Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

угажда — отпи тя отново такива големи глътки като първия път. — Влюбена ли си в Марий? — внезапно попита сестра си.

Юлия не можа да се въздържи и цялата се изчерви. Ядосана, че толкова лесно се е издала, отвърна малко рязко:

— Разбира се, че съм влюбена в него! И трябва да си призная, че ми липсва ужасно. Предполагам, че дори във вашите среди не гледате на това като на нещо ненормално. Ти самата не обичаше ли Луций Корнелий?

— О, разбира се! — съгласи се Юлила, която се оказа на свой ред принудена да отстъпи. — Но откакто го няма, хич и не ми е минавало през ума, че ми липсва! Най-малкото, ако не се върне в идните две-три години, няма да ми направи ново дете в същия миг, в който това тук се покаже на бял свят — отново подсмръкна тя. — Да се движа навсякъде с подобен товар, никак не отговаря на представата ми за щастие. Винаги ми е било приятно да се чувствам лека като перце. Сега не мога да се понасям! А откакто сме женени, или съм бременна, или се възстановявам след бременност. Пфу!

Юлия пак успя да се въздържи да не й отвърне по-рязко.

— Че не ти ли е работата да раждаш деца? — хладно смъмри тя сестра си.

— Защо жените никога не могат сами да избират работата си? — попита Юлила, която още малко и щеше да се разплаче.

— О, я не ставай смешна! — сгълча я сестра й.

— Ами ако е така, то тогава какво по-ужасно от това да си се родила — заинати се Юлила, но в същия миг най-сетне я удари виното и тя възвърна донякъде веселостта си. С малко усилие успя дори да се усмихне на кака си. — Я да не се караме за глупости, Юлия! Стига ми дето толкова време мама не намери блага дума да ми каже.

Юлия бе принудена да признае, че това си беше самата истина. Марция така и не беше простила на сестра й за поведението й спрямо Сула, макар и никой да не знаеше защо. Хладината, с която баща й я беше третирал в началото, беше се стопила само за няколко дни и с възстановяването на Юлила той отново бе възвърнал обичайното си топло и дружелюбно отношение. Но майка й и до ден-днешен продължаваше да се държи с нея изключително студено. Горката Юлила! Дали наистина Сула я учеше да пие с него вино сутрешно време или това беше просто единственото извинение, което й беше хрумнало? Сула! Та подобно име само по себе си говореше за липса на уважение.

Сула пристигна в Африка в края на първата седмица на септември с последните два легиона и две хиляди великолепни келтски конници от Италийска Галия. Завариха Марий в разгара на подготовката за нов поход в Нумидия, и следователно бяха посрещнати повече от радушно. Което не значеше — дори напротив, че няма да ги хванат начаса на работа.

— Вече му взех душичката на Югурта — тържествено заяви Марий, — и то само с четирите легиона, с които разполагах. Но сега, когато и ти си тук, Луций Корнелий, ще видиш какво е истинска война.

Сула му предаде писмата от Юлия и Гай Юлий Цезар, след което събра смелост и му поднесе съболезнованията си за смъртта на втория му син, когото Марий така и не бе успял да зърне.

— Бих искал да ти споделя искрените си съчувствия за това, което сполетя малкия Марк Марий — рече той, като в същото време се питаше как стана тъй, че неговата дъщеричка Корнелия Сула, която и при заминаването му все още напомняше повече на някоя голяма мишка, продължаваше да се инати и да живее.

По лицето на Марий премина сянка, но само след секунда вече и помен не беше останало от нея.

— Благодаря ти, Луций Корнелий. Има време и за други деца, пък тъй и тъй малкият Марий е жив и здрав… Когато тръгваше от Рим, жена ми и синът ми бяха ли добре?

— Много добре. Както и всички от семейството на тъста ни.

— Отлично! — С това личните разговори приключиха. Марий свали бронята си, остави я на една странична маса и се надвеси над писалището си, където беше разгърната голяма карта, изрисувана върху специално обработена телешка кожа. — Идваш тъкмо навреме да се запознаеш с Нумидия отблизо. След осем дни потегляме за Капса. — Проницателните му очи се впиха в лицето на Луций Корнелий с белеща се кожа и цялото на петна. — Бих ти препоръчал да проучиш пазарите в Утика и да си намериш шапка с достатъчно голяма периферия. Отдалеч се вижда, че си прекарал цялото лято на открито. Но слънцето в Нумидия е много по-жестоко от това над родната Италия. Ще изгориш като тресчица.

Беше прав; Сула жестоко страдаше от слънчевите лъчи, измъчвали го през дългите месеци, докато обикаляше Италия в обучаване както на записалите се доброволци, така и на самия себе си — разбира се, мъчейки да скрие по възможност пълната си липса на опит. Гордостта не му позволяваше да се крие на сянка, докато другите се бъхтят в жегата, и пак гордостта го караше да не се разделя с атическия си шлем — знак на висшия пост, който заемаше, — напълно неспособен да го скрие от парещите лъчи на слънцето. Най-жестоките изгаряния вече бяха позабравени, но кожата на лицето му беше дотолкова лишена от пигмент, че колкото и да я излагаше на слънце, тя никога нямаше да потъмнее. Ръцете и краката му не изгаряха толкова жестоко и може би след известно време щяха да привикнат с постоянното излагане на слънце. Но лицето му? То беше безнадежден случай.

Всичко това трудно убегна от погледа на Марий, който добре си даваше сметка и за колебанието, с което Сула би се отнесъл към съвета му. Затова се настани на стола си и посочи към подноса с виното.

— Луций Корнелий, трябва да знаеш, че когато на седемнайсет за пръв път се записах в легионите, и на мен ми се смееха за това или онова. В началото ми се смееха, че съм бил мършав и дребен, после — че съм бил едър и тромав. Смееха ми се, че не говоря гръцки. Смееха ми се, че не съм римлянин, ами италиец. Затова много добре разбирам унижението, което чувстваш заради тази си млечнобяла кожа. Но за мен, твоя началник, е много по-важно да бъдеш в добро здраве и да се чувстваш по всяко време възможно най- удобно, и хич не ме интересува дали в очите на другарите си ще изглеждаш такъв, какъвто би ти се искало. Ще си купиш шапка! Ще си я вържеш, ако ще с женски шал, с панделка или със златопурпурно въженце, но ще ходиш с шапка! И ще се подиграваш на тях! Нека това се превърне в твоя ексцентрична приумица. Скоро ще установиш, че никой не ти обръща ни най-малко внимание. Освен това те съветвам да се сдобиеш и с някакво мазило, достатъчно гъсто, за да предпази донякъде ръцете и краката ти от слънцето, и ще си го слагаш постоянно. Дори да смърдиш на женски благоухания, какво ти пука?

Сула се усмихна и кимна в съгласие.

— Прав си. Съветът ти, бих рекъл, е повече от подходящ. Ще те послушам, Гай Марий.

— Добре.

Настъпи мълчание. Марий изглеждаше неспокоен, дори нервен, но както Сула щеше да установи, причината не беше в него. Всъщност му трябваха само няколко секунди, за да се сети какво тревожи началника му, защото то безпокоеше не по-малко и самия него. Тревожеше цял Рим.

— Германите — пръв наруши мълчанието Сула.

— Германите — повтори Марий и се пресегна за чашата си с добре разредено вино. — Откъде идват, Луций Корнелий, и къде отиват?

Сула потръпна.

— Отиват в Рим, приятелю. Вече всички го усещаме. Но откъде идват, никой не знае. Може би ги е създала самата Немезида, за да напомни за себе си. Единственото, което знаем за тях, е, че нямат собствен дом. Страхуваме се, че ще поискат да се заселят в нашия.

— Ще бъдат истински глупаци, ако не опитат — съгласи се мрачно Марий. — Тези набези в Галия са само колкото да премерят силите си с нашите, Луций Корнелий — германите чакат, за да съберат повече смелост, преди да ни ударят. Може да са варвари, но вече и последният варварин е научил, че ако иска да се засели, където и да било по бреговете на Вътрешно море, първо трябва да се разправи с Рим. Германите ще дойдат.

— И аз така мисля. При това не съм единственият. Напоследък всички в Рим са изпълнени с подобно предчувствие. Навсякъде цари ужасна тревога, никой не може да погледне бъдещето и да не се уплаши от онова, което съзира там. А пораженията на легионите ни само допълват мрачната картина — рече Сула. — Всичко сякаш се е съюзило да помага на германите. Намират се все повече и повече хора, дори сред сенаторите, които говорят за проклятие над града, сякаш вече всичко е свършено. В очите на мнозина германите са се превърнали в наказание, пратено от боговете.