XVIII
На военната пътека
Над степта цареше глуха нощ. Дългата върволица от конници като шествие от духове безшумно се движеше по терен, осеян с бодливи кактуси. Не се чуваха стъпки на коне, не се разнасяше човешки глас, нито крясък на нощна птица. Наоколо цареше мъртва тишина.
Томек пусна бавно поводите на коня, който, свикнал на такива походи, вървеше равномерно във върволицата. Опря ръце о краищата на седлото. Струваше му се, че всички чуват биенето на сърцето му. Възбудата на момчето беше напълно оправдана. Нима тая необикновена тишина не предвещаваше скорошна борба? Той си мислеше със страх за нападението на ранчото на дон Педро. А междувременно решителната минута се приближаваше с големи и безшумни крачки.
Навярно най-малко от един час насам те се намираха близо до някакво поселище, защото Черната светкавица заповяда на всички да пазят абсолютна тишина и поръча копитата на конете да се обвържат с парцали, за да се заглуши тътенът им.
В мислите на Томек се въртеше разплатата с дон Педро. Естествено, той не се тревожеше за лукавия и отмъстителен мексиканец, който заслужаваше най-сурово наказание. Щом кобилата Нил’ши в момента се намира в ранчото му, несъмнено той има пръст в отвличането на Сали. Трудно обаче можеше да се предположи, че при вестта за нападението околните мексиканци няма да му се притекат на помощ. Една такава евентуалност би могла да причини стълкновение с невинни хора, от което Томек най-много се страхуваше.
На Томек бяха възложили да даде сигнал за започване на атаката на целия отряд индианци. Съгласно плана, установен на военното съвещание, Томек и трима бойци трябваше най-напред да се промъкнат до конюшнята, в която по указанията на разузнавачите дон Педро укривал кобилата, за да проверят дали е там. В случай, че това се потвърди, групата на Томек трябва да отведе Нил’ши на безопасно място. За извършването на възложената му задача Томек щеше да уведоми главните сили с изстрел от револвер и едва след тоя сигнал всички индианци можеха да нападнат ранчото.
Боцманът неохотно се съгласи да се възлага на Томек такава опасна мисия. Понеже кобилата беше причина за създадения конфликт, трябваше да се предполага, че е строго охранявана и че първата борба ще се разиграе именно за нея. А по нарежданията на Черната светкавица стражата, която пазеше коня, трябваше да бъде разоръжена, без това да привлече преждевременно вниманието на другите обитатели. Но това не беше нито безопасна, нито лека задача. Черната светкавица обаче успя да убеди боцмана, че само Томек, когото кобилата познава най-добре, може да се опита да изведе спокойна плашливия кон от обора.
По дадения от Томек сигнал боцманът с друга група индианци трябваше да завземат къщата на дон Педро и да освободят Сали, ако тя се намира там. На тях също беше възложено да хванат и дон Педро. Отделен отряд беше предназначен да нападне прислугата на фермера. Защото тя несъмнено щеше да се отбранява.
Вождът имаше пред вид и евентуалността, че може да не намерят Сали в ранчото на мексиканеца. В такъв случай взетият в плен дон Педро ще трябва да бъде принуден да издаде мястото, където тя е укрита.
Мислите на Томек бяха прекъснати от едно тихо изпръхтяване на мустанга на Черната светкавица. Ездачите веднага спряха конете си. Черната светкавица кимна на вожда Хитрата лисица, на Томек, Пламтящия лъч и Съсеченото лице. Точно на тая група тон беше възложил изпълнението на първата опасна задача.
— Нека моите братя слязат от мустангите — каза той и скочи от коня си.
През кактусовия гъсталак той ги заведе близо до възвишението, по което се виждаха постройки.
— Ето ранчото на дон Педро — каза той шепнешком. — Вождът Хитрата лисица ще каже какво трябва по-нататък да прави моят бял брат. Ако не чуем изстрел, ще чакаме тук вест от вас. Нека моите братя имат добре отворени очи и уши. Побързайте, защото скоро ще се зазори.
Пръв тръгна Хитрата лисица с разузнавача Съсеченото лице, който беше техен водач, тъй като знаеше вече терена за действие. Томек и Пламтящия лъч вървяха един след друг. Като използуваха кактусите и храстите за прикритие, те бързо се промъкваха към ранчото. Когато сред царевичните ниви се показаха червени индиански къщички, направени от кирпич, те удвоиха предпазливостта си.
При една от къщите се разнесе кучешки лай. Съсеченото лице умири кучето, като подрънкваше тихо с огърлицата си от мъниста и животински зъби. Спряха се, скрити зад храстите. Разгърнаха предпазливо клоните. Томек видя голяма дървена конюшня с плосък покрив, а малко по-нататък от нея очертанията на обширна сграда, навярно къщата на дон Педро.
— Тук се намира помещението, където според пеоните мексиканецът държи кобилата Нил’ши — прошепна Съсеченото лице.
Хитрата лисица подаде глава от гъсталака. Огледа внимателно Околността и каза тихо:
— Почакайте ме тук…
Той легна по корем на земята и изпълзя от храстите. Изгубиха го от погледа си. Томек се ослушваше внимателно. Наоколо цареше пълна тишина.
На изток небето леко порозовя. В утринната мъгла очертанията на сградите се откроиха по-ясно. При все че Томек се беше обърнал цял на слух, не можа да усети слабия шум от котешките стъпки на Хитрата лисица. Забеляза го едва когато застана пред тях.
— Някакъв чужд кон се намира в конюшнята на дон Педро — прошепна индианецът. — Чува се как се търка о дъските и удря с копита. Може би това е Нил’ши. Вратата е затворена отвътре. Любопитен съм колко ли пазачи охраняват коня.
— А какво ще правим сега? — попита тихо Томек.
— Хитрата Лисица ще се обърне в гладен койот и ще безпокои коня. Тогава някой от пазачите ще излезе, за да прогони дивото животно. Моите братя ще се скрият зад самата стена на обора и ще се постараят бързо да обезоръжат пазача — обясни Хитрата лисица.
— Хоуг! Хоуг! — прошепнаха Пламтящия лъч и Съсеченото лице.
Индианците не бяха взели за нападението дългите си пушки. Носеха със себе си само ножове и томахавки, а Съсеченото лице имаше и колчан със стрели и лък. Томек освен нож имаше револвер и къса пушка, с които обикновено не се разделяше през време на експедициите. Двамата индианци и бялото момче се прокраднаха до конюшнята; клекнаха на ъгъла. На няколко крачки от тях зад самата чупка на стената се намираше еднокрила врата.
Едва стигнаха до сградата и отвътре се чу тихо цвилене. Някакъв мустанг започна да се върти неспокойно, да рита, да се търка о дървената стена.
Томек не можеше да се владее. Беше сигурен, че кобилата Нил’ши е усетила неговото присъствие. Без да мисли за предпазливост, допря уста до цепнатината между дъските и прошепна:
— Нил’ши, Нил’ши!
Силното цвилене на коня не остана незабелязано.
— Карамба — изпсува по испански някой отвътре — Това проклето добиче има още сили да беснее посред нощ!
Плющене на камшик и цвилене на кон се чуха почти едновременно. За щастие в тоя момент койотът зави зловещо.
— Хей, Леоне, изпразни пушката си в тоя койот — чу се друг глас.
— Карамба, заради тоя кон човек не може да се наспи…
Томек нервно стисна пушката си в ръце, чу, че някой влачи крака и трясък от отваряне на резе. Пламтящия лъч се обърна към Съсеченото лице. Светкавично се разбраха с погледи и безшумно скочиха към вратата на конюшнята. Томек предпазливо подаде глава иззад ъгъла.
Откъм близките храсти отново се разнесе проточен вой на койот. Пламтящия лъч се промъкна като сянка зад открехнатата врата. С два скока застана зад пазача. С лявата си ръка го хвана за гърлото, а с дясната го удари по главата с плоската страна на томахавката си. Почти едновременно Съсеченото лице изчезна приведен в конюшнята.
Всичко стана със светкавична бързина. Хитрата лисица изскочи от храстите и отиде да помогне на
