Заклинателят

някой трябва да се грижи за сметките в това заведение. Вие знаете само да премятате броениците и да се молите за пияниците от улица M.

Карас не отговори. Дишаше дълбоко и равномерно. Дайър тихо пристъпи към вратата и изгасила лампата.

— Кражбата е грях — внезапно промърмори в тъмното Карас.

— Грешен съм — тихо потвърди Дайър.

Той изчака още малко, накрая реши, че Карас е заспал и излезе от къщичката.

Посред нощ Карас се събуди разплакан. Беше сънувал майка си. В съня стоеше до високия прозорец в Манхатън и я видя да излиза от метрото отсреща. Спряла на тротоара с книжна торба за покупки в ръцете, тя се озърташе, викаше го. Карас размаха ръка. Тя не го видя. Тръгна по улицата. Автобуси. Камиони. Враждебни тълпи. Обзе я страх. Тя се върна към метрото и заслиза по стъпалата. Карас трескаво изтича навън, извика я и заплака; не можеше да я намери; представяше си я безпомощна и объркана в подземния лабиринт.

Изчака риданията му да стихнат и пипнешком посегна към шишето. Седна на кушетката и започна да пие в тъмното. Сълзите не спираха. Тази скръб бе като в детството му.

Спомни си телефонния разговор с вуйчо си.

Дими, недостигът на кислород е засегнал мозъка й. Не дава лекар да припари до нея. Крещи и рита. Дими, стигнала е дотам, че разговаря с проклетото радио. Май ще трябва да я вкараме в специализирано заведение, Дими. В нормална болница няма да я търпят. Само два-три месеца и ще й мине; тогава ще я изпишем. Става ли? Слушай, Дими, вече го направихме. Тази сутрин. Биха й една инжекция и я качиха в линейката. Не искахме да те тревожим, но има съдебни процедури и трябва да подпишеш. Какво? Частна клиника? Кой има такива пари, Дими? Ти ли?

Не усети кога е заспал.

Събуди се вцепенен. Имаше чувството, че скръбта е изтеглила кръвта от мозъка му. Залитайки отиде до банята; пусна си душ, избръсна се и облече расото. Часът беше шест без двайсет и пет. Той отключи вратата на църквата, надяна одеждите и отслужи литургия на левия страничен олтар.

— Memento etiam… — молеше се той с мрачно отчаяние. — Не забравяй рабинята си Мери Карас…

Стори му се, че вижда отново лицето на медицинската сестра от болницата Белвю; чу крясъците от изолатора.

— Вие ли сте синът й?

— Да, аз съм Деймиън Карас.

— Не ви съветвам да влизате. В криза е.

Той надникна през шпионката на стаята без прозорци с една-единствена гола крушка под тавана; тапицирани стени; никакви мебели освен болничното легло, на което се мяташе тя.

— … дай й, молим Те, място тихо, място свежо и злачно…

Когато погледите им се срещнаха, тя изведнъж млъкна, после стана от леглото и бавно тръгна към малката кръгла шпионка с озадачено и скръбно изражение.

— Защо го правиш, Дими? Защо?

Очите й бяха кротки като на агне.

— Agnus Dei… — прошепна Деймиън. Наведе глава и се удари в гърдите с юмрук. — Агнец Божи, ти, който пое греховете на света, дай й покой…

Когато след малко затвори очи и вдигна причастието, той видя майка си в залата за изслушване. Свила крехки ръце в скута си, тя седеше покорна и объркана, докато съдията й обясняваше заключението на психиатъра от Белвю.

— Разбираш ли, Мери?

Тя кимна, но не отвори уста. Бяха й взели протезите.

— И какво си мислиш, Мери?

Тя отговори гордо:

— Моето момче ще говори вместо мен.

Карас наведе глава над причастието и от устните му се отрони тих стон. Той отново се удари в гърдите, сякаш искаше да върне назад годините и прошепна:

— Domine, non sum dignus… — Не съм достоен… Само едно твое слово ще изцели душата ми.

И въпреки разума, въпреки целия си житейски опит, той се помоли да има кой да чуе молитвата му.

Но не вярваше.

След литургията се прибра и се опита да заспи.

Безуспешно.

По някое време неочаквано дойде млад свещеник, когото никога не бе виждал. Той почука и надникна през открехнатата врата.

— Зает ли сте? Може ли да поговорим?

В очите — неспокоен товар; в гласа — настоятелна молба.

За миг Карас изпита омраза.

— Влезте — кротко каза той.

А вътрешно беснееше срещу тази част от характера си, която тъй често го правеше безпомощен пред чуждите молби; която не се поддаваше на контрол; която лежеше в него навита като въже, вечно готова да се стрелне на помощ при нечий зов. Тя не му даваше покой. Дори в съня. В просъница често му се случваше да чуе неясен далечен зов на човек в беда и после дълги минути го мъчеше усещането за неизпълнен дълг.

Младият свещеник смутено се чудеше откъде да започне. Карас търпеливо го успокои. Предложи цигари. Нескафе. След това се застави да прояви интерес когато печалният млад посетител сподели един познат проблем — ужасната самота на свещеника.

От всички тревоги, с които Карас се сблъскваше в общността, тази преобладаваше напоследък. Откъснати от семействата си и от жените, мнозина йезуити се бояха да проявят привързаност и към своите събратя по църква, да завържат дълбоко и любящо приятелство.

— Понякога искам да прегърна през рамото някой приятел, но веднага ме хваща страх, че ще ме помисли за обратен. Нали разбирате, носят се толкова много слухове как потайни хомосексуалисти постъпват в църквата. Затова просто не го правя. Дори не ходя при приятели да послушаме музика, или да поговорим, или просто да запалим по цигара. Не че се боя от тях; страх ме е те да не се уплашат от мен.

Карас усети как тежестта постепенно напуска плещите на младия свещеник и пада върху неговите. Той не се противопоставяше; остави го да говори. Знаеше, че младежът ще идва пак и пак да търси спасение от самотата, да превърне Карас в свой приятел, а когато откриеше, че това се е случило без страх и подозрения, може би щеше да се сприятели и с други свещеници.

Обзе го слабост и той усети как мислите му се отклоняват към неговата лична скръб. Озърна се към бронзовата плочка, подарък за миналата Коледа. На нея беше изписано: КОГАТО БРАТ МИ СТРАДА, СПОДЕЛЯМ БОЛКАТА И ОТКРИВАМ БОГ В НЕГО. Но не откриваше нищо и обвиняваше себе си за това. Много пъти бе очертавал пътеките на чужди страдания, ала никога не бе тръгвал по тях; или поне така мислеше. Смяташе, че болката, която изпитва, е само негова.

Най-сетне посетителят погледна часовника си. Беше време да отидат в столовата за вечеря. Младежът стана и преди да си тръгне, забеляза върху бюрото на Карас един нашумял роман.

— О, имате „Сенки“ — каза той.

— Четохте ли го? — попита Карас.

Младият свещеник поклати глава.

— Не. Заслужава ли си?

— Не знам. Току-що го привърших и съвсем не съм сигурен дали разбрах всичко — излъга Карас. Той взе книгата и я подаде на младежа. — Искате ли? Наистина много бих желал да чуя какво ви е мнението.

— Разбира се — каза младият йезуит, преглеждайки текста от вътрешната страна на обложката. — Ще се опитам да ви я върна до ден-два.

Изглеждаше в по-добро настроение.

Когато мрежестата врата изскърца зад посетителя, Карас изпита облекчение. И покой. Той взе молитвеника, излезе на двора и бавно закрачи, нашепвайки всекидневните молитви.

След обяд дойде още един посетител — престарелият пастор от „Света Троица“. Той се настани на стола до бюрото и изказа съболезнованията си за кончината на майка му.

— Отслужих две литургии за нея, Деймиън, и една за теб — завърши дрезгаво пасторът с подчертан ирландски акцент.

— Много сте любезен, отче. Благодаря от сърце.

— На колко години беше тя?

— Седемдесет.

— Чудесна старческа възраст.

Карас усети лек пристъп на гняв. Тъй ли било?

Той насочи поглед към молитвеното картонче, което бе донесъл пасторът. Едно от трите, използвани при литургия. Беше ламинирано с пластмаса и съдържаше част от молитвите. Карас се зачуди защо го е донесъл. След малко получи отговора.

— Е, Деймиън, пак ни се случиха неприятности. В църквата. Още едно оскверняване.

И пасторът разказа, че статуята на Дева Мария в левия страничен олтар била гримирана като проститутка. После подаде на Карас молитвеното картонче.

— А това го намерихме сутринта, веднага след като заминахте… така де, за Ню Йорк. В събота ли беше? Да. Да, в събота. Ами… погледнете, ако обичате. Преди малко говорих със сержант от полицията и… е, в момента няма значение. Погледнете картончето, ако обичате.

Докато Карас оглеждаше картончето, пасторът обясни, че някой е пъхнал листче с машинописен текст между оригинала и пластмасовото фолио. Макар да имаше някои печатни и правописни грешки, фалшивият текст беше написан на правилен и четлив латински. Представляваше цветисто еротично описание на въображаема лесбийска среща между Дева Мария и Мария Магдалена.

— Стига засега, не е необходимо да четете до края — каза пасторът и дръпна картончето, сякаш се боеше да не вкара ближния в грях. — Написано е на превъзходен латински; искам да кажа, че има стил, църковен латински стил. Е, сержантът каза, че поговорил с някакъв психиатър и според него това можело да е дело… на свещеник… много болен свещеник. Може ли да е прав?

Карас се замисли. После кимна.

— Да. Да, възможно е. Бунтовен акт, може би в състояние на сомнамбулизъм. Не знам. Но е възможно.

— Подозирате ли някого, Деймиън?

— Не ви разбирам.

— Рано или късно всички идват при вас, нали?