза Гретхен.
— Аз обещах на Конрад Франклин, че в неделя ще отида у тях — отговори Били, бръкна в устата си, извади парчето месо и го сложи в чинията си.
— Това, което правиш, е много невъзпитано — каза Гретхен и пак чу тиктакането на часовника.
— Жилаво е.
— Добре — отговори тя и посегна да вдигне чинията му. — Щом си свършил, няма да те мъча повече.
— Не съм си изял още салатата. — Били дръпна чинията и умишлено бавно започна да реже листото от салата на геометрични фигури с вилицата си.
Той има воля, опита се да го оправдае Гретхен, защото иначе щеше да го напляска. Това означава, че ще се оправя добре в живота.
Тъй като не издържаше повече да го гледа как нарочно се бави със салатата, тя стана и извади от хладилника чашата с плодов крем.
— Защо си толкова нервна днес? — попита Били. — Не те свърта на едно място.
Тези деца с тяхната интуиция, каза си Гретхен. Сякаш още от раждането си са снабдени с радарна система. Тя сложи крема на масата и каза:
— Изяж си десерта, че закъсняваме.
— Казах ти, че не обичам плодов крем. — Били скръсти ръце и се облегна на стола.
Изкушаваше се да му каже, че или ще изяде крема, или няма да мръдне от къщи цял ден. Но веднага я обзе смътното подозрение, че Били очаква тя да му каже точно това. Възможно ли е тази детска душа, изтъкана от любов, омраза, чувственост и алчност да знае защо тя отива в града и инстинктивно да се защищава, да защищава баща си, да брани единството на семейния дом, където с невинна детска безочливост е станал център на вниманието?
— Добре — примири се тя, — Няма да ядеш крем. Хайде да вървим.
Били знаеше как трябва да се държи истинският победител. Лицето му не се озари от тържествуваща усмивка. Той само каза:
— Защо трябва да гледам стари препарирани животни?
Разгорещена и задъхана, тя отключи вратата. В същност беше тичала през целия път от училището, където остави Били. Телефонът звънеше, но тя го остави да си звъни и влезе бързо в банята, събличайки дрехите си в движение. Изкъпа се с топла вода и преди да се избърше, огледа бързо и критично в голямото огледало мокрото си тяло. На тези години можех и да напълнея, помисли си тя. Слава богу, че си останах слаба. Но не прекалено слаба. Моето тяло е примамливото, хладно убежище на моята душа. Тя се засмя, отиде гола в спалнята и извади спиралата, която криеше под купчина шалчета. Какво полезно изобретение. Някой ден ще трябва да измислят нещо по-хубаво от тази машинка.
Докато се бършеше, си спомни странния прилив на желание, който я беше овладял предната вечер, преди да си легне. Телата на двамата боксьори — бял и черен, които бяха предизвикали у нея отвращение, докато гледаше мача, изведнъж породиха желание за любов; споменът за великолепните, необуздани тела не и даваше да заспи. За жената сексът е грубо натрапване, посегателство срещу най-интимните кътчета на личността й — същото изпитват и мъжете, когато си нанасят взаимно удари. В късния, неспокоен нощен час, след напрегнатата вечер, образите се преплетоха, ударите се превърнаха в милувки, милувките в удари и тя се въртеше възбудена под завивките. Ако Уили беше дошъл при нея в леглото, тя щеше да го посрещне с бурна страст. Но Уили спеше по гръб и от време на време тихичко похъркваше.
Тя стана и си взе едно хапче за сън.
На сутринта всички срамни нощни мисли бяха скрити под невинната маска на настъпващия ден.
Тя тръсна глава и отвори едно чекмедже, пълно с дамски пликчета и сутиени. „Пликчета“ звучеше лицемерно невинно, тази дума беше прекалено детинска и не биваше да се употребява за такава опасна част от човешкото тяло. По-подходяща дума е „пояс“, макар че е старомодна и романтичната освен това тя не използува нито пояси, нито колани. Това й е останало от уроците на Бойлан.
Телефонът пак зазвъня упорито, но тя продължи да се облича. Огледа за момент дрехите, които висяха в гардероба, и избра един семпъл, строг син костюм. Не е нужно предварително да оповестява какво смята да прави. Прекрасното тяло ще изглежда още по-възхитително, ако преди това е било добре прикрито. Среса тъмната си коса — дълга и права, тя падаше на раменете й, а широкото ниско чело беше гладко, спокойно и без бръчки, но него нямаше никакви следи от изневери и съмнения.
Не можа да намери такси, затова взе метрото от Осмо авеню и след това се прехвърли на линията за Куинс, която пресичаше Ийст Сайд на Петдесет и трета улица. Персефона34 се показва изпод земята в най-прекрасния миг за любов.
Излезе от метрото на Пето авеню и тръгна във ветровития, слънчев есенен ден; скромната й фигура, облечена в морскосиньо, се отразяваше във витрините на магазините.
Тя зави по Петдесет и пета улица, край входа на „Сейнт Реджис“, и си спомни за една лятна вечер и двама младоженци — един бял воал и един млад лейтенант. Градът все пак има определен брой улици. Не можеш да ги избягваш всичките. А улиците навяват спомени.
Погледна часовника си. Два без двадесет. Може да върви бавно цели пет минути и да пристигне спокойно и самоуверено.
Колин Бърк живееше на Петдесет и шеста улица между Медисън и Парк авеню. И това място беше свързано с един спомен. Преди години отказа да отиде на някаква забава на същата тази улица. Не можеш да обвиняваш един мъж, че не се е съобразил със спомените на бъдещата си любовница, когато си е наемал апартамента.
Тя влезе в познатия бял вход и натисна звънеца. Колко пъти, колко следобеди беше звъняла на този звънец? Двадесет? Тридесет? Шестдесет? Някой ден трябва да ги преброи.
Домофонният звънец на външната врата забръмча, тя влезе и се качи с малкия асансьор на четвъртия етаж.
Той я чакаше на вратата по пижама и халат, с боси крака. Кратка целувка, нямаше защо да бързат.
Върху малката масичка в просторната, разхвърляна всекидневна имаше остатъци от закуска, една недопита чаша с кафе и купища пиеси в папки от изкуствена кожа. Той беше театрален режисьор и живееше като повечето хора на изкуството — рядко си лягаше преди пет часа сутринта.
