съществува. Обвързва го законът на постоянството и въпреки че вечно умира, той същевременно се преражда. Изчезването поражда нови форми на организираност и една смърт дава начало на хиляди нови животи. Всеки час ни доказва колко преходно, но и колко непоклатимо е великото единство. То е като отражение във водата — вечно едно и също, макар че водата тече. Слънцето залязва, за да възкръсне, нощният мрак поглъща деня и отново го ражда, сякаш никога не е помръквал. Пролетта преминава в лято, лятото в есен и зима, за да възликува още по-победоносно с вечното си завръщане, да се възвиси над гроба, към който решително бърза още от първия миг. Скърбим за майските цветя, защото ще повехнат, но знаем, че някои ден май отново ще надделее над ноември чрез онзи неспирен величав кръговрат, който ни учи дори на върха на надеждите да бъдем трезви, а в дълбините на отчаянието да не губим надежда.
— Да, красиво е — тихо каза Карас.
Докато си наливаше чаша кафе, отгоре долетяха още по-гръмки крясъци на демона:
—
— Тя слагаше роза на чинията ми… сутрин… преди да отида на работа — каза унесено Крис.
Карас вдигна въпросителен поглед и Крис поясни:
— Ригън. — Тя наведе глава. — Да, забравих.
— Какво?
— Че не сте я виждали преди.
Тя си издуха носа и избърса очи.
— Искате ли малко бренди в кафето?
— Не, благодаря.
— Кафето вече не ми действа — каза Крис с треперещ шепот. — Ще си налея бренди, ако нямате нищо против.
И тя излезе от кухнята.
Карас остана сам и мрачно отпи от кафето. Беше му горещо с пуловера, който носеше под расото; чувстваше се слаб от безсилието да утеши Крис. Изведнъж от детството му изплува печалният спомен за безпородното кученце Реджи, което измършавя и лежеше замаяно в кашона в бедната им квартира. Трепереше от треска и повръщаше, а Карас го завиваше с кърпи и го караше да пие топло мляко. После дойде съседът, огледа Реджи, поклати глава и каза: „Това е кучешка чума. Трябва веднага да се инжектира.“ А после един ден се прибираха от училище… по улицата… в колона по двама… на ъгъла чакаше майка му… изненадващо тъжна… пъхна в ръката му лъскава монета от половин долар… той примря от щастие… толкова много пари!… а след това нейният глас, нежен и тих: „Реджи умря…“
Той погледна димящата черна горчилка в чашата и усети ръцете си празни — нито утеха, нито изцеление.
— … благочестиво копеле!
Демонът продължаваше да беснее.
Карас веднага се качи горе и притисна Ригън върху леглото, докато Шарън й биеше инжекция либриум, с която дозата стигна до петстотин милиграма. Шарън изтри убоденото място със спирт и се приготви да сложи лепенка, а Карас гледаше Ригън озадачено, защото трескавите й ругатни не бяха насочени към никого в стаята и сякаш имаха друга цел — невидима… или далечна.
Карас прогони мисълта.
— След малко се връщам — каза той на Шарън.
Разтревожен за Крис, той слезе в кухнята, където пак я завари да седи сама. Наливаше в кафето си бренди.
— Сигурен ли сте, че не искате и вие, отче? — попита тя.
Той поклати глава, седна и уморено отпусна лице върху лактите си; чу порцелановия звън на лъжичка в чашата.
— Разговаряхте ли с баща й?
— Да, той се обади — каза Крис. — Искаше да говори с Ригс.
— И какво му казахте?
— Че е на рожден ден.
Тишина. Звънтенето престана. Карас вдигна глава и видя, че Крис се е загледала към тавана. Едва сега и той осъзна: пороят от ругатни бе замлъкнал.
— Либриумът е подействал — въздъхна с облекчение той.
Звън откъм вратата. Карас се озърна натам, после към Крис и видя в очите й тревожно очакване. Киндерман?
Секундите отминаваха. Те седяха и чакаха. Никой не отваряше, Уили почиваше в стаята си, Шарън и Карл бяха горе. Крис внезапно стана и мина във всекидневната, където коленичи на дивана, дръпна завесата и надникна през прозореца да види кой е. Не, не беше Киндерман.
Звънецът пак се обади.
Озадачена, Крис слезе от дивана и тръгна към вестибюла. Открехна вратата и се вгледа в сумрака с присвити очи. Отвън нахлуха ситни капчици дъжд.
— Здравейте, с какво мога да ви услужа?
— Госпожа Макнийл? — долетя глас от сенките, любезен и изтънчен, но същевременно богат като жътва.
Докато непознатият посягаше да свали шапката си, Крис кимна и изведнъж видя две очи, които я зашеметиха. В тях грееше ум, благо разбиране и състрадание; тяхната безметежност нахлу в нея като води на топла целебна река, чийто извор бе в него, но и нейде отвъд; чийто поток бе плавен, но в същото време буен и безконечен.
— Аз съм отец Ланкъстър Мерин — каза той.
За момент Крис се вгледа замаяно в костеливото аскетично лице с гладко избръснати бузи, после бързо отвори вратата.
— О, Боже мой, заповядайте, моля! Влизайте! Божичко, аз… Къде ми беше умът…
Той влезе и тя затвори вратата.
— Чаках ви едва утре — оправда се Крис.
— Да, знам.
Крис се обърна отново да го погледне и видя, че отец Мерин е привел глава настрани и гледа нагоре, като че се вслушваше в нещо… не, като че
— Да ви взема ли чантата, отче?
— Не, благодаря — тихо каза той. — Тя е станала като част от ръката ми — много стара… много препатила. — В очите му трепна топла, уморена усмивка. — Свикнал съм с тежестта. Отец Карас тук ли е?
— Да, тук е. В кухнята. Вечеряли ли сте, отче?
Вместо отговор Мерин вдигна очи нагоре, където скръцна врата.
— Да, хапнах във влака.
— Не искате ли все пак да ви предложа нещо?
Мълчание. Горе вратата се затвори. Топлият поглед на Мерин се върна към Крис.
— Не, благодаря ви. Много сте любезна.
Крис се изчерви.
— Толкова неприятен дъжд — промърмори тя. — Ако знаех, че идвате, щях да ви посрещна на гарата.
— Няма значение.
— Дълго ли чакахте за такси?
— Само няколко минути.
— Дайте да ви взема багажа, отче — раздаде се гласът на Карл.
Той беше слязъл незабелязано от горния етаж. Пое чантата от ръцете на свещеника и я понесе по коридора.
— Приготвили сме ви легло в кабинета, отче — каза Крис с леко притеснение. — Там е много уютно, а и сигурно ще искате да се уедините. Ще ви покажа къде е. — Тя пристъпи напред и спря. — Или първо искате да се видите с отец Карас?
— Най-напред бих искал да видя дъщеря ви.
Тя се изненада.
— Точно сега ли, отче?
Мерин отново погледна нагоре с онова странно изражение на далечно очакване.
— Да, сега — каза той. — Мисля, че точно сега.
— Тя сигурно спи.
— Не мисля.
— Ами ако…
И изведнъж Крис изтръпна, защото отгоре долетя гласът на демона. Тътнещ и все пак приглушен като вой на погребан жив, той изрева:
—
Сетне мощен удар като от тежък чук разтърси стените на спалнята.
— Всемогъщи Боже! — ахна Крис и вдигна пребледняла ръка към гърдите си.
Вцепенена от ужас, тя погледна Мерин. Свещеникът не помръдна. Продължаваше да се вглежда нагоре, напрегнат и все пак безметежен, а в очите му нямаше и следа от изненада. Нещо повече, каза си, Крис, той сякаш познаваше този глас.
Нов удар разтърси стените.
—
Йезуитът бавно тръгна напред, без да обръща внимание на Крис, която бе зяпнала от изумление; без да забелязва Карл, който изскочи потресен от кабинета; без да вижда как смаяният Карас застава на прага на кухнята. Кошмарните удари и крясъци не спираха. Мерин спокойно тръгна нагоре по стълбището, плъзгайки тънката си алабастрова ръка по парапета. Карас пристъпи зад Крис и двамата видяха как Мерин влезе в спалнята на Ригън и затвори вратата. За няколко секунди настана тишина. После изведнъж демонът се разкиска зловещо, Мерин бързо излезе от стаята, затвори вратата и закрачи по коридора. Вратата на спалнята се открехна, Шарън подаде глава и любопитно се загледа след него.
Мерин пъргаво слезе по стълбището и протегна ръка на Карас.
— Отче Карас!
— Здравейте, отче.
Мерин хвана ръката му с две ръце; стисна я здраво и огледа загрижено лицето на младия свещеник, а горе дивият смях се преля в порой от неописуеми цинизми, насочени срещу Мерин.
— Изглеждаш много зле — каза Мерин. — Уморен ли си?
— Не.
— Добре. Имаш ли шлифер?
— Не го нося.
— Тогава вземи моя — каза побелелият йезуит и разкопча влажната дреха. — Ще те помоля да отидеш до общежитието, Деймиън, и да ми донесеш расо, два стихара10, малко светена вода и два екземпляра на „Римски ритуали“, пълното издание. — Той подаде шлифера на озадачения Карас. — Мисля, че трябва да започнем.
Карас се намръщи.
— Искаш да кажеш сега? Незабавно?
— Да, така мисля.
— Не искаш ли
