— Ще подкрепите ли профсъюза?
— Да!
— Заклевате ли се?
— Кълнем се!
Мери вдигна ръце в страстно заклинание:
— Закълнете се в живота си! Че всеки от вас ще бъде с нас и няма да отстъпи, докато не победим! Закълнете се! Закълнете се!
Мъжете повториха жеста й и вдигнаха ръце нагоре:
— Кълнем се! Кълнем се!
— Няма да се оставите да ви сломят! Да ви изплашат!
— Не! Не!
— Дръжте на думата си, мъже! Дръжте! Това е едничката надежда за вашите жени и деца!
Девойката продължи пламенната си реч, увещаваше ги със страстни думи и жестове — висока, властна фигура, олицетворение на самия бунт. Хал слушаше и я наблюдаваше слисан. Ето какво чудо е човешката душа, ето как от отчаянието се ражда надеждата! А и тълпата около Мери участвуваше в това удивително прераждане: протегнатите ръце, люлеещите се фигури откликваха на думите на Мери, както оркестърът се подчинява на палката на диригента.
Хал потръпна с възбудата от победата. Него самия го биха, той бе искал да бяга от това място на страданията, но сега в Норт Вали има надежда — ще има победа и свобода!
Откакто беше дошъл в каменовъгления район, Хал постепенно разбра и се убеди, че истинската трагедия в живота на тези хора не са физическите страдания, а тяхната душевна депресия, техните затъпели, безнадеждно мизерни умове. Този факт се набиваше в съзнанието му всеки ден, както от това, което виждаше сам, така и от нещата, които му разправяха другите. Том Олсън пръв беше изразил това с думите: „Най-страшното се намира в главите на онези, на които искаш да помогнеш!“. Та как може да се събуди надежда у хората в тази обстановка на терор? Дори и самият Хал, макар и млад и свободен, бе докаран до отчаяние. Той беше от онази класа, която е навикнала да нарежда: „Направи това!“ или „Направи онова!“ и нарежданията се изпълняваха. Но тези минни роби никога не са знаели какво значи власт, увереност, напротив, бяха привикнали на това други да осуетяват усилията им на всяка крачка, да задушават всеки техен копнеж за щастие или успех.
Но ето какво чудо е човешката душа? Ето как в Норт Вали се роди надеждата! Ето че хората се дигнаха начело с Мери Бърк! Сбъдна се видението на Хал — Мери Бърк с чудно красивото лице и с блестящата като златна корона коса! Мери Бърк, яхнала снежнобял кон и с бяла, мека, бляскава одежда на раменете като Орлеанската дева или като звезда в предизборно шествие. Да, и тя яздеше начело на тълпата, а в ушите на Хал звучеше музика.
В шеговитите думи на Хал тогава се криеше истинска прозорливост, истинска вяра в тази девойка. Още от деня, когато я срещна за пръв път, тази дива роза, която прибираше прането, беше разбрал, че пред него стои не само хубава млада работничка, а и една умна, властна личност. Тя притежаваше проникновение, нейните чувства бяха по-дълбоки от чувствата на повечето от тези платени роби. Вълнуваха я по-сложни проблеми от техните. Когато поиска да й помогне и да й намери по-добра работа, тя му даде да разбере, че нейният копнеж е не само да се отърве от изнурителния труд, но и да води богат духовен живот. Тогава му хрумна идеята, че Мери трябва да стане учител, водач на своите хора. Тя ги обичаше, страдаше за тях и с тях, но същевременно притежаваше ум, който й даваше възможност да разбере причините за техните страдания. Но когато изложи пред нея тези планове за нейната ръководна роля, той се сблъска с нейното дълбоко вкоренено отчаяние; нейният песимизъм се подигра с неговите мечти, презрението, което тя изпитваше към тези роби, омаловажаваше полаганите от него усилия да помогне и на тях, и на самата нея.
Но ето сега тя поемаше ролята, в която той искаше да я види. Тя сякаш бе вляла душата си в тази крещяща тълпа, помисли си Хал. Беше живяла живота на тези хора, беше изпитала на собствен гръб вършените спрямо тях несправедливости, беше тласната към бунт заедно с тях. Както всеки мъж, Хал не разбра една важна подробност от това поразително преобразяване на Мери: не схвана, че нейното красноречие е адресирано не само до Рафърти, Уокъп и останалите роби в Норт Вали, но и към една хубавица, която носеше мушама и бледозелена шапка, над която падаше мек, тънък, страшно скъп воал.
5
Речта на Мери беше внезапно прекъсната. Група работници беше отишла в долния край на улицата и там настъпи някакво безредие. Глъчката ставаше все по-висока и все повече хора започнаха да се стичат в тази посока. Мери се обърна да види какво става и изведнъж цялата тълпа около нея се втурна към това място.
Безредицата беше пред болницата. Пред сградата имаше някаква тераса със стълбище, където стояха Картрайт и Алек Стоун, заобиколени от група служители на компанията. Хал разпозна между тях Предович, началника на пощата Джонсън и Сай Адамс. Пред стълбището беше застанал Тим Рафърти, а зад него група решителни мъже. Тим викаше:
— Искаме онези адвокати да излязат!
Главният надзирател благоволи лично да преговаря с Тим:
— Вътре няма никакви адвокати, Рафърти.
— Не ви вярваме! — отвърна Тим и тълпата го подкрепи: — Не вярваме! Искаме да видим сами!
— Не може да влезете в тази сграда — заяви Картрайт.
— Искам да видя баща си! — извика Тим. — Имам право да видя баща си, нали?
— Можеш да го видиш сутринта. Можеш дори да го вземеш в къщи, ако искаш. Нямаме желание да го задържаме. Но той сега спи, а не може да смущавате и другите.
— Вие нали не се поколебахте да ги смутите с проклетите си адвокати! — тълпата откликна с бурно одобрение, което почти заглуши опроверженията на Картрайт.
— Казвам ви, че вътре няма никакви адвокати.
— Това е лъжа! — извика Уокъп. — Бяха вътре целия ден и вие знаете това. Ще ги изхвърлим навън.
— Давай, Тим! — кресна Анди гърчето, като си пробиваше път напред.
— Давай! — закрещяха останалите и насърченият по този начин Рафърти се заизкачва по стълбището.
— Искам да видя баща си! — И когато Картрайт го хвана за рамото, той кресна: — Пуснете ме, казвам ви!
Главният надзирател очевидно правеше всичко възможно да избегне употребата на сила; докато сам държеше момъка, той нареждаше на своите хора да отстъпят. Но Тим беше вбесен, той се втурна напред и Картрайт — било нарочно или пък в желанието си да се предпази сам от удар — го блъсна надолу по стълбите. Тълпата изрева неистово и се люшна напред, а някои от хората на терасата извадиха револвери.
Обстановката беше повече от ясна. Още миг и миньорите щяха да се втурнат по стълбите и да последва стрелба. А станеше ли това, кой можеше да предвиди края? Може би раздразнената тълпа нямаше да спре, докато не подпали всички сгради на компанията, а не беше изключено да избие и всички служители на компанията.
Хал беше решил да остане в сянка, но разбра, че подобна постъпка в такъв момент би била проява на малодушие, почти престъпление. Той скочи и надвика ревящата тълпа:
— Спрете хора! Спрете!
Вероятно никой друг в Норт Вали не би успял да се наложи в такъв момент. Но Хал беше спечелил доверието на хората, правото да бъде изслушан. Та нали лежа в затвора заради тях, нима не го видяха сами зад решетките?
— Джо Смит! — Този вик отекна над множеството.
Хал си пробиваше път напред, разблъскваше хората, молеше и изискваше спокойствие от тях.
