пълководец се бяха възползвали повече други, отколкото той самият, Гай Марий най-сетне дочака мига да бъде избран за консул и да покаже на какво е способен — през цялото останало време не му бе оставало нищо друго, освен да мисли и да крои планове.

Когато научи за коренните промени, извършени от Марий, Квинт Цецилий Метел реагира така болезнено, че чак синът му остана смаян. Младият Метел винаги бе имал баща си за трезвомислещ и владеещ нервите си човек, но какво беше удивлението му да го види как при новината, че командването в Африка му е било отнето, за да бъде връчено на Марий, той изпада в същинска истерия, заревава с пълно гърло, по лицето му се стичаха сълзи и не само това, ами започна да си скубе косите и да си дере с нокти гърдите, при това не скрито, ами на пазарния площад в Утика. Трябва да се отбележи, че постъпката му остана незабравим спомен за не един картагенски финикиец. Но дори и по-късно, когато първоначалната криза мина и той се прибра в резиденцията си, Метел продължаваше да подскача като ужилен всеки път, щом се споменеше името на Марий, и да се дави в потоци от сълзи. За околните най-любопитното беше, че в безконечните си жалвания Метел най-често споменаваше Нуманция, някакви трима гамени и някакви прасета.

Писмото, което получи от Луций Касий Лонгин, новоизбрания първи консул, повдигна донякъде сломения му дух и Метел се зае с демобилизирането на шестте си легиона, от които беше получил изричното съгласие, че още щом стъпят в Италия, ще се запишат в армията на Луций Касий. Защото, както пишеше Касий в писмото си, той, последният, бил убеден, че, ще постигне много повече в Трансалпийска Галия срещу германите и техните съюзници — волките тестосаги, отколкото Марий Парвенюто би могъл да се надява да постигне в Африка, след като дори няма да има армия, с която да води война.

Без да знае нищо за решението, което Марий беше намерил за проблема си (в действителност щеше да го научи едва при завръщането си в Рим), Метел напусна Утика в края на март, отвеждайки със себе си всичките шест легиона. Хрумна му да отиде първо до пристанището Хадруметум, наоколо стои петдесет километра югоизточно от Утика, където да изчака, докато Марий пристигне в провинцията да поеме командването. В Утика беше оставен да посрещне Марий не друг, а Публий Рутилий Руф.

Така че, когато корабът на Марий влезе в пристанището, на кея го чакаше самият Рутилий Руф, който официално му предаде управлението на провинцията.

— Къде е Прасчо? — попита Марий, докато двамата вървяха към двореца на управителя.

— Отиде да си скубе косите от яд в Хадруметум, барабар с всичките си легиони — въздъхна Рутилий. — Заклел се е пред Юпитер Статор, че повече никога няма да те погледне и да ти проговори.

— Ама че глупак! — възкликна Марий и се засмя. — Получи ли писмата ми, в които ти разказвам за капите цензи и за новите си легиони?

— Разбира се. Заболяха ме ушите да слушам как Авъл Манлий сипе хвалебствия по твой адрес — откакто е дошъл тук, не е млъкнал. Планът ти е наистина блестящ, Гай Марий — похвали Рутилий приятеля си, но в погледа му нямаше нищо весело. — Ще те накарат скъпо да платиш за дързостта си, стари друже. Ще те накарат, и още как!

— Няма, и ти много добре го знаеш. Натиках ги в миша дупка и, кълна се в боговете, че докато съм жив, няма да могат носовете си да покажат! Ще смажа Сената, Публий Рутилий.

— Няма да успееш. Най-накрая Сенатът ще е този, който ще те сломи.

— Никога!

А това беше убеждение, в което дори един Рутилий Руф не можеше да го разколебае.

Утика изглеждаше прекрасно — къщите бяха прясно варосани след зимните дъждове и цялото градче, застроено с ниски постройки, блестеше от чистота; дърветата по улиците току-що бяха разцъфнали, горещината още не се беше превърнала в бич за жителите, а те самите се разхождаха доволни в своите пъстри дрехи. Площадчетата бяха задръстени от улични сергии и кръчми, където човек можеше да си пийне; в центъра дърветата хвърляха блажена сянка, а навсякъде калдъръмът и паважът бяха грижливо пометени. Подобно на повечето римски, гръцки и финикийски градове и Утика притежаваше добра канализационна система, имаше обществени бани за гражданите и течаща вода, която акведуктът носеше от красивите планини, синеещи се на хоризонта.

— А ти, Публий Рутилий, ти какво смяташ да правиш? — заинтересува се Марий, след като двамата стигнаха до кабинета на управителя и се разположиха около писалището, развеселени от това, как същите роби, които допреди скоро бяха лизали подметките на Метел, сега кръжаха около Марий и се чудеха как да му угодят. — Искаш ли да останеш тук и да ми бъдеш легат? Още не съм предложил на Авъл Манлий висшия пост.

Рутилий категорично поклати глава.

— Не, Гай Марий, връщам се у дома. Със заминаването на Прасчо и моята служба тук свърши, освен това ми е дошло до гуша от Африка. Пък и да ти призная, не ми се ще да видя бедния Югурта окован във вериги — което не се и съмнявам, че ще му се случи рано или късно, след като си поел командването. Не, време ми е да се върна в Рим и да се отдам на почивка; ще понапиша някои неща и ще се видя с приятелите си.

— Ами какво ще кажеш, ако някой ден, при това в недалечното бъдеще, те поканя да се кандидатираш заедно с мен за консул?

Рутилий го изгледа учудено, но в очите му заиграха пламъчета.

— Сега пък какво ти е дошло на ума?

— Беше ми предсказано, Публий Рутилий, че ще бъда римски консул не по-малко от седем пъти.

Всеки друг би се присмял на подобно твърдение или поне от уважение към здравия разум не би му повярвал. Но не и Публий Рутилий Руф. Той познаваше твърде добре Марий.

— Славна съдба. Ще те издигне твърде много над останалите, а аз самият съм прекалено римлянин, за да ми стане приятно. Но ако такава е съдбата ти, кой си ти да й се противиш, а още по-малко кой съм аз, че да ти преча? Дали искам да стана консул? Да, разбира се! Винаги съм смятал за мой дълг да направя наследниците си нобили. Само че, ако наистина искаш да се възползваш от услугите ми, нека да не е догодина, какво ще кажеш, Гай Марий?

— Както решиш — съгласи се доволен Марий.

Когато новините за издигането на Марий като главнокомандващ римските войски в Африка достигнаха до двамата африкански царе, Бокх изпадна в паника и незабавно обърна войските си по посока на дома, изоставяйки Югурта сам-самичък срещу Марий. Не че Югурта посрещна бягството на тъста си с кой знае какво безпокойство — във всеки случай не по-голямо от това да види Марий на новия му пост; той продължи да набира войска сред гетулите и да изчаква врагът да направи пръв своя ход.

До края на юни в Римска Африка бяха пристигнали четири от предвидените шест легиона и Марий, предоволен от развоя на събитията, реши, че няма какво повече да чака. Начело на своята просяшка армия, той нахлу в Нумидия, започна да превзема един подир друг градовете, които дотогава бяха в ръцете на Югурта, подлагаше ги на огън и меч, опустошаваше реколтата и смазваше слабата съпротива на нумидийците — така можеше да се каже, че войниците му са получили своето бойно кръщение. За броени седмици новоизлюпените войници се превърнаха в опитни бойци. Югурта обаче скоро научи за действителната сила на римската армия, както и за това, че тя е изцяло сформирана от пролетарии, което му даде нужната смелост най-после да рискува. Затова се опита да си върне Цирта.

Но Марий пристигна пред стените на града, преди защитниците му да са се предали, и за Югурта нямаше друга възможност, освен да се бие. Най-после пролетариите получиха своя шанс да опровергаят веднъж завинаги злостните критики, които се носеха в Рим по техен адрес. По-късно тържествуващият Марий щеше да пише до Сената в родината си, че бедняшките му легиони са се сражавали блестящо, без да знаят що е то страх, навярно защото и никой от тях нямаше какво да губи в живота. В действителност Мариевите пролетарии нанесоха такова решително поражение на Югурта, че той се видя принуден да захвърли копието и щита си и да си плюе на петите, преди да са го заловили.

В мига, в който цар Бокх научи за разигралото се сражение, изпрати послание до Марий, в което молеше да му се позволи да възстанови своя клиентски статут по отношение на Рим. Той отказа да му отговори първия път, затова нови пратеничества отидоха да му тропат на вратата. Най-накрая благоволи да приеме една делегация, която обаче си тръгна с празни ръце — Марий отказа да преговаря с царя, на каквото и да е ниво. И така Бокх остана да си гризе ноктите от яд и от страх и да си блъска главата, защо се е поддал на

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату