защото, ако искат да забранят на децата да работят в каменовъглените мини, трябва да гарантират някакъв друг начин за изхранването на тези деца.
Хал слушаше, кимаше съчувствено и същевременно я наблюдаваше, като от жестовете й научаваше повече, отколкото от нейните думи. Тя беше следвала покорно догмите на своята религия да бъде плодовита и да множи потомството си; беше хвърлила трима отгледани синове в търбуха на индустрията, оставаха й още осем деца и мъжът, за които трябваше да се грижи. Хал се запита дали тя си е позволила, макар и минутка отдих денем през всичките петдесет и четири години от своя живот. Във всеки случай поне той не беше видял такова нещо! Дори сега, когато хвалеше бога на Рафъртови и обвиняваше капиталистическите законодатели, тя приготвяше вечерята със сръчни, безшумни движения като автомат, приличаше на изпосталял стар кон, който крета из пустинята, кожата по скулите й беше опъната като гума, а жилите изпъкваха по китките й като струни на пиано.
И сега тя тръпнеше пред призрака на нищетата. Той я попита как ще се справи и видя как сянката на страха отново мина по лицето й. Оставаше май само един изход от гладната смърт — да остави да й отнемат децата и да ги дадат в някое сиропиталище. Само при споменаването на този типичен за бедните кошмар старата жена започна отново да хълца и да вика, че докторът бърка, той ще види и Хал ще види — след седмица-две старият Рафърти ще се върне на работа.
2
Хал пак излезе на улицата. По този час в равнинните местности настъпваше залез-слънце, тук планинските върхове се къпеха в пурпурен цвят, а ранната есен правеше въздуха свеж и прохладен. Той видя, че по тъмнеещите улици на селището се стичаха хора, чуваха се викове, народът се втурна в една посока и той забърза след тях, като си мислеше: „Какво ли има пак?“. Викаха може би стотина души и отделните гласове се преливаха като бучащи морски вълни. Хал долови отделни думи: „Давай! Давай! До гуша ни дойде! Ура-а!“
— Какво се е случило? — попита някого, който стоеше в края на тълпата.
Мъжът го позна и викът му се понесе над тълпата:
— Джо Смит! Ето кой ни трябва! Ела тук, Джо! Искаме реч!
Но докато Хал още питаше и се мъчеше да разбере положението, други викове заглушиха името му:
— Стига са ни тъпкали!
Сетне някой извика над всички други:
— Кажи ни! Кажи ни пак! Давай!
Встрани от тълпата някакъв мъж бе застанал на стълбището на една от сградите. Хал втренчи слисан поглед в него — това беше Тим Рафърти. Да не повярва човек — безгрижният и простоват Тим с вечно ухиленото си лице и с игривите сини ирландски очи! Сега жълтеникавочервената му коса беше разчорлена, лицето му беше изкривено от ярост.
— Почти мъртъв е! — кресна той. — Не говори, не може да си помръдне ръката! Единайсет години блъска заради тях и едва-що не се претрепа в тази злополука, която е тяхна грешка. Ей богу, всеки от вас тука знае, че това е тяхна грешка!
— Разбира се! Прав си! — ревна тълпата. — Разкажи всичко!
— Дават му двайсет и пет долара и болничните разноски… а какви ще бъдат тези разноски? Ще го изхвърлят на улицата, преди да си е стъпил на краката. Знаете това — така направиха и с Пийт Кълън!
— И още как!
— Тези проклети адвокати вътре… карат ги да подписват книжа, а те още не знаят какво правят. А аз, дето мога да му помогна, не ме пускат да припаря. За бога, казвам ви, това е вече много! Роби ли сме или кучета, та трябва да търпим такива неща?
— Няма да търпим повече! — извика някой. — Да влезем и да се оправим сами!
— Хайде! — изкрещя друг. — По дяволите техните бандити!
Хал си проби път сред тълпата.
— Тим! — извика той. — Откъде знаеш това?
— Един вътре е видял.
— Кой?
— Не мога да ти кажа, ще го уволнят. Но ти го познаваш не по-зле от мен. Той дойде и ми каза. Искат да метнат баща ми с обезщетението.
— Така правят винаги! — извика Уокъп, английски миньор, който стоеше край Хал. — Затова не щат да ни пуснат вътре.
— И с баща ми направиха така! — обади се друг. Хал позна гласа на Анди гърчето.
— А сутринта искат да отворят №2! — извика Тим. — Кой ще слезе там пак? И то с Алек Стоун, дето праща хората по дяволите и спасява катърите!
— Няма да слизаме в тия шахти, докато не ги обезопасят — обади се Уокъп. — Нека да ги пръскат, иначе плюя на цялата работа.
— И да ни мерят истинското тегло! — извика друг. — Трябва да имаме контрольор, тогава ще получаваме каквото сме изработили.
И отново се понесоха виковете:
— Джо Смит! Искаме реч, Джо! Дай им да разберат! Ти си за тая работа!
Хал стоеше безпомощен, слисан. Смяташе, че е спечелил своята борба, а ето че сега започваше нова. Хората разчитаха на него, обръщаха се към него като към най-смелия бунтар. Малцина знаеха за внезапната промяна на съдбата му.
Докато все още се колебаеше, други взеха инициативата. Англичанинът Уокъп се качи на стълбището и заговори на тълпата. Той беше просто един от тези приведени, осакатени хора, но критичните обстоятелства изведнъж разкриха неподозираната сила на неговите дробове. Хал слушаше учуден: никога не би допуснал, че този мълчалив, тъпичък на вид човек може да бъде борец. Том Олсън беше разговарял с него, смяташе, че той не ще да слуша за нищо и бяха престанали да му обръщат внимание. А ето, че сега същият този човек беше самото предизвикателство!
— Те са шайка обирници и убийци! Грабят ни, както им падне! На мен ми дойде, вече до гуша! А вие?
От всички краища на тълпата, докъдето достигаха думите на Уокъп, долетяха бурни възгласи на одобрение. На всички им беше дошло до гуша.
— Добре тогава, ще се борим с тях!
— Ура-а, ура-а! Искаме правата си!
Джеф Котън изтича натам, последван от Бъд Адамс и двама-трима от минните пазачи. Тълпата им се опря: онези, които бяха по-встрани, стиснаха юмруци и оголиха зъби като раздразнени кучета. Лицето на Котън пламна от ярост, но той разбра, че работата е сериозна, обърна се и изтича за подкрепления. Тълпата заръмжа от възторг. Битката започна и те вече спечелиха първата си победа!
3
Тълпата пое по улицата с викове и ругатни. Някой захвана Марсилезата, другите я подеха и думите се извисиха неистово:
В тълпата маршируваха потиснати от много нации, пееха на десетина различни езици, но песента беше една и съща. Чуваха се отчетливо няколко такта, а сетне мелодията потъваше в необузданите крясъци.
