първо да чуеш историята на случая, отче?
— Защо?
Карас осъзна, че няма отговор и погледна настрани от тия силни, безметежни очи.
— Добре, отче — каза той. Наметна шлифера и се обърна. — Сега ще ги донеса.
Карл изтича през вестибюла, изпревари Карас и му отвори вратата. Спогледаха се за миг, после Карас прекрачи в дъждовната нощ. Мерин погледна Крис.
— Трябваше да ви попитам. Имате ли нещо против, ако започнем веднага?
Тя разцъфна от облекчение, като осъзна, че в къщата са нахлули властност, решителност и увереност като поток слънчеви лъчи.
— Не, радвам се — каза тя с благодарност. — Но вие сигурно сте уморен, отче Мерин.
Старият свещеник забеляза как погледът й се стрелна уплашено нагоре, където беснееше демонът.
— Бихте ли искали чаша кафе? — попита тя с настоятелен и леко умолителен глас. — Горещо е, току-що го сварих. Искате ли?
Мерин забеляза как юмруците и се свиват и отпускат; видя дълбоко хлътналите очи.
— Да, с удоволствие — каза сърдечно той. — Благодаря ви. — От сърцето й падна тежест. — Стига само да не ви притеснявам.
Крис го поведе към кухнята и след малко той стоеше до печката с голяма чаша черно кафе. Крис извади бутилка бренди.
— Искате ли малко в кафето, отче?
Мерин наведе главата и безизразно се загледа в чашата си.
— Лекарите не разрешават — каза той, — но, слава Богу, волята ми е слаба.
Крис примига и го изгледа с недоумение, но после зърна веселия блясък в очите му, когато той вдигна глава и протегна чашата.
— Да, благодаря ви.
Крис с усмивка му наля бренди.
— Чудесно име — каза Мерин. — Крис Макнийл. Нали не е псевдоним?
Тя наля и на себе си, после поклати глава.
— Не, всъщност се казвам Сади Глюц.
— Е, да благодарим на Господа — промърмори Мерин.
Крис се усмихна и седна.
— А откъде идва името Ланкъстър, отче? Толкова е необичайно. Да не сте кръстен в чест на някого?
— Може би на кораб — промърмори Мерин, гледайки разсеяно в пустотата. Той отпи глътка кафе и се замисли. — Или е име на мост. Да, мисля, че беше мост. — Той погледна Крис и се усмихна с лека печал. — Но виж, „Деймиън“… Колко ми се иска да имах такова име. Красиво е.
— Откъде идва името, отче? — настоя Крис.
— Това е името на един свещеник, който цял живот се грижил за прокажените на остров Молокаи. Накрая сам се разболял. — Мерин се загледа настрани. — Чудесно име — повтори той. — Мисля, че ако се казвах Деймиън, бих се примирил дори с фамилия Глюц.
Крис се засмя. Стана й по-леко. Няколко минути си бъбриха за разни дреболии. Накрая Шарън се появи в кухнята и чак тогава Мерин се накани да тръгва. Сякаш бе чакал точно нейното идване, защото веднага отнесе чашата си до мивката, изплакна я и внимателно я сложи на сушилката.
— Благодаря ви, кафето беше чудесно, точно това ми трябваше.
Крис стана и каза:
— Ще ви покажа стаята.
Мерин благодари и я последва към кабинета. На прага Крис каза:
— Ако ви трябва нещо, отче, кажете ми.
Той сложи ръка на рамото й, стисна леко и Крис усети как в тялото й се вливат енергия, топлина, покой и странно чувство за… Какво, запита се тя. Сигурност? Да, нещо такова.
— Вие сте много добър човек. — Очите й се усмихваха. — Благодаря ви.
Той отпусна ръка се загледа след нея. Но веднага след като Крис изчезна, лицето му се изкриви от болка. Мерин влезе в кабинета и затвори вратата. Измъкна от джоба си тенекиена кутийка с надпис „Аспирин Байер“, отвори я, взе една таблетка нитроглицерин и внимателно я постави под езика си.
Крис отиде в кухнята спря до вратата и погледна Шарън. Тя стоеше до печката и чакаше кафето да се затопли. Изглеждаше разсеяна и изтощена. Разтревожена, Крис пристъпи към нея и тихо каза:
— Хей, скъпа, защо не отидеш да си починеш?
Няколко секунди Шарън не отговори. После се обърна и погледна Крис с празни очи.
— Извинявай. Каза ли нещо?
Крис забеляза обтегнатото лице, далечния поглед.
— Какво стана там, Шарън? — попита тя.
— Къде там?
— Горе. Когато отец Мерин влезе в спалнята на Ригън.
— А, да… — Далечният поглед на Шарън сякаш подири някакво място в пространството между съмнението и спомена. — Да. Беше странно.
— Странно ли?
— Да. Те само… — Тя помълча. — Ами, те само се гледаха, а след това Ригън… онова нещо… то каза…
— Какво?
— То каза: „Този път ще загубиш.“
Шарън чакаше.
— А след това?
— Това беше — отвърна Шарън. — Отец Мерин се обърна и излезе от стаята.
— И как изглеждаше? — попита Крис.
— Странно.
— За Бога, Шарън, измисли някоя друга дума! — избухна Крис и се канеше да добави още нещо, но изведнъж забеляза как Шарън наклони глава, сякаш се вслушваше. Крис проследи погледа й… и също го усети: тишината; внезапното стихване на демоничната ярост, ала и още нещо… нещо друго… нещо, което нарастваше бавно около тях.
Двете жени се спогледаха.
— И ти ли го усещаш? — попита Шарън.
Крис кимна. Имаше нещо в къщата. Напрежение. Въздухът постепенно пулсираше и се сгъстяваше, сякаш наоколо бавно се трупаха противостоящи енергии.
Звукът на звънеца им се стори нереален.
Шарън се завъртя.
— Аз ще отворя.
Тя мина във вестибюла и отвори вратата. Карас се връщаше с голям кашон в ръцете.
— Отец Мерин е в кабинета — каза Шарън.
— Благодаря.
Карас бързо отиде до кабинета, почука леко и влезе с кашона.
— Извинявай, отче — каза той. — Нямах много…
Карас застина на прага. Мерин, облечен с панталони и тениска, бе коленичил до леглото с наведена глава и сплетени ръце. За момент Карас се вцепени, сякаш завивайки зад ъгъла изведнъж бе видял собственото си детство да преминава, преметнало небрежно през лакът одеждите за църковния хор.
Карас наведе очи към дъждовните капки по кашона. Пристъпи към дивана и безшумно извади на него каквото бе донесъл. После свали шлифера и грижливо го сгъна на облегалката на един стол. Озърна се към Мерин, видя го да се прекръства и бързо извърна глава. Взе по- големия стихар и тъкмо започваше да го надява над расото си, когато чу как Мерин стана и тръгна към него. Придърпвайки одеждите, той се обърна, а старият свещеник спря пред дивана и плъзна нежен поглед по съдържанието на кашона.
Карас извади измежду дрехите един пуловер.
— Може би ще искаш да си го облечеш под расото, отче — каза той и го подаде на Мерин. — В стаята й понякога става много студено.
Мерин наведе очи към пуловера и лекичко го докосна с пръсти.
— Много си внимателен, Деймиън. Благодаря ти.
Карас взе от дивана расото на Мерин, погледна го как си облича пуловера и едва сега, гледайки това простичко, прозаично действие, той изведнъж усети силата и величието на този човек; усети момента; усети как сгъстяващата се тишина го притиска, задушава, смазва усещането му за непоклатимия и реален свят. Опомни се от усещането, че някой издърпва расото от ръцете му. Мерин.
— Запознат ли си с правилата на ритуала, Деймиън?
— Да.
Мерин започна да закопчава расото.
— Най-важно е предупреждението да избягваш разговорите с демона.
Потресе го начинът, по който Мерин изрече тази дума — като нещо от всекидневието.
— Можем да питаме за съществените неща — продължи Мерин. — Но всичко извън това е опасно. Крайно опасно. — Той взе стихара от ръцете на Карас и започна да го облича над расото. — Не го слушай, каквото и да ти казва. Демонът е лъжец. Той ще лъже, за да ни обърка, но ще смесва лъжите с истини, за да ни атакува. Това е психологическа атака, Деймиън. И то могъща. Не го слушай. Запомни това. Не го слушай.
Докато Карас му подаваше епитрахила, екзорсистът добави:
— Искаш ли да ме питаш нещо, Деймиън?
Карас поклати глава.
— Не, но мисля, че би било полезно да ти разкажа за различните личности, които се проявиха в Ригън. Засега са три.
Намествайки стихара на раменете си, Мерин тихо отвърна:
— Само една е. — Той взе двата екземпляра на „Римски ритуали“ и подаде единия на Карас. — Ще прескочим литанията на светците. Донесе ли светена вода, Деймиън?
Карас извади от джоба си малко шишенце. Мерин го взе, после кимна тържествено към вратата.
— Ако обичаш, води ме, Деймиън.
Горе до вратата на спалнята чакаха напрегнато Крис и Шарън, облечени с топли якета и пуловери. Като чуха вратата да се отваря, те погледнаха надолу и видяха как Карас и Мерин вървят към стълбището. Потресаващо изглеждат, помисли си Крис — Мерин тъй висок, а Карас с грубовато и мрачно лице над невинната белота на стихара. Видя ги как уверено се изкачват по стъпалата и макар разумът да й подсказваше, че нямат свръхестествени сили, тя се почувства дълбоко и странно трогната, а нещо в душата й шепнеше, че може би все пак имат. Сърцето й биеше все по-бързо.
Пред вратата на стаята йезуитите спряха. Като видя топлите дрехи на Крис, Карас се намръщи.
— И вие ли искате да влезете?
— А не бива ли?
— Моля ви, недейте — настоя Карас. — Не бива. Ще направите голяма грешка.
Крис погледна въпросително Мерин.
— Отец Карас знае най-добре — спокойно отговори екзорсистът.
Крис пак погледна Карас. Наведе глава.
— Добре — примири се тя и се облегна на стената. — Ще чакам тук.
— Какво е второто име на дъщеря ви? — попита Мерин.
— Тереза.
— Прекрасно име — топло изрече старият свещеник.
За момент той окуражително я погледна право в очите, после се завъртя към вратата. Крис отново усети онова
