покажем един номер от миньорските окръзи. И няма да има никакво повторно броене!“ Не съобщихме броя на нашите гласове, докато не станаха ясни другите бройки. А когато видяхме колко гласа не ни достигат, допълнихме ги и толкоз.
— Това изглежда доста лесен начин — отбеляза Хал. — Бая зор ще видят, ако искат да надхитрят Алф.
— И още как! — съгласи се Сай, със самодоволството на човек, който принадлежи към тази изобретателна шайка. — Оттогава наричат този окръг „Империята на Реймънд“.
— Сигурно всичко е в кърпа вързано — констатира Хал, — щом като си шериф и от теб зависи назначаването на такъв брой заместник-шерифи, какъвто е необходим в тези мини!
— Да. А като вземем и монопола върху продажбата на алкохол. Ако ти трябва разрешително да продаваш алкохол, не само ще гласуваш за Алф, а и редовно ще му пускаш по нещо!
— Та с това човек може да направи състояние! — удиви се Хал, а съдията, началникът на пощата и училищният настоятел изглеждаха като деца, заслушани в някаква приказка за разкошен пир.
— И още как! — потвърдиха хорово те.
— Май доста пари струва да въртиш политиката в този окръг — добави Хал.
— О, можеш да си сигурен, че Алф не дава нищо за това! Това е работа на компанията.
Горното пояснение дойде от съдията, а училищният настоятел добави:
— В мините бирата е пари.
— О, сега разбирам! — разсмя се Хал. — Компанията плаща за бирата и я използува да печели гласове за Алф.
— Точно така! — рече началникът на пощата. Той бръкна в джоба си за пура и Хал видя на жилетката му сребърна значка.
— Помощник шерифска, а? — попита той. Сетне се обърна и затърси с поглед по жилетката на настоятеля. — А вашата къде е?
— Получавам я преди изборите — ухили се Джейк.
— А вашата, съдия?
— Аз съм мирови съдия, млади човече — заяви Сайлъс с достойнство.
Облягайки се на тезгяха, Хал забеляза някаква издутина на десния хълбок на настоятеля, под сакото му. Той посегна с ръка натам, за да се увери, но другият инстинктивно покри револвера с ръката си.
Хал се обърна към началника на пощата.
— Вашият?
— Под тезгяха — ухили се Боб.
— А вашият, съдия?
— Моят е в чекмеджето — рече съдията. Хол пое дълбоко дъх.
— По дяволите! — удиви се той. — Та това си е жив капан!
Успя да запази веселото изражение на лицето си, но почувствува как отвътре в него напират далеч не забавни чувства. Той постепенно губеше първоначалния „лек безгрижен възторг“, с който бе дошъл в Норт Вали.
8
Два дни след началото на политическата кариера на Хал беше решено онези работници, които смятаха да настояват за свой контрольор при тегленето на въглищата, да се съберат в дома на мисис Дейвид. Когато този ден Майк Сикориа излезе от мината, Хал го дръпна настрана и го осведоми за предстоящата среща. На лицето на стария словак се изписа възхищение. Той сграбчи за раменете своя помощник:
— Ти сериозно ли?
— Разбира се, че сериозно. Искаш ли да влезеш в комисията, която ще говори с надзирателя?
— Плуха Бйедна! — изруга Майк на родния си език. — За бога, пак ще стягам стария си куфар.
Хал се почувствува виновен, трябваше ли наистина да забърква стареца в тази работа?
— Мислиш, че ще трябва да се махаш от мината? — попита той.
— Този път ще се махна от щата! Може дори да се върна в родината! — И Хал разбра, че дори и да иска, вече няма да може да спре стареца. Последният беше толкова възбуден, че почти не помириса вечерята си, и помощникът му се уплаши да го остави сам, да не би да издрънка нещо излишно.
По уговорка участниците в срещата трябваше да отидат там поотделно и по различни пътища. Хал пристигна един от първите и забеляза, че пердетата в дома са спуснати и лампите горят с намален фитил. Влезе през задната врата, където на стража стоеше „Големият Джек“ Дейвид. Големият Джек, който в родината си членуваше във Федерацията на миньорите от Южен Уелс, се увери в самоличността на Хал и го пусна, без да каже нито дума.
Хал завари вътре Майк, който беше пристигнал пръв на срещата. Мисис Дейвид, черноока женица, чийто език „мелеше“ непрекъснато, се суетеше насам-натам и оправяше стаята, беше толкова изнервена, че не я свърташе на едно място. Семейство Дейвид бяха пристигнали от родината си само преди около година и нещо и бяха донесли в новия си дом всичките си сватбени подаръци — картини, разни дребни вещи и бельо. Това беше най-спретнатият дом, който Хал беше посещавал досега в Норт Вали.
Пристигна и младият италианец Ровета, а след него и старият Йон Едстрьом. Тъй като в къщата нямаше достатъчно столове, мисис Дейвид беше наредила покрай една от стените няколко покрити с черги сандъци. Хал забеляза, че всички от присъствуващите седнаха на сандъците и оставиха столовете за следващите гости. Всеки новопристигнал поздравяваше другите с леко кимване и заемаше мястото си. В стаята цареше тишина.
Още с влизането на Мери Бърк Хал разбра — по израза на лицето и по държането й, че тя отново е изпаднала в обичайното си песимистично настроение. За момент това дори го поядоса. Тази авантюра го изпълваше с такъв трепет, че искаше всички да почувствуват подобно вълнение — и особено Мери! У него, както и при всички други, които не са страдали много, състоянието на безкрайно страдание у други хора будеше отвращение. Естествено Мери имаше достатъчно основания за мрачното си настроение, но дали тя самата бе счела за необходимо да търси прошка за своето „мърморене“, както се бе изразила тя! Тя знаеше, че той очаква от нея да помогне при вдъхването на кураж у другите, а ето че сега се беше присвила в един ъгъл и гледаше, сякаш бе казала преди това: „Аз съм мравка и ще остана в редицата, но няма да се преструвам, че храня някаква надежда с това!“.
Роза и Джери бяха настояли да дойдат на срещата, въпреки че Хал им предложи да не идват. След тях пристигна българинът Ресмак, сетне поляците Кловоски и Замиеровски. Техните имена затрудняваха Хал, но поляците съвсем не се обиждаха от това; те добродушно се хилеха, когато той преплиташе езика си, нито пък биха възразили, ако той се откажеше от безнадеждните си усилия и ги назовеше Тони и Пийт. Те бяха кротки хора, примирени да бъдат блъскани насам-натам през целия си живот. Хал разглеждаше поред присвитите фигури на присъствуващите и изнурените им от тежкия труд лица, които изглеждаха още по- навъсени и печални на слабата светлина. Той се питаше дали жестокото малтретиране, което ги бе подтикнало към протест, ще бъде достатъчно да ги държи сплотени.
Един от по-късно пристигащите, който не беше разбрал добре уговорката, почука на предната врата, и Хал забеляза, че всички се сепнаха, а някои дори се надигнаха тревожно от местата си. Стори му се, че пак потъва в атмосферата на романите за революционния живот в Русия, трябваше да си напомни, че тези мъже и жени, събрани тук като шайка престъпници, възнамеряваха просто да настояват за едно право, което им беше гарантирано от закона.
Последен дойде един австрийски миньор на име Хусар, с когото се беше свързал Олсън. Сега, когато настъпи времето за действия, всички започнаха да се оглеждат притеснено. Малцина от тях имаха конспиративен опит, повечето не знаеха изобщо какво да правят. Олсън нарочно не беше дошъл. Тези хора сами трябваше да се оправят с проблема за контрольора.
— Кой ще говори? — рече накрая мисис Дейвид, и тъй като мълчанието продължи, тя се обърна към Хал. — Вие ще бъдете контрольорът, говорете вие.
— Аз съм най-младият тук — усмихна се Хал. — Нека да почне някой от по-възрастните.
Но никой друг не се усмихна.
— Карай! — възкликна старият Майк.
