Том да разбере, че е лежал, и да си помисли, че брат му живее в разкош и безделие. Натъпка бързо плановете на архитектите в един шкаф. Не искаше в стаята да има следи, които да показват с какво се е занимавал. Не искаше да остави у Том впечатлението, че е важен човек, погълнат от големи задачи.
На вратата се почука и Рудолф отвори. Добре, че поне си е сложил връзка, иначе кой знае какво щяха да си кажат служителите на хотела, помисли си с облекчение Рудолф. Той се ръкува с Том и каза:
— Влизай. Сядай. Искаш ли да пийнеш нещо? Имам бутилка уиски, но ако желаеш нещо друго, мога да поръчам.
— Ще пия уиски. — Томас седна сковано на креслото и отпусна обезформените си вече ръце; сакото му правеше гънки в раменете.
— Вода? — попита Рудолф. — Мога да поръчам сода, ако искаш.
— Ще го пия с вода.
Държа се като нервна домакиня, каза си Рудолф и отиде в банята да налее вода от чешмата.
— Наздраве — вдигна чашата си Рудолф.
— Наздраве — каза Томас и жадно отпи.
— В днешните вестници имаше хубави отзиви.
— Да — отговори Томас. — Четох. Виж какво, Руди, няма смисъл да си губим времето. — Той бръкна в джоба си и извади един дебел плик. Стана от креслото, отиде до леглото, отвори плика и го изсипа. Леглото се покри с банкноти.
— Том, какво правиш, за бога? — попита Рудолф. Той не боравеше с пари в брой — рядко носеше повече от петдесет долара в джоба си — и сега разпилените банкноти върху хотелското легло му подействуваха някак обезпокояващо, сякаш бяха незаконни, взети при грабеж като в гангстероки филм.
— Банкнотите са по сто долара. — Томас смачка празния плик и го хвърли в кошчето. — Пет хиляди долара. Те са твои.
— Не разбирам за какво говориш — каза Рудолф. — Не ми дължиш нищо.
— Дължа ти проклетото университетско образование, от което те лиших — отговори Томас, — за да платя на онези мошеници в Охайо. Исках да ги върна на татко, но се оказа, че той е умрял. Сега парите са твои.
— Ти изкарваш с много пот парите си, за да ги пилееш така — каза Рудолф, спомняйки си снощния кървав мач.
— Не съм положил никакъв труд за тези пари — отговори Томас. — Спечелих ги лесно — чрез шантаж, също както татко загуби на времето своите пари. Това беше отдавна. Те стояха годиш наред в един сейф и чакаха. Не се безпокой, не съм излежавал никакво наказание заради тях.
— Това е глупав жест — каза Рудолф.
— Аз съм глупав човек и правя глупави жестове — отговори Томас. — Вземи ги. Сега вече съм се разплатил с теб и мога да тръгвам. — Той се отдръпна от леглото и допи чашата си на един дъх.
— Чакай малко. Седни. — Рудолф бутна брат си по раменете, за да го принуди да седне, усещайки дори в този мимолетен допир страховитата му сила. — Аз нямам нужда от тях. Печеля добре. Току-що сключих една сделка, от която ще забогатея, аз…
— Много се радвам, но това няма нищо общо с въпроса — каза хладно Томас и продължи да стои прав. — Аз искам да си платя семейните дългове и това е всичко.
— Няма да ги взема, Том, Поне ги внеси в банката на името на сина ти.
— Аз ще се погрижа за сина си, както намеря за добре, ти не се тревожи за това. — Този път гласът му прозвуча заплашително.
— Тези пари не са мои — каза безпомощно Рудолф. — Какво, по дяволите, ще правя с тях?
— Хвърли ги. Изхарчи ги по жени. Подари ги на любимото си благотворително дружество — отговори Томас. — Аз няма да изляза оттук с тези пари в джоба.
— Седни, за бога. — Сега Рудолф блъсна силно брат си към креслото, без да мисли, че Томас може всеки момент да го удари. — Трябва да поговорим.
Рудолф напълни отново чашите и седна срещу брат си на един дървен стол е права облегалка. Прозорецът беше леко отворен и през него нахлуваше лекият нюйоркски ветрец. Банкнотите по леглото потрепваха тихо като объркани, разтреперани животинки, Томас и Рудолф седяха колкото се може по-далеч от леглото, сякаш се страхуваха, че който пръв докосне по невнимание някоя банкнота, ще трябва след това да вземе всичките.
— Слушай, Том — започна Рудолф, — вече не сме деца, не спим в едно легло и не се дразним взаимно, нито си съперничим както едно време, независимо дали сме го съзнавали, или не. Вече сме възрастни мъже и сме братя.
— А къде беше ти цели десет години, братко, ти и принцеса Гретхен? — каза Томас. — Поне една картичка изпратихте ли ми?
— Прощавай — отвърна Рудолф. — А ако питаш Гретхен, тя също ще те помоли да й простиш.
— Ако изобщо ме види втори път, няма да й позволя даже да ме поздрави — каза Томас.
— Снощи, докато гледахме мача — продължаваше Рудолф, — се убедихме, че ние сме едно семейство и че всеки от нас е длъжен…
— Аз дължах пет хиляди долара на семейството. Ето ги, на леглото. Сега вече никой нищо не дължи. — Томас седеше с наведена глава и брадичката му почти опираше в гърдите му.
— Каквото и да приказваш, както и да си мислиш, че съм се държал през всички тези години, сега искам да ти помогна — каза Рудолф.
— Нямам нужда от никаква помощ — отговори Томас и почти изпразни чашата си.
— Имаш нужда. Виж какво, Том — продължи Рудолф, — не съм специалист, но съм видял достатъчно боксови мачове и мога да преценя какво бъдеще очаква всеки боксьор. Ти рано или късно ще пострадаш. И то лошо. Ти си любител. Едно е да си шампион на квартала, друго е да се състезаваш с професионално обучени, талантливи и амбициозни мъже, с които ще ти бъде все по-трудно да се справяш, макар че сега си все още в разцвета на силите — един ден ще те накълцат на парчета. Освен травми като сътресение на мозъка, външни рани, увреждане на бъбреци…
— Аз имам намален слух с едното ухо — призна най-неочаквано Том. Разговорът на професионална тема го накара да се отпусне. — Повече от една година не чувам добре. Но какво от това, нали не съм музикант.
— Освен травмите, Том — продължаваше Рудолф, — ще дойде ден, когато ще се окаже, че си загубил много повече, отколкото си спечелил, и изведнъж ще се почувствуваш толкова изтощен, че някое момче ще го използува и ще ти види сметката. Знаеш много добре как стават тези неща. И това ще бъде краят. Повече няма да можеш да се боксираш. Колко пари ще имаш тогава? Как ще си изкарваш хляба, като ще трябва да започваш всичко отначало на тридесет или дори на тридесет и пет години?
— Ти още малко и жив ще ме погребеш, негодник такъв — каза Томас.
— Аз просто разсъждавам трезво. — Рудолф стана и напълни отново чашата на Томас, за да го задържи в стаята.
— Същият си си останал. Винаги си готов да дадеш полезен, практичен съвет на малкото си братче — каза подигравателно Томас, но пое чашата.
— Аз сега оглавявам една голяма организация — продължи Рудолф, — Ще трябва да назначавам много хора на работа. Мога да ти намеря постоянно място…
— И какво ще правя? Ще карам камион за петдесет долара седмично?
— Нещо много по-хубаво — отговори Рудолф. — Ти не си глупав. Можеш да завеждаш някой клон или отдел — продължи Рудолф, чудейки се дали сам си вярва на думите. — За такава длъжност се изисква само малко ум в главата и желание да се научиш на някои неща.
— Аз нямам ум в главата и нямам желание да научавам каквото и да е. Нали знаеш? — каза Томас и стана. — Трябва вече да вървя. Имам семейство, което ме чака.
Рудолф сви рамене, погледна потрепващите от ветреца банкноти върху леглото и също стана.
— Както искаш — каза той. — Може би след време ще си промениш решението.
— Няма да го променя. — Томас тръгна към вратата.
— Аз ще ти дойда на гости да видя детето — каза Рудолф. — Може още тази вечер. Ще ви заведа с
