Съсеченото лице. Томек тръгна след него, но Съсеченото лице бършеше окървавения си нож в одеялото, с което беше покрил другия пазач. Нил’ши като луда се мяташе по малката конюшня. Томек, без много да му мисли, дръпна резето и застана пред разлудувалото се животно. Кобилата приклекна, а после се изправи на задните си крака. Томек без страх отиде при пръхтящия кон, сложи ръка на шията му и прошепна:
— Нил’ши, моя мила, Нил’ши!
Кобилата леко подгъна предните си крака. Широко отворените ноздри докоснаха лицето на Томек, който беше прегърнал главата на кобилата.
— Нах’тах ни уез’зи! Изведи бързо коня! — подкани го Хитрата лисица.
Останалите двама индианци отвориха вратата на конюшнята. Томек преодоля вълнението си. Та нали трябваше да бъде хладнокръвен и да действува бързо. Хвана коня за гривата.
— Хайде Нил’ши! — каза той тихо.
Кобилата послушно излезе от конюшнята. Дърпаше се малко, когато минаваха покрай пазача, който лежеше на земята, но след миг бяха вече навън. Внезапно някъде зад ранчото се разнесе висок крясък на сова48. Томек не му обърна внимание, защото знаеше, че тая черна птица, голяма колкото нашия дрозд, с малко по-дълга опашка, отколкото на свраката, и със звънлив като звук от флейта глас отлично имитира от зори до мрак чутите гласове.
Но Хитрата лисица внимателно наостри слух. Совата отново се обади, тоя път обаче от другата страна на ранчото.
— Хоуг! Нашите братя са вече готови — каза той. — Нека Нах’тах ни уез’зи възседне мустанга и да избърза при тях. Когато минеш покрай къщата на дой Педро, дай три изстрела във въздуха. Да не забравиш! Това е сигналът за атаката.
— А моите червени братя тук ли ще останат? — попита Томек.
— Хоуг! Трябва да създадем паника, за да улесним превземането на ранчото — отвърна Хитрата лисица.
Томек се огледа наоколо. В тоя момент Съсеченото лице подпалваше в конюшнята купчина сено, а Пламтящия лъч пъхаше в огъня края на перестата си стрела, сложена върху тетивата на лъка му.
Томек хвана Нил’ши за гривата. Възседна я леко с един скок и се отправи към главния отряд. Когато наближи къщата на дон Педро, една запалена стрела беше забита вече в покрива на къщата. Томек извади револвера си. Като минаваше край жилищната сграда, той даде три изстрела във въздуха.
Адски вой раздра утринната тишина. Двайсет полуголи индианци изскочиха иззад кактусите, храстите и дърветата. Томек видя боцмана да тича по стъпалата на верандата начело на червенокожите. Изведнъж зад къщата се чу нов боен крясък. Тътенът от конете на групата индианци, които атакуваха ранчото от другата страна, се смесваше с воя и стрелбата на огнестрелно оръжие.
Нервиран и възбуден, Томек се спря в бодливия храсталак, където петима индианци пазеха конете. Той искаше веднага да се върне в ранчото, но Нил’ши при вида на чужди хора беснееше. Бойкият крясък на индианците се усилваше все повече. Изстрелите зачестиха. Уплашените викове на нападнатите постепенно намаляваха. Над имението на богатия дон Педро вече се издигаха черни стълбове дим — горяха сградите.
Боцманът пръв се озова на верандата на къщата. Под напора на огромното му тяло вратата, която водеше към стаите, се отвори с трясък. Боцманът падна от напора, но веднага скочи на крака. Без да се грижи за собствената си безопасност, започна да търси Сали. Индианците с ужасни крясъци нахълтаха след него. Борбата пламна вътре в къщата.
Боцманът тичаше от стая в стая, претърсваше всяко ъгълче, но никъде не намери Сали. Внезапно той съзря дон Педро и с един скок се озова при него. Мексиканецът държеше револвери в двете си ръце. Сиянието от пожара хвърляше кошмарни отблясъци върху каменното му лице. Той позна боцмана веднага.
— Добър ден, дон Педро! Не си очаквал нашето посещение, нали? — изкрещя сърдитият боцман.
— Считах шерифа Алан за почтен човек, но виждам, че именно там се крият разбойници, които нападат спокойните хора — студено отвърна мексиканецът.
— Не можеш да говориш за почтеност ти, който отвличаш деца — изсъска страшно боцманът. — Казвай веднага къде е Сали?!
— Търси я, но по-скоро ще намериш куршум, отколкото момичето.
Като каза това, той гръмна и с двата си револвера право в лицето на моряка. Боцманът неминуемо щеше да заплати с живота си за своята безразсъдност, ако в тоя момент Черната светкавица не беше го блъснал силом настрана. Наистина първият куршум беше драснал моряка по лявото рамо, но ето че във въздуха блесна топорът на Черната светкавица. Ударен в гърдите, дон Педро се олюля и за миг изтърва оръжието си. Черната светкавица се нахвърли върху него; търколиха се на пода. Ловкият мексиканец се изплъзна като змия от ръцете на индианеца и успя да грабне от бюрото си тежък предмет за притискане на книжа. После замахна с все сила над главата на вожда, който тъкмо ставаше; но неочаквано се разнесе свистене: една переста стрела се заби право в сърцето на дон Педро. Пламтящия лъч беше видял опасността, която заплашва Черната светкавица, и затова сложи край на отчаяната борба на мексиканеца. Дон Педро се свлече тежко на пода.
— Дявол да те вземе, Пламтящи лъч — изрева боцманът. — Как можа да направиш това?
Учуден, Пламтящия лъч погледна боцмана. „Какво пак иска от него този бял?!“ Той сви сърдито вежди.
— Уби Дон Педро и сега кой ще ни каже къде се намира нашата Сали? — сърдеше се боцманът.
В очите на Пламтящия лъч блесна пламъче — беше разбрал боцмана, а в този миг Черната светкавица извика:
— Той не познаваше фермера! Умрелият няма вече да ни издаде тайната, затова пък другите пленници ще кажат истината. Претърсихме навсякъде и не намерихме Бялата роза. Тя не е тук. Хоуг!
— Щом е така, заслужаваше да умре — измърмори боцманът.
— По-скоро да излизаме оттук — обади се Черната светкавица. — Покривът всеки момент може да рухне.
Дълги огнени езици вече лижеха стените на стаята. Горната част на къщата с трясък се срути сред пламъците.
Черната светкавица скочи през прозореца. Боцманът и Пламтящия лъч сториха същото. Пред къщата завариха петнайсетина индианци, които изнасяха плячка. Други извеждаха вързани с ремъци хора на фермера и коне. Над цялото имение се издигаха черни стълбове дим.
Разнесоха се остри звуци от свирките на малките вождове, които зовяха бойците за връщане. Понеже жителите на ранчото бяха нападнати в съня си, само двама от хората на Черната светкавица бяха ранени. Въпреки това те сами се изтеглиха при конете си.
Целият отряд напусна ранчото така бързо, както преди малко се беше появил. Скоро индианците отново бяха при мустангите си, скрити в кактусите в подножието на хълма.
Томек с нетърпение очакваше да види Сали, но тя не беше между бойците, които се връщаха. Вместо нея видя боцмана, който идеше тичешком след Черната светкавица и Пламтящия лъч.
— Ха, поне ти имаш днес късмет — извика боцманът, като видя Томек при кобилата на шерифа Алан. — Добре, че поне коня можахме да си върнем. Трудно ли се справихте с пазачите?
— Моите другари сами… направиха всичко. Аз само изведох Нил’ши, когато борбата беше вече свършена. Но къде е Сали? Не я ли намерихте? — попита Томек разтревожен.
— Нито я видяхме, нито чухме нещо за нея, братче. Потънала е в дън земя — отговори загрижено боцманът.
— А къде е дон Педро? — разпитваше Томек.
— Навярно е вече в ада, защото в рая положително няма да го пуснат — измърмори боцманът.
— Значи… ти си го убил?! — извика с укор Томек.
— И-и-и, пък ти, откъде накъде! И защо пък непременно аз?
— А кой тогава?
— Успокой се. Пламтящия лъч улучи мексиканеца със стрела. Той не познаваше дон Педро, а щом видя, че той ще убие Черната светкавица, всичко се свърши за миг.
— Значи, цялото нападение и опустошение бяха напразни. Няма да узнаем къде е нещастната
