И Хал трябваше най-сетне да стане. Това щеше да му се случва още много пъти; фактът, че беше американец и образован човек го принуждаваше да поема ролята на ръководител.
— Както разбирам, искате да имате свой контрольор при тегленето на въглищата. Чух, че дневната надница на контрольора е три долара, но между нас са само седмина миньори, а това не е достатъчно. Мога да ви предложа да поема тази работа срещу двайсет и пет цента на ден от седмината, което прави по- малко, отколкото получавам сега като помощник. Ако успеем да привлечем към нас трийсет души, тогава ще искам по десет цента на ден от всекиго, което прави трите долара. Така справедливо ли е?
— Разбира се! — отсече Майк. Останалите също изразиха съгласие.
— Добре. Всички, които работите в мината, знаете, че ви мамят при тегленето на въглищата. Ако компанията трябва да заплати действителното тегло, това ще й струва няколкостотин долара на ден повече, а никой не е толкова глупав да допусне, че компанията ще почне да плаща без борба. Затова, трябва да решим да се държим един за друг.
— Разбира се! — извика Майк. — Да се държим.
— Няма дадат нас никакъв контрольор! — отбеляза песимистично Джери.
— Наистина няма да ни дадат, Джери, ако не опитаме — рече Хал.
Старият Майк тупна с длан по коляното си.
— Точно тъй, да опитаме! И да го получим!
— Правилно! — рече Големият Джек.
Но неговата жена не беше доволна от реакцията на останалите. И тя даде на Хал първия урок как да се справя с тази многоезична маса.
— Говорете им. Направете така, че да ви разберат! — И започна да сочи с пръст един по един присъствуващите. — Ти и ти, и ти Ресмак, и ти Кловоски, и ти Зам. Искате контрольор. Искате да ви отмерват истинското тегло. Искаме парите си. Разбирате ли?
— Да, да.
— Ще направим комисия, ще идем при главния! Искаме контрольор. Разбирате ли? Трябва да имаме контрольор. Никакъв отказ, никакъв страх.
— Не — никакъв страх! — повтори Кловоски, който разбираше малко английски. Той обясни бързо на Замиеровски. А последният, на чиято глава все още имаше лейкопласт на мястото, където го беше халосал револверът на Джеф Котън, закима енергично. Той е съгласен да бъде с другите и да се опълчи срещу главния.
Така изникна друг въпрос: кой ще говори с надзирателя?
— Вие ще сторите това — обърна се към Хал мисис Дейвид.
— Но аз съм този, на когото ще плащат. Не бива аз да говоря.
— Никой друг няма да знае как да говори — рече жената.
— Правилно, трябва да бъде американец! — потвърди Майк.
Но Хал упорствуваше. Ако говори той, ще излезе така, като че ли контрольорът сам е бил инициатор на движението и че просто иска да си осигури по този начин по-добра заплата.
Последваха оживени разисквания, докато най-сетне Йон Едстрьом взе думата. — Сложете ме в комисията.
— Вас? — възкликна Хал. — Но те ще ви изхвърлят! А жена ви?
— Струва ми се, че жена ми ще умре нощес. — Стиснал устни, той помълча, като гледаше право пред себе си. Сетне продължи: — Ако не тази нощ, най-късно утре, рече докторът. А след това все ми е едно. Ще трябва да сляза в Педро да я погреба; все едно ми е дали ще остана там, или ще се върна. Така че защо да не направя това, което мога, за останалите от вас. Бил съм миньор цял живот и мистър Картрайт знае това, то може да му повлияе. Нека Джо Смит, Сикориа и аз отидем да поговорим с него, останалите от вас да чакат и да не рискуват работата си, освен ако не се наложи.
9
След като разреши въпроса за комисията, Хал разказа на събранието как Алек Стоун е поискал от него да шпионира работниците. Каза им, че според него те трябва да знаят това.
— Могат да ви кажат, че съм предател — предупреди ги Хал, както сам беше предупреден от Олсън. — Трябва да ми вярвате.
— Вярваме ти! — извика разпалено Майк и останалите закимаха в знак на съгласие.
— Добре. Може да сте сигурни поне в едно — ако отида на кантара, вас повече няма да ви мамят!
— Браво, браво! — извика Големият Джек и в стаята настъпи оживление. Присъствуващите не смееха да вдигат много шум, но дадоха да се разбере, че искат точно това.
Хал седна и започна да сваля превръзката от ръката си. — Тя май вече не ми трябва — рече той и обясни защо е трябвало да я носи.
— Какво? — извика, старият Майк. — Да ме метнеш така лесно? — Той сграбчи китката му и като се увери, че няма никакъв оток, започна така да я разтърсва, че едва не я навехна наистина този път. И старикът се разсмя до сълзи. — Ах, ти, кучи сине!
Междувременно Кловоски обясняваше случката на Замиеровски, а Джери Минети се помъчи да я обясни на Ресмак на онзи завален английски, който говореха по мините. Хал не бе чувал такъв буен смях, откакто беше дошъл в Норт Вали.
Но конспираторите нямат много време за веселие. Те пак се върнаха към работата. Решено бе комисията да говори с главния на другия ден след работа. Сетне Едстрьом предложи да съгласуват план на действие в случай на насилие срещу тях.
— Мислиш, че може да се стигне дотам? — попита някой.
— И още как! — извика Майк Сикориа. — Веднъж в Сийдър Маунтин отиваме при шефа да му кажем, че вентилацията не работи. И к’во мислиш направи с нас? По един в муцуната, по три ритника в задника и ни изхвърли!
— Хм, ако се стигне до нещо такова, трябва да сме готови — рече Хал.
— Какво ще правим? — попита Джери.
Дойде моментът Хал да покаже качествата си на ръководител. — Ако той ми перне един и аз ще го блъсна в муцуната, това е всичко.
Неколцина се възхитиха от тази декларация на Хал. Ето как трябва да се говори! Хал пожъна първите си радости като ръководител. Но самоувереността му получи внезапен удар — „един по носа“, така да се каже. От ъгъла долетя женски глас, тихо и безкомпромисно.
— Да! И като награда за вашите старания, ще ви убият!
Той погледна към Мери Бърк. Изразителното й лице беше пламнало от яд.
— Какво искате да кажете? — попита Хал. — Предпочитате да се обърнем и да бягаме?
— Да, предпочитам това, отколкото да ви убият. Какво ще направите, ако насочи револвера си срещу вас?
— Нима ще вземе да плаши комисията с револвер?
Старият Майк отново се намеси.
— Веднъж в Барела… Не съм ли ви разправял дето ми крадяха вагонетките? Казвам на кантарджията, че някой ми краде вагонетките, а той ми тикна револвера под носа и разправя: „Пръждосвай се от кантара, стар козел, докато не съм те напълнил с дупки!“.
В колежа Хал беше свикнал да спори с колегите си и да доказва, че единственият правилен подход е да кажеш на обирника, вмъкнал се в дома ти: „Карай, приятелю, не се стеснявай! Тук няма нищо, заради което си струва да бъда убит“. Каква ценност могат да имат вещите в сравнение с човешкия живот? Всеки би помислил, че сега е удобният момент Хал да приложи на практика тази своя теория. Но неизвестно защо Хал дори не можа да си опомни за нея. Той действуваше така сякаш един тон въглища на ден беше единственото, важно нещо в живота.
— Какво ще правим ли? — рече той. — Не искаме да отстъпваме.
Но още докато й отговаряше, Хал разбра, че Мери е права. Той говореше като човек от своята класа — свикнал на охолен живот, свикнал да се налага. Но макар че също пламваше лесно, Мери сега му даваше урок по самообладание. За втори път тази вечер тя накърняваше гордостта му, но сега той й прости,
