— Ако дойда в Калифорния с Били, ще може ли да живеем тримата заедно? — попита тя вяло.
Той се приближи до нея и я целуна по челото, хванал главата й с две ръце. Тя трябваше да се наведе малко. Брадясалото му лице леко ожули кожата й.
— О, господи — извика тихо той и се отдръпна, — трябва да се избръсна, да се изкъпя и да се облека, а вече съм закъснял.
Тя го изчака да се избръсне, да се изкъпе и да се облече и след това двамата отидоха с такси до Пето авеню, където беше срещата му. Той така и не отговори на въпроса й, но я помоли да му се обади по-късно, за да й каже как е завършил разговорът в „Колумбия“.
Слязоха от таксито и тя тръгна безцелно по магазините, купи една рокля и един пуловер, макар и да беше сигурна, че в края на седмицата ще ги върне обратно.
В пет часа, отново с панталони и със старото спортно палто, стоеше пред училището на Били и чакаше класът да се върне от Природонаучния музей.
3
Към края на деня той се почувствува уморен. Цяла сутрин се беше разправял с адвокати, а адвокатите се оказаха най-досадните хора на света. Поне за него. Дори и онези от тях, които защищаваха неговите интереси. Непрестанната борба за печалби, двусмисленият, подвеждащ, неразбираем език, търсенето на заобиколни пътища, на средства за оказване на натиск, на изгодни компромиси, стремежът от всичко да се извлече печалба му бяха противни даже когато се вършеха в негова полза. Докато се занимаваше с адвокатите, едно единствено нещо го радваше — за сетен път се убеди, че е постъпил правилно, като е отхвърлил предложението на Теди Бойлан да следва право.
Следобед дойдоха архитектите за търговския център и хотелската стая беше отрупана с чертежи. По съвета на Джони Хийт избра едно проектантско бюро от млади архитекти, които вече доста се бяха напечелили, но все още недостатъчно. Нямаше съмнение, че са енергични и талантливи, но почти всичките им досегашни проекти бяха правени за големи градове и осъществявани със стъкло, стомана, и цимент, а Рудолф, съзнавайки, че в техните очи е крайно неосведомен, настояваше те да се придържат към традиционни форми и традиционни материали. В случая съвсем не проявяваше собствения си вкус, а знаеше, че тази архитектура ще отговаря най-добре на вкусовете на хората, които ще станат клиенти на центъра. А и Колдъруд би одобрил само нещо такова.
— Искам да изглежда като улица в някое старо селце в Нова Англия — повтаряше Рудолф, а архитектите пъшкаха. — Театърът да бъде облицован с бели дъски и да има малка кула, за да прилича на църква. Това е консервативен земеделски район и ние трябва да обслужваме старомодно настроени хора, които живеят в провинциална атмосфера; те ще харчат много по-лесно парите си, ако заобикалящата ги среда им е близка и позната. — Архитектите бяха готови да се откажат от възложените проекти, но Рудолф продължаваше да ги убеждава: — Направете го този път, както ви казвам, момчета, а следващия път ще бъде, както вие кажете. Това е само началото, по-нататък ще ставаме все по-смели.
Представените от тях проекти все още далеч не отговаряха на неговите изисквания, но като разглеждаше последните скици, които му показаха днес, той разбра, че в края на краищата те ще отстъпят.
Докато си взимаше бележки по плановете, той усети, че очите го болят и се замисли дали не трябва вече да носи очила. На бюрото имаше бутилка уиски, той си наля малко и допълни чашата с вода от чешмата в банята. Отпи и разтвори чертежите върху масата. Намръщи се, като видя огромния надпис, който архитектите предвиждаха за входа на търговския център. Нощем той щеше да се осветява от припламващи и гаснещи светлини. На стари години Колдъруд търсеше признание и безсмъртие в многоцветните, трепкащи стъклени лампички и всички тактични намеци на Рудолф, че е по-добре центърът да се отличава със сдържан и непретенциозен външен вид, бяха напълно пренебрегнати.
Телефонът иззвъня и Рудолф погледна часовника си. Том беше казал, че ще дойде в пет часа, а сега беше вече почти пет. Вдигна слушалката, но не беше Томас. Позна секретарката на Джони Хийт.
— Мистър Джордах? Мистър Хийт ви търси.
Той зачака раздразнено Джони да се обади. Щом някой е решил да говори по телефона, трябва да бъде готов да вдигне веднага слушалката, щом го свържат. Кой знае колко разгневени клиенти и купувачи има в Америка, които всеки божи ден седят и чакат секретарката да извика с напевен глас шефа си; колко ли сделки се провалят заради такова чакане, колко ли покани се отхвърлят и колко ли жени решават в този кратък интервал да кажат „не“.
— Здравей, Руди — обади се най-накрая Джони Хийт и Рудолф успя да прикрие раздразнението си.
— Имам информацията, за която ме помоли — каза Джони. — Вземи лист и молив да запишеш.
— Диктувай.
Джони му съобщи името и адреса на едно детективско бюро и добави:
— Разбрах, че на тях може да се разчита. — Той не попита Рудолф защо му е нужен частен детектив, макар че сигурно се досещаше за някои неща.
— Благодаря, Джони — каза Рудолф, след като записа името и адреса. — Благодаря за услугата.
— Няма нищо — отговори Джони. — Свободен ли си тази вечер?
— За съжаление, не. — Рудолф нямаше никакви планове за вечерта и ако секретарката на Джони не го беше накарала да чака, сигурно щеше да каже, че е свободен.
Като затвори телефона, той се почувствува още по-уморен и реши да се обади в детективското бюро на другия ден. Изненада се, че е толкова уморен. Не си спомняше друг път в пет часа следобед да се е чувствувал така.
Но сега нямаше съмнение, че е уморен. Да не би да е от възрастта? Засмя се. Нали е само на двадесет и седем години. Погледна лицето си в огледалото. В пригладената черна коса нямаше нито един посивял косъм. Под очите нямаше торбички. По бистрата мургава кожа не личаха никакви следи от разгулен живот или от скрита болест. Даже преумората не се беше отразила в това младежко, сдържано лице без всякакви бръчки.
И въпреки това той беше уморен. Легна на леглото, както си беше облечен, надявайки се да поспи няколко минути, преди да дойде Том. Но не можа. Презрителните думи на сестра му продължаваха да звучат в ушите му през целия ден, те не заглъхнаха даже когато се разправяше с адвокатите и архитектите. „На теб нещо доставя ли ти удоволствие?“ Можеше да се защити, като каже, че работата му доставя удоволствие, че с удоволствие ходи на концерти, че обича много да чете, че ходи на театър, на боксови мачове, на изложби, че му е приятно сутрин да тича, да кара мотор, че му доставя удоволствие да гледа майка си, седнала срещу него на масата, да, майка му, която не е хубава и не е обичана от никого, но е жива и благодарение на неговите усилия се намира в къщата си, а не в гроба или в някой старчески приют.
Гретхен боледуваше от болестта на века. Всичко се основаваше на секса. Едно непрестанно търсене на свещеното удоволствие от секса. Тя сигурно би казала, че става дума за любов, но според него в нейния случай въпросът се свеждаше до секс. От опита, който имаше, знаеше, че този вид щастие се купува на твърде висока цена и опорочава всичко останало. Например някоя лигава жена няма да те пусне в четири часа сутринта и ще се опита да те задържи при себе си, като хвърля по тебе чаши, изпълнена с убийствена омраза, защото си й се наситил за два часа и защото по начало такова е било мълчаливото ви споразумение. Или някое глупаво момиче ще ти се подиграва пред приятели и ще те кара да се чувствуваш като непълноценен мъж, а след това ще те опипва безсрамно посред бял ден. Ако майка му и баща му са се събрали някога, защото са си подхождали в сексуално отношение или дори защото са били влюбени един в друг, защо тогава трябваше да живеят като две обезумели животни в клетка и да се унищожават взаимно? Ами браковете на техните деца? Да вземем Том. Какво бъдеще го очаква в лапите на тази скимтяща, алчна, глупава и смешна жена с кукленска физиономия? А Гретхен с нейното високомерие, жертва на чувствеността си, презираща себе си заради мъжете, с които спи, зарязала жалкия си и неверен съпруг? Кой се подлага на унижението да се занимава с детективи, с шпиониране, с адвокати и разводи — той или тя?
Да вървят всички по дяволите, каза си Рудолф. Телефонът иззвъня.
— Брат ви чака във фоайето, мистър Джордах — каза администраторът.
— Моля, пратете го да се качи горе. — Рудолф скочи от леглото и оправи покривката. Не му се искаше
