не вярваш в духовния свят. Аз обаче вярвам. И ако съм права, може би мостът между двата свята е точно това, което спомена току-що — подсъзнанието. Знам само, че сякаш се случват разни неща. И, скъпа моя, лудниците по цял свят са пълни с хора, които непредпазливо са посягали към окултното.
— Стига де. Шегуваш се, Мери Джо, нали?
Мълчание. После тихият, монотонен глас отново прозвуча в мрака:
— Крис, през 1921 г. в Бавария живяло едно семейство. Не помня името, но били единайсет човека. Можеш да провериш в старите вестници. Малко след един опит за сеанс те се побъркали. Всички наведнъж. Всичките единайсет. В безумието си взели да палят каквото им падне под ръка. След като изгорили всички мебели, захванали се с тримесечното бебе на една от по-малките дъщери. Тогава съседите разбили вратата и им попречили. Цялото семейство — завърши тя — било прибрано в лудница.
— О, Боже! — ахна Крис като си спомни за капитан Хауди, който сега придобиваше зловещ смисъл.
Душевно заболяване. Това ли беше? Може би.
— Знаех си, че трябва да заведа Ригс на психиатър!
— О, за Бога! — възрази госпожа Перин и пристъпи на светло. — Не ми обръщай внимание, слушай лекаря си.
Опитваше се да успокои Крис, но гласът й не звучеше убедително.
— Много ме бива да предсказвам бъдещето — добави с усмивка госпожа Перин, — но за настоящето съм абсолютно безпомощна. — Тя порови из чантата си. — Къде са ми очилата? Ето, виждаш ли? Не знам къде съм ги сложила. А, ето къде били. — Тя ги извади от джоба на палтото си. — Очарователна къща — каза тя като си сложи очилата и вдигна очи към фасадата. — Излъчва усещане за топлина.
— Ох, олекна ми — каза Крис. — За момент очаквах да кажеш, че е обитавана от духове!
Госпожа Перин я погледна сериозно.
— Защо да ти казвам подобно нещо?
Крис си мислеше за една своя приятелка, известна актриса от Бевърли Хилс, която продаде къщата си само защото бе убедена, че там има полтъргайст. Усмихна се измъчено и сви рамене.
— Не знам. Пошегувах се.
— Това е една хубава, гостоприемна къща — успокои я госпожа Перин. — И преди съм идвала тук. Неведнъж.
— Така ли?
— Да, беше на един мой приятел, адмирал от военния флот. И досега си пишем от време на време. Пак го пратиха по морето, горкия. Не знам кое ми липсва повече, той или къщата. — Мери Джо се усмихна. — Но пък може би пак ще ме поканиш.
— Мери Джо, бих се радвала да те видя пак. Ти си очарователна. Слушай, обади ми се другата седмица.
— Да, разбира се, бих искала да чуя как е дъщеря ти.
— Имаш ли номера ми?
— Да.
Гласът на ясновидката звучеше странно.
— Е, лека нощ — каза госпожа Перин. — И още веднъж благодаря за прекрасната вечер.
И преди Крис да отговори, ясновидката бързо закрачи по улицата.
Крис се загледа след нея, после затвори вратата и я налегна тежка умора.
Влезе във всекидневната, където Уили бършеше петното от урина върху килима.
— Опитах с оцет — промърмори Уили. — На два пъти.
— Ще се изчисти ли?
— Може би. Не знам. Ще видим.
— Не, няма да проличи, докато не изсъхне.
— Остави засега, Уили. Върви да спиш.
— Не, аз не довършила.
— Добре. Благодаря ти за всичко. Лека нощ.
— Лека нощ, госпожо.
Крис уморено тръгна по стълбището.
— Кърито беше страхотно, Уили — подвикна надолу тя. — Всички го харесаха.
— Благодаря, госпожо.
Крис надникна при Ригън и я завари дълбоко заспала. После си спомни за дъската. Дали да я изхвърли?
Крис се поколеба. Застанала до леглото, тя гледаше Ригън и си спомняше за един случай, когато дъщеря й беше на три години — вечерта, когато Хауърд реши, че Ригън е вече голяма и трябва да спи без биберона, с който бе свикнала. Тази нощ той й го взе, а Ригън плака до четири сутринта и се държа истерично още няколко дни. Сега Крис се боеше от подобна реакция.
Върна се в стаята си, легна и почти веднага заспа. Събудиха я писъците на Ригън.
— Мамо, ела
Крис се втурна по коридора към спалнята на Ригън. Момичето хленчеше. Плачеше. Пружините на леглото скърцаха яростно.
— Скъпа, какво има? — извика Крис и запали лампата.
Сгърчена от ужас, Ригън лежеше по гръб с обляно в сълзи лице и конвулсивно стискаше ръбовете на тясното си легло.
— Мамо, защо се
Матракът на леглото рязко подскачаше напред- назад.
Част втора
На ръба
1
Положиха я за сетен покой в едно претъпкано гробище, където сякаш дори на надгробните паметници не им достигаше въздух.
Опелото бе самотно и тъжно — като целия й живот. Братята й от Бруклин. Бакалинът от ъгъла, при когото пазаруваше на кредит. Гледайки как я спускат в тъмнината на един свят без прозорци, Деймиън Карас зарида от скръбта, която бе отлагал тъй дълго.
— Ах, Дими, Дими…
Вуйчо му го прегърна през рамото.
— Нищо, сега тя е в рая, Дими. Сега е щастлива.
Изчакаха го в колата докато той стоеше над гроба. Не можеше да понесе мисълта, че ще я оставят сама.
На път към гара Пенсилвания той слушаше как вуйчовците му говорят за нейните болести с неравен емигрантски акцент.
— … емфизема… не биваше да пуши… знаеш ли, че аз едва не умрях миналата година?
Гневни изблици напъваха да изригнат от устните му, но той стискаше зъби и се срамуваше. Погледна през стъклото — минаваха край центъра за социални помощи, където тя ходеше през мразовитите зимни утрини да получи мляко и чувал картофи, докато той се излежаваше в леглото; зоологическата градина в Сентръл парк, където тя го оставяше през лятото и отиваше да проси до фонтана пред хотел „Плаза“. На минаване край хотела Карас избухна в ридания, после преглътна спомените, избърса влагата на парливите угризения. Запита се защо обичта е чакала толкова дълго, чак до момента, когато не може да я докосне, когато рамките на човешката близост и смирението са се свили до размерите на отпечатаната картичка от опелото, пъхната в портфейла му:
Знаеше отговора. Тази скръб беше стара.
Пристигна в Джорджтаун навреме за вечеря, но нямаше апетит. Крачеше напред-назад из стаята си. Приятели йезуити идваха да изкажат съболезнования. Не се задържаха дълго. Обещаваха да се молят за нея.
Малко след десет дойде Джо Дайър с бутилка уиски. Той гордо посочи етикета.
— „Чивас Регал“!
— Откъде взе пари? Да не си обрал касичката за бедните?
— Не ставай глупак! Това ще е нарушение на обета за бедност.
— Откъде тогава?
— Задигнах я.
Карас се усмихна и поклати глава. Намери чаша и калаено канче за кафе, изплакна ги на малката мивка в банята и дрезгаво заяви:
— Вярвам ти.
— Не съм виждал по-крепка вяра.
Карас усети как го бодна познатата болка. Той я пропъди и се обърна към Дайър, който бе седнал на кушетката и отваряше шишето. Деймиън седна до него.
— Сега ли ще ми опростиш греха или по-късно? — попита Дайър.
— Налей и ще си ги опростим взаимно.
Дайър щедро наля в чашата и канчето.
— Ректорите не бива да пият — каза той. — Биха дали лош пример. Мисля, че го спасих от ужасно изкушение.
Карас отпи от уискито, но не повярва на Дайър. Твърде добре познаваше ректора. Той беше много тактичен и винаги даряваше без посредник. Без съмнение Дайър идваше като приятел, но и като личен пратеник на ректора.
Дайър неусетно го разведри; разсмя го; разказа за вечерята у Крис Макнийл; добави и няколко нови забавни случки с ректора по дисциплината. Пиеше съвсем малко, но, редовно доливаше на Карас, а когато реши, че Деймиън вече е на градус, накара го да си легне, седна зад бюрото и продължи да говори докато Карас затвори очи и отговорите му се сведоха до неясно мърморене.
Дайър стана, развърза обувките на Карас и ги свали.
— Сега и обувките ми ли ще задигнеш? — измърмори задавено Карас.
— Не, аз съм ясновидец, само че гледам на крака. Сега млъквай и спи.
— Ти си един крадлив йезуит.
Дайър се разсмя тихичко, взе палтото му от гардероба и го зави.
— Виж какво, все
