Цар Въглен

може да ти се ядоса, може и да те защити. Той е стар и слаб, паднал е духом. Но при всички случаи няма да позволи на Питър да те ругае и много вероятно е да издъхне посред спора. Нима искаш и това да ти тежи на съвестта заедно с тревогите по твоите приятели работници?

12

Хал гледаше мълчаливо пред себе си. Наистина ли в живота на всеки човек има нещо, което сковава ръката му и го прави безпомощен в борбата за социална справедливост?

Когато заговори отново, гласът му беше съвсем тих:

— Едуард, мисля си за едно ирландско момче, което работи в тези мини. То също има баща, който при експлозията беше в мината; стар човек с жена и още седем деца. Добър човек, момчето също е добро. Нека ти разкажа какво им направи Питър Хариган.

— Добре, каквото и да е, съгласен съм, можеш да им помогнеш, няма защо да гладуват.

— Зная, но нали има още много други. Не мога да помогна на всички. А освен това — не разбираш ли, Едуард! — не ме интересува благотворителността, а справедливостта. Уверен съм, че това момче, Тим Рафърти, обича баща си не по-малко, отколкото аз моя, а тук има и други стари хора, чиито синове ги обичат.

— О, Хал, за бога! — избухна Едуард. В нетърпението си не можеше да намери други думи. — Нима искаш да оправиш всички злини на този свят? — Той скочи и хвана Хал за ръката. — Момко, трябва да се махаш оттук!

Хал мълчаливо стана. Той сякаш се колебаеше и брат му го задърпа към вратата.

— Автомобилът ни чака. Можем да хванем влака след час…

Хал разбра, че трябва да прояви твърдост.

— Не, Едуард — отсече той, — още не мога да дойда.

— Слушай, трябва да дойдеш!

— Не мога. Дадох дума на тези хора!

— Велики боже… Та какви са ти тези хора в сравнение със собствения ти баща?

— Не мога да ти обясня, Едуард. Говорих ти половин час, а не зная дали си чул дори думичка. Ще ти кажа само, че виждам тези хора в капан и за това съм допринесъл и аз с целия си досегашен живот. Не мога да ги оставя в този капан. Нещо повече — вярвам, че татко не би искал да ги оставя, ако можеше да ме разбере.

Другият направи последен опит да запази самообладание.

— Няма да те нарека сантиментален глупак. Разреши ми само един откровен въпрос: какво мислиш, че можеш да направиш за тях?

— Мога да им помогна да си извоюват човешко отношение към тях.

— Боже мой! — изстена Едуард, изкаран от търпение. — В мините на Питър Хариган! Та не разбираш ли, че той може да ги хване и да ги изхвърли с парцалите до един… целия град, ако трябва?

— Може би — рече Хал. — Но ако ги подкрепят работниците от другите мини, ако на тяхна страна застане профсъюзната централа.

— Ти сънуваш, Хал! Говориш като дете! Говорих с главния надзирател тук, той е описал обстановката на стария Питър по телеграфа и отговорът му вече пристигна. Той сигурно вече е предприел нещо.

— Предприел? — повтори Хал. Какво искаш да кажеш? — Впери поглед в брат си, обхванат внезапно от опасения.

— Естествено, канеха се да изхвърлят агитаторите.

— Какво? И то докато говоря тук с теб! — Хал тръгна към вратата. — Ти си знаел през цялото време и нарочно ме задържаше!

Понечи да излезе, но Едуард скочи и го хвана.

— А какво би могъл да направиш?

— Пусни ме! — извика ядосано Хал.

— Не ставай глупав, Хал! Мъча се да те предпазя от беда. Там може и да се бият вече.

Едуард се хвърли между Хал и вратата, двамата се сборичкаха. Но по-възрастният вече не беше някогашният атлет, обгорения от слънцето млад бог; докато той седеше пред бюрото в канцеларията си, Хал упражняваше тежък физически труд. Хал го блъсна встрани, изскочи през вратата и затича надолу по склона.

13

Когато стигна главната улица, Хал видя тълпата пред сградата на компанията. С един поглед разбра, че е станало нещо. Хора тичаха на разни страни, ръкомахаха, викаха. Някои идваха към него и когато го видяха, хе втурнаха насреща му с викове. Пръв дотича Кловоски, дребният поляк, задъхан, треперещ от възбуда, той изломоти:

— Уволнили наша комисия!

— Уволнили?

— Изпъдили! Надолу по каньон! — Човечецът ръкомахаше бясно, а очите му сякаш всеки миг щяха да изскочат. — Откарали ги! Цяла тайфа от ония… охрана! Хора видели тях… дошли от задна врата… вържат ръце на всички. Охрана държи ги, не им дава вика… нищо не може направи! Чакали ги коли, как казваш тях?

— Автомобили?

— Аха, три! Хвърлили всички вътре бързо, бързо… после надолу лети като вятър! Надолу каньона, всички отишли! Свърши стачка! — И дребният поляк зави от отчаяние.

— Не, стачката не е свършила! — извика Хал. — Още не!

Изведнъж усети, че брат му е до него, дишайки тежко след изнурителния бяг. Той хвана Хал за ръката и изхърка:

— Не се бъркай, чуваш ли!

И докато Хал разпитваше Кловоски, полусъзнателно се бранеше от брат си; изведнъж се стигна до неочаквано разрешение, когато дребният поляк изсъска като разгневена котка и се нахвърли върху Едуард с нокти. Гордият брат на Хал за малко щеше да се размине с гордостта си, ако Хал не беше спрял устрема на Кловоски с другата си ръка.

— Остави го! — рече той. — Това е брат ми.

Дребният мъж отстъпи изумен.

Хал видя, че към него тича и Анди. Гърчете било на улицата зад канцеларията и видяло как откарват комисията; отвели и деветимата: Уокъп, Тим Рафърти, Мери Бърк, Марчели, Цамакис, Русик и още трима, които предишната вечер бяха преводачи. Всичко станало толкова бързо, че тълпата не разбрала дори какво става.

Опомнили се вече, работниците бяха извън себе си от гняв. Стискаха юмруци и ругаеха групата служещи и пазачи, които стояха на терасата на сградата. Дочуваха се викове за отплата.

Хал моментално схвана опасността. Видя се като човек, който следи с поглед горящия фитил на бомбата. Сега, повече от когато и да било, тази многоезична орда се нуждаеше от ръководство, от мъдър, спокоен, находчив ръководител.

Като разбраха, че е там, хората се люшнаха към него като вълна. Надавайки викове, те го заобиколиха. Бяха загубили останалите от комисията, но все още имаха Джо Смит.

— Джо Смит! Ура за Джо Смит!

Нека въоръжената охрана опита да им го вземе! Хората размахваха шапки, опитаха се да го вдигнат на ръце, та всички да могат да го видят. Поискаха от него да говори и Хал започна да си пробива път към стъпалата на най-близката сграда. Едуард го последва, като го държеше за сакото. Блъскаха Едуард от всички страни, наложи се да се прости с достойнството си, но не успяха да го отделят от брат му. Когато Хал тръгна да се качва по стълбите, Едуард направи последно отчаяно усилие и му извика:

— Чакай малко! Почакай! Нима ще се опиташ да говориш пред тази тълпа?

— Разбира се! Не виждаш ли, че иначе ще стане лошо?