— Искаш ли чаша кафе — попита тон.
— Не, благодаря. Току-що съм обядвала — отговори тя.
— Това се казва редовен живот. Толкова ти завиждам — каза той с добродушна ирония.
— Ела утре да нахраниш Били вместо мен и тогава ми завиждай — отговори тя.
Бърк не беше виждал никога Били, не познаваше мъжа й, нито беше ходил в дома им. Тя се запозна с него на някакъв обяд у един редактор на списанието, на което от време на време сътрудничеше. Предполагаше се, че тя ще напише статия за Бърк, тъй като беше похвалила една пиеса, поставена от него. На обяда той никак не й хареса, стори й се надут, педантичен и прекалено самоуверен. Статията не написа, но три месеца по-късно, след няколко случайни срещи, му стана любовница — може би защото изпита силно желание към него или за да си отмъсти, може би от скука, от истерия или безразличие, или просто ей така… Отдавна вече не търсеше причините.
Той пиеше прав кафето си и я гледаше нежно с тъмносивите си очи изпод гъстите черни вежди. Беше тридесет и пет годишен нисък мъж, по-нисък от нея (завинаги ли съм обречена да живея с ниски мъже?), но лицето му, по което сега бе набола черна брада, изглеждаше винаги някак напрегнато, създаваше впечатление за прямота и воля и караше събеседника да забрави ниския му ръст. Професията му го беше научила да се оправя с най-различни хора със сложни и трудни характери и целият му вид говореше, че е свикнал да му се подчиняват. Настроенията му бързо се меняха, понякога той говореше рязко дори с нея, измъчваше се от собствените си и от чуждите несъвършенства, лесно се засягаше и понякога изчезваше по цели седмици, без да каже нито дума. Беше разведен и се славеше като женкар; отначало — това беше миналата година — тя смяташе, че връзката им се крепи на най-простата и очевидна цел, но сега, застанала срещу него, загледана в този слаб, бос, нисък мъж, облечен с мек морскосин халат (как приятно се допълваха цветовете този следобед), тя знаеше, че го обича, че не иска никой друг освен него, че е готова да направи големи жертви, за да остане цял живот с него.
Предишната вечер, когато каза на брат си, че иска да спи само с един мъж, а не с десет, имаше пред вид Бърк. И в същност, откакто бе започнала връзката им, тя не беше спала с никой друг освен с него, като се изключат редките случаи, когато Уили, изпаднал в носталгична нежност, идваше в леглото й; тъжни, мимолетни помирявания, почти забравени брачни навици.
Веднъж Бърк я попита спи ли още с мъжа си и тя му каза истината. Призна му също, че това й доставя удоволствие. Нямаше защо да го лъже, той беше единственият мъж, с когото можеше да сподели всичко, което й минаваше през ума. Той й каза, че от първата им среща не е спал с друга жена и тя напълно му вярваше.
— Красива моя Гретхен — каза той, сваляйки чашата от устните си, — великодушна, възхитителна Гретхен. Да можеше всяка сутрин да идваш и да ми поднасяш закуската.
— Господи — възкликна тя, — днес си в добро настроение.
— Не съм — отговори той, остави чашата си, пристъпи към нея и я прегърна. — Чака ме отвратителен ден. Преди един час се обади моят агент, че в два и половина трябва да бъда в студио „Колумбия“. Предлагат ми да замина на Запад и да снимам един филм. Звънях ти няколко пъти, но никой не ми отговори.
Телефонът беше звънял точно когато влизаше в апартамента и после, докато се обличаше, пак беше звънял. Обичай ме утре, не днес, искаше любезно да й каже той. Но утре Били нямаше да ходи в музея и тя не можеше да разполага с времето си до пет часа. Щеше да го чака от училище в три часа. Затова трябваше да задоволява страстта си през деня.
— Чух телефона, но не се обадих — каза тя, като се отдръпна от него и запали разсеяно цигара. — Аз мислех, че тази година ще поставяш пиеса.
— Загаси цигарата — помоли Бърк. — Когато един лош режисьор иска да покаже вътрешното напрежение между двама герои, той ги кара да пушат.
Тя се засмя и угаси цигарата.
— Пиесата не е готова — каза Бърк — и като гледам колко бавно я преработва авторът, сигурно ще мине цяла година, докато я свърши. А всичко останало, което ми предлагат, са глупости. Не гледай толкова тъжно.
— Не съм тъжна, а съм настроена любовно, искам да спя с теб и затова съм разочарована — каза тя.
Сега беше негов ред да се засмее.
— Как само умееш да говориш. Направо, без заобикалки. Не можем ли да уредим нещо за вечерта? — попита той.
— Вечер е изключено. Ти знаеш. Това ще бъде излишен риск. А аз не обичам да рискувам. — От Уили можеше да се очаква всичко. Току-виж, се върне за вечеря, подсвирквайки си весело, и продължи да се прибира навреме две седмици подред. — Филмът хубав ли е?
— Може да стане хубав. — Той сви рамене и опипа покаралата си черна брада. — За трагедията на проститутката. Може да стане хубав. Откровено казано, правя го заради парите.
— Миналата година нали взе много пари? — каза тя, макар и да съзнаваше, че не бива да предявява никакви искания.
— От плащане на данъци и на издръжки на бившата ми съпруга банковата ми сметка съвсем намаля — намръщи се той. — Линкълн е освободил робите в хиляда осемстотин шейсет и трета, но не е помислил за положението на женените мъже. Любовта, както и почти всичко останало в наше време, зависи от финансовите доходи. Прегръщаме се, докато попълваме данъчни декларации.
— Трябва да те запозная с Джони Хийт и с брат ми — каза тя. — Те отлично умеят да се измъкват от данъчните удръжки.
— Бизнесмените знаят как да се оправят — отвърна той. — Данъчният служител, като види колко пари трябва да ми вземе, се хваща за главата и чак му се доплаква. Но няма какво да се прави. Затова напред към Холивуд! В същност с нетърпение чакам да замина. Сега един режисьор спокойно може да снима филми и да поставя пиеси. Схващането, че в театъра има нещо свещено, а в киното — нещо непоправимо вулгарно, е чист снобизъм и отживелица, тази идея умря още а Дейвид Беласко35. Ако ме попиташ кой е най-големият жив драматург днес, ще ти кажа, че е Федерико Фелини. А през живота си не съм виждал по-хубава постановка от „Гражданинът Кейн“, макар че филмът е чисто холивудски. Кой знае, може да стана Орсън Уелс на петдесетте години.
Докато говореше, Бърк крачеше из стаята и Гретхен разбра, че той е убеден в думите си и гори от желание да приеме новото предизвикателство, което професията му предлага.
— Естествено в Холивуд има изкушения, но кой може да твърди сериозно, че тук се живее като в манастир? Вярно е, че имам нужда от пари и не изпитвам отвращение към долара, но парите не са основната ми цел. Поне засега не са и се надявам, че никога няма да бъдат. Повече от месец преговарям с „Колумбия“. Дават ми пълна свобода — какъвто сценарий аз искам, който сценарист си избера, никакъв контрол, всичко ще се снима в натура, аз ще реша какъв да бъде окончателният вариант, изобщо всичко, стига да не надхвърлям предвидената сума. А тя е съвсем прилична. Ако филмът излезе по-лош от постановките ми в Бродуей, виновен ще бъда само аз и никой друг. Ела на премиерата. Ще чакам да ме поздравиш.
Тя се усмихна някак пресилено и каза:
— Не знаех, че работата е толкова сериозна, че преговорите продължават повече от месец…
— Потаен съм аз — отговори той. — Не исках да говоря, преди да съм сигурен.
Тя запали цигара, за да има какво да прави с ръцете и с лицето си. По дяволите изтърканите режисьорски номера за изразяване на вътрешно напрежение.
— Ами аз? Тук ли ще стоя? — попита тя през цигарения дим, съзнавайки, че не трябва да задава този въпрос.
— Какво ти? — попита я той замислено. — Самолети има всеки ден.
— В коя посока?
— И в двете посоки.
— И колко време смяташ, че ще издържим така?
— Две седмици. — Той чукна с пръст една чаша върху масичката за кафе; стъклото издаде лек, хармоничен, треперлив звън. — Завинаги.
