„Напред, напред, вси дружно!“ Някои изтичаха в различни посоки да разнесат новината и скоро на това място се струпа цялото население на селището. Мъжете размахваха каскети, жените дигаха ръце и пищяха, сетне се сковаваха от страх, досетили се, че не биха могли да хранят децата с революционни песни.
Дигнаха Тим Рафърти на раменете на няколко души и го накараха отново, да говори. Той още говореше, когато майка му дотича и нейните викове се извисиха над общата врява:
— Тим! Тим! Слизай оттам! Какво става с теб? — Тя кършеше ръце в смъртен страх и като видя Хал, се втурна към него. — Разкарай го оттук, Джо! Той се е смахнал, ти казвам! Ще ни изхвърлят от селището, нищичко няма да ни дадат… и какво ще стане тогава с нас? Света Богородичке, какво му стана на това момче? — Тя отново извика към Тим, но той не й обърна никакво внимание, ако изобщо я чу. Тим маршируваше към Версай!
Някой извика, че трябва да отидат в болницата, за да пазят ранените от „проклетите адвокати“. Това беше нещо определено, тълпата тръгна нататък и Хал пое след нея с изоставащите — жените, децата и по-боязливите мъже. Той забеляза някои от служещите и чиновниците на компанията, скоро след това видя отново и Джеф Котън и го чу как нарежда на хората си да идат в канцеларията и да вземат револвери.
Големият Джек Дейвид пристигна с Джери Минети и Хал поизостана да се посъветва с тях. Джери гореше от въодушевление. Най-сетне беше дошъл бунтът, за който копнееше от години! Но защо още не държаха речи, не контролираха и не организираха хората?
Джек Дейвид прояви неувереност. Трябва да обмислят дали това спонтанно избухване би могло да се превърне в нещо трайно. Джери отговори, че от тях зависи в какво ще се превърне, ако застанат начело, ще могат да ръководят хората и да ги сплотят. Та нали това искаше и Олсън? Не, възрази здравенякът от Уелс, Олсън се мъчеше да организира хората тайно, като подготовка за бунт във всички мини. Това е нещо съвсем различно от това явно раздвижване, ограничено само в една мина. Може ли подобно движение да разчита на някакъв успех? Ако не, ще бъде глупаво да предприемат нещо, защото с това просто ще си подсигурят уволнението.
Джери се обърна към Хал. Какво смята той? Ето че и Хал трябваше да даде мнението си. Трудно му е да отсъди, призна той. Не знаеше почти нищо по профсъюзните въпроси. Нали за това беше дошъл в Норт Вали — да научи нещо за тях! Трудно е да посъветваш хората да приемат и занапред да се отнасят така с тях, но от друга страна ясно беше, че един несполучлив бунт ще обезсърчи всички и ще затрудни още повече организирането на работниците.
Това им каза Хал. Но него го вълнуваха и други мисли, които не можеше да сподели с тях. Не можеше да каже на тези хора: „Да, аз съм ваш приятел, но съм приятел и на вашите врагове и в този критичен момент не мога да реша за себе си на чия страна трябва да застана. Моето възпитание ме свързва с онези, които са господари на вашия живот, освен това в никакъв случай не искам да огорчавам девойката, за която ще се оженя!“. Не, не би могъл да им каже тези неща. Самата мисъл за тях го караше да се чувствува предател и едва се насилваше да гледа тези хора в очите. Джери знаеше, че той е свързан по някакъв начин с Хариганови, възможно е да е разказал това и на другите приятели на Хал в мината, да са обсъждали и мислили по този въпрос. Ами ако го смятат за шпионин?
Хал почувствува облекчение, когато Джек Дейвид защити твърдо мнението си. Само ще помогнат на врага, ако се оставят да бъдат въвлечени преждевременно в тази работа. Трябва да потърсят съвет от Том Олсън.
Хал се заинтересува къде е Олсън и Дейвид обясни, че същия ден, когато изхвърлили Хал от мината, Олсън си уредил надниците и заминал за Шеридън, за да докладва за обстановката пред местния профсъюзен център. Сигурно няма да се върне, защото вече беше основал малка група в Норт Вали, беше посял семената на бунта.
Поумуваха известно време как да поискат съвет от Олсън. Изключено беше да телефонират от Норт Вали — щяха да подслушват всяка дума, но след няколко минути имаше вечерен влак за Педро и Големият Джек каза, че някой трябва да замине. Шеридън се намираше само на петнайсет-двайсет мили от Педро, пък и в Педро могат да намерят някой профсъюзен служител, който да ги посъветва какво да правят. Можеха да водят и междуградски разговор и да убедят някои от профсъюзните ръководители в Уестърн сити да вземе нощния влак и да пристигне в Педро на другата сутрин.
Хал, който все още се надяваше да се измъкне, пробута тази задача на Джек Дейвид. Изпразниха джобовете си, за да му осигурят достатъчно пари за път, и Джек хукна, да не изпусне влака. Междувременно Джери и Хал решиха да кротуват и да посъветват и другите членове на групата да правят същото.
4
Тази програма беше удобна за Хал, но той почти веднага разбра, че тя беше възприета твърде късно. Той и Джери тръгнаха след тълпата и видяха, че работниците бяха спрели пред една от сградите на компанията, когато доближиха, чуха, че някой държи реч. Гласът беше женски, звучеше ясно и убедително. Тълпата им пречеше да видят оратора, но Хал позна гласа и хвана другаря си за ръката:
— Това е Мери Бърк!
И наистина това бе Мери Бърк и тя като че ли беше докарала тълпата до полуда. Тя казваше едно изречение и тълпата го посрещаше с див рев; следваше друго изречение и нов тътен от тълпата. Хал и Джери се промъкнаха напред до място, откъдето вече можеха да различават думите на тази неистова проповед.
— Те дали ще слязат сами в шахтата, как смятате?
— Няма!
— А ако слязат, дали ще ходят там в коприна и дантели?
— Не!
— А дали ще имат такива фини, меки ръце?
— Не!
— Дали ще бъдат толкова горди, че да не искат да ви погледнат?
— Няма!
Мери продължаваше неудържимо:
— Нужно е само да сте единни и те ще ви молят на колене за пощада. Но вие сте страхливци и те използуват вашия страх! Вие сте предатели и те ви купуват! Изяждат ви с парцалите, вършат с вас каквото им скимне, а после отпътуват с частните си влакове и оставят полицаите да ви бъхтят и да ви мачкат по муцуните. Докога ще търпите това? Докога?
Ревът на тълпата се понесе по улицата и ехото го върна обратно:
— Няма да търпим! Няма да търпим! — мъжете размахваха юмруци, жените крещяха, дори и децата засипаха ругатни. — Ще се бием! Няма вече да им робуваме!
И тук Мери намери разковничето.
— Ще основем профсъюз! — извика тя. — Ще се сплотим и ще стоим сплотени! Ако откажат да ни дадат права, знаем какво да им отговорим — ще обявим стачка!
Тълпата затътна като гръмотевица в планините. Да, Мери намери точната дума! Дълги години не бе изговаряна в Норт Вали, но сега тя избухна като барут сред множеството.
— Стачка! Стачка! Стачка! Стачка! — сякаш хората не можеха да се наситят на тази дума.
Не всички бяха разбрали речта на Мери, но тази дума я знаеше всеки: „Стачка!“. Те я превеждаха и изговаряха на полски, чешки, италиански, гръцки. Мъжете размахваха каскети, жените престилки — сякаш в здрача бурята люлееше някаква странна растителност. Мъжете си стискаха ръцете, някои от по- емоционалните чужденци се прегръщаха.
— Стачка! Стачка! Стачка!
— Вече не сме роби! — извика Мери. — Ние сме хора и искаме да живеем като хора! Ще работим като хора… или изобщо няма да работим! Няма вече да бъдем стадо добитък, което могат да подкарат, накъдето им скимне! Ще се организираме, ще бъдем сплотени — рамо до рамо! Или ще победим заедно, или заедно ще гладуваме и ще измрем! И никой от нас няма да отстъпи, нито един няма да стане предател! Има ли някой тук, който иска да измени на другарите си?
Разнесе се вой, сякаш виеше глутница вълци. Смее ли този, който смята да измени на другарите си, да покаже мръсното си лице!
