Заклинателят

Искам да кажа, душевно болните от колежа, ако има такива. Знаете ли нещо подобно, Деймиън? Искам да кажа, подобно заболяване.

— Не, няма такива.

— Е, да, не съм и очаквал да ми кажете.

— Вярно, отче, не бих ви казал, но покрай всичко друго сомнамбулизмът е начин за решаване на редица конфликтни ситуации, а обичайната форма на решение е символична. Тъй че наистина не знам. А ако имаме работа със сомнамбул, той най-вероятно забравя напълно извършеното и сам няма представа каква е причината.

— Ами ако вие му кажете? — упорито попита пасторът.

Той неволно подръпна ухото си. Карас бе забелязал, че го прави, когато се смята за хитър.

— Не познавам човек, който да отговаря на описанието — каза Карас.

— Да, разбирам. Е, друго не съм и очаквал. — Пасторът стана и затътри нозе към вратата. — Знаете ли, вие, психолозите, сте като свещеници.

Карас любезно се засмя на шегата, а пасторът се завъртя и пусна картончето върху бюрото му.

— Сигурно ще е добре да го проучите, не смятате ли? Действайте — каза той и отново пое към вратата, прегърбен от старост.

— Проверили ли са за отпечатъци? — попита Карас.

Старият пастор спря и се озърна.

— О, едва ли. В края на краищата не търсим престъпник, нали? По-скоро е някой обезумял богомолец. Как мислите, Деймиън? Смятате ли, че може да е някой енориаш? Знаете ли, мисля си, че може да е така? Не, в крайна сметка не е свещеник; трябва да е някой от посетителите. — Той пак подръпна ухото си. — Не смятате ли?

— Не мога да кажа, отче.

— Да, разбирам. Не съм и очаквал да ми кажете.

По-късно през деня Карас бе освободен от задълженията си като психологически съветник и зачислен като лектор по психология към медицинския факултет на Джорджтаунския университет. Наредиха му да си почива.

2

Ригън лежеше върху масата за прегледи на доктор Клайн с извити навън ръце и крака. Лекарят хвана ходилото й с две ръце, изви го към глезена, задържа така няколко секунди и изведнъж го пусна. Ходилото се върна в нормално му положение. Той повтори процедурата още няколко пъти, но без промяна в резултата. Това явно не го задоволи. Когато Ригън рязко се надигна и го заплю в лицето, той помоли сестрата да остане в стаята и се върна в кабинета си да поговори с Крис.

Беше 26 април. В неделя и понеделник Клайн отсъстваше от града, така че Крис едва тази сутрин успя да се свърже с него и да му разкаже за инцидента пред гостите и разтърсването на леглото след това.

— Наистина ли се движеше?

— Да, движеше се.

— Колко време?

— Не знам. Може би десет секунди, може би петнайсет. Толкова видях, искам да кажа. После тя някак се вцепени и подмокри леглото. Или е станало преди това. Не знам. Но сетне тя изведнъж заспа дълбоко и се събуди чак на другия ден.

Клайн замислено влезе в кабинета си.

— Е, какво става с нея? — попита тревожно Крис.

В началото на посещението Клайн бе споделил подозрението си, че разтърсването на леглото може да е предизвикано от пристъп на клонични гърчове — последователно стягане и отпускане на мускулите. Хроничната форма на заболяването, добави той, често е признак за мозъчно увреждане.

— Да, но резултатите от изследването не потвърждават това — каза Клайн, после описа процедурата, като обясни, че прегъването и отпускането на ходилото би трябвало да предизвика гърч.

Докато се настаняваше зад бюрото си, лекарят изглеждаше много притеснен.

— Падала ли е някога? — попита той.

— Имате предвид на главата си?

— Да.

— Не, доколкото знам.

— Детски болести?

— Обичайните: морбили, заушки, варицела.

— Случаи на сомнамбулизъм?

— Досега не.

— Досега? Спеше ли, когато дойде пред гостите?

— Ами да. Мисля, че ви казах. Тя и досега не си спомня какво е станало. А и други неща не помни.

Ригън спи. Хауърд се обажда от Рим.

— Как е Ригс?

— Много благодаря, че й се обади за рождения ден.

— Нямаше как да се свържа от яхтата. За Бога, не се занимавай сега с мен! Позвъних й веднага след като се прибрах в хотела!

— Да бе!

— Тя не ти ли каза?

— Говорил си с нея?

— Да. Затова реших, че ще е най-добре да ти се обадя. Какво става с нея, по дяволите?

— Защо питаш?

— Защото просто ме нарече педераст и затвори телефона.

След като разказа този случай на Клайн, Крис обясни, че когато най-сетне се събуди, Ригън не си спомняше нито телефонния разговор, нито станалото пред гостите.

— В такъв случай може би не лъже за местенето на мебелите — предположи Клайн.

— Не ви разбирам.

— Да речем, че ги мести сама, но го прави в състояние на автоматизъм. Това е нещо като транс. Пациентът не разбира или не помни какво върши.

— Да, но в стаята й има едно грамадно бюро от тиково дърво. То тежи сигурно половин тон. Как може тя да го премести?

— Патологията често се свързва с изключителна физическа сила.

— Тъй ли? И как може да се обясни това?

Клайн сви рамене:

— Кой знае. Е, освен това, което вече ми казахте, забелязали ли сте още нещо необичайно в поведението на дъщеря си?

— Ами… станала е много немарлива.

— Необичайно — настоя лекарят.

— Докторе, за Ригън това е необичайно. О, чакайте! Сетих се. Да, ето: спомняте ли си, че играеше с дъската за спиритични сеанси? Капитан Хауди?

Лекарят кимна.

— Въображаемият приятел?

— Е, сега тя го чува.

Клайн се наведе напред, кръстоса ръце върху бюрото и тревожно присви очи.

— Чува ли го?

— Да. Вчера сутринта я чух да говори с Хауди в спалнята си. Тоест казваше по някоя дума, после изчакваше, като че си играеше с дъската, но когато надникнах в стаята, дъската я нямаше; само Ригс. Седеше сама и кимаше, докторе, като че се съгласяваше с онова, което й казва.

— Виждаше ли го?

— Не мисля. Беше привела глава на една страна, както когато слуша музика.

Докторът кимна замислено.

— Да, разбирам. Нещо друго? Да вижда разни неща? Да усеща миризми?

— Да, миризми — спомни си Крис. — Все се оплаква, че в спалнята й мирише на нещо лошо.

— Като на изгоряло?

— Точно така! — възкликна Крис. — Как познахте?

— Понякога това е симптом за определено нарушение в електрохимичната дейност на мозъка. При вашата дъщеря това трябва да е в темпоралния лоб, ето тук. — Клайн посочи предната част на черепа си. — Тук горе, в предния дял на мозъка. Случва се рядко, но предизвиква странни халюцинации, обикновено преди пристъп. Навярно затова толкова често го бъркат с шизофрения; но не е шизофрения — предизвиква го увреждане на темпоралния лоб. И тъй като тестът не беше убедителен, мисля, че сега трябва да направим ЕЕГ — електроенцефалограма. Тя ще ни покаже схемата на мозъчните вълни. Обикновено това е доста сигурна проверка за всякакви отклонения.

— Но вие смятате, че е това, нали? Челният дял на мозъка?

— Тя проявява всички признаци на синдрома, госпожо Макнийл. Например немарливост, агресия, социално неприемливо поведение и автоматизъм; и разбира се, пристъпите, които разтърсват леглото. Обикновено следва подмокряне, повръщане или и двете заедно, а после много дълбок сън.

— Още сега ли искате да я изследвате? — попита Крис.

— Да, мисля, че трябва да го направим незабавно, но се налага да я упоим. Ако се раздвижи или трепне, това ще провали резултатите, тъй че разрешавате ли да й инжектирам… да речем, двайсет и пет милиграма либриум?

— Господи, направете каквото трябва — отвърна потресената Крис.

Тя го придружи в стаята за прегледи. Като видя лекаря да приготвя спринцовката, Ригън закрещя и избълва порой от ругатни.

— Скъпа, това ще ти помогне! — каза Крис умолително. Тя стисна здраво Ригън докато Клайн биеше инжекцията.

— След малко се връщам — каза лекарят.

И докато сестрата докарваше енцефалографа, той излезе да се погрижи за друг пациент. Когато се завърна след малко, либриумът още не беше подействал. Това го изненада.

— Дозата беше силна — каза той на Крис.

Инжектира още двайсет и пет милиграма; излезе; върна се. Този път завари Ригън укротена и закрепи електроди по черепа на детето.

— Слагаме по четири от двете страни — обясни той на Крис.

— Това ни позволява да получим данни за мозъчните вълни от лявото и дясното полукълбо на мозъка, а после да ги сравним. Защо? Отклоненията могат да бъдат показателни. Имах например един пациент, който страдаше от халюцинации. Чуваше и виждаше несъществуващи неща. Открих несъответствия при сравняването на мозъчните вълни от лявото и дясното полукълбо, и установих, че всъщност човекът халюцинира само с едната половина на мозъка.

— Невероятно! — възкликна Крис.

— Така е. Лявото ухо и лявото око действаха нормално; само дясната половина имаше видения и слухови халюцинации. Е, добре, да видим сега. — Клайн се обърна към енцефалографа и посочи вълните, пробягващи по светещия екран. — Това е дейността на двете полукълба — обясни той. — В момента търся пикове — Клайн рязко размаха пръст нагоре-надолу, — особено вълни с много голяма амплитуда. Ако ги има, значи наистина е темпоралният