постоянно витаещата над главите им заплаха. Гърците оспорваха същността на злото, мнозина изказваха съмнения в самото му съществуване. Но той знаеше, че то съществува. И много се страхуваше, че съществува вътре в него.
Заливът Икозиум бе достоен за някой голям и величествен град, но вместо това трябваше да се задоволи с малкото пристанище, намиращо се там, където назъбената верига на крайбрежните планини се спускаше право към брега и едновременно го закриляше и откъсваше от света. По време на зимните дъждове в морето се вливаха много малки рекички и поточета, а сред залива като приказни кораби се показваха десетина-петнайсет острова, обраснали с високи кипариси, които наподобяваха мачти и платна. „Хубаво местенце е Икозиум“ — каза си Сула.
На брега, пред стените на града, чакаха около хиляда маври бербери на коне, въоръжени като нумидийци — конете им неоседлани, без юзди, те самите без доспехи; всеки имаше копие в едната си ръка, широк щит — в другата, а на пояса си — дълъг меч.
— Ах! — откъсна се въздишка от гърдите на Богуд, щом двамата със Сула стъпиха на брега. — Царят е изпратил да те посрещне любимият му син.
— Как се казва? — поинтересува се Сула.
— Волукс.
Младежът, възседнал кон, се доближи до тях. Беше въоръжен по същия начин, както и всички около него, но пищно окиченият кон беше със седло и с юзди. На Сула му беше приятно да стисне ръка на младия Волукс, който определено разбираше от обноски. Но къде беше царят? Набитото му око постоянно шареше из уличките на града, но никъде не се видя оживлението, съпътстващо царските особи.
— Баща ми се е оттеглил на сто-двеста километра навътре в планините, Луций Корнелий — обясни му царския син, докато вървяха към мястото, откъдето Сула щеше да надзирава прехвърлянето на войските му на сушата.
Сула усети, че настръхва.
— Това не влизаше в сделката между вашия цар и Гай Марий — напомни той.
— Знам — съгласи се Волукс, който явно се чувстваше неловко. — Но разбираш ли, цар Югурта се е появил в околностите.
Сула замръзна на мястото си.
— Това някаква уловка ли е, княз Волукс?
— В никакъв случай! — извика младежът и разпери широко ръце. — Кълна ти се във всички богове, Луций Корнелий, за никаква уловка не става дума! Ала Югурта намирисва нещо гнило и е станал подозрителен. Баща ми, царят, трябваше отдавна да се е прибрал обратно в Тингис — или поне така знаеше Югурта, — но вместо това вече толкова време кисне в Икозиум. От известно време Югурта се е настанил в хълмовете наоколо с малка армия от гетули — твърде малко са, за да ни нападнат, но пък и твърде много, за да ги нападнем ние. Баща ми реши за по-благоразумно да се оттегли в планините и така да заблуди Югурта, че ако наистина чака пратеник от Рим, то той трябва да дойде по суша. Югурта явно се е уловил, защото го последва. Можем да бъдем сигурни, че врагът не знае нищо за пристигането ти тук. Радваме се, че се показа достатъчно мъдър да пътуваш по море.
— Скоро ще научи за пристигането ми — мрачно отбеляза Сула, като се замисли за ограничените си сили: хиляда и петстотин души, не повече.
— Да се надяваме, че няма, или поне, че ще го научи възможно най-късно — махна с ръка Волукс. — Преди три дни изведох около хиляда души бойци от лагера на баща ми, уж се готвим да извършим някаква маневра, и ги върнах обратно в града. Все още официално не сме във война с Нумидия и Югурта не би имал основание да ни нападне; колкото и да ни подозира, той няма откъде да знае какви са плановете на баща ми, и се съмнявам, че открито ще скъса отношенията си с него. Вярвам, че е предпочел да остане в близост до лагера ни на юг, а съгледвачите му не биха се осмелили да дойдат насам, не и докато местността е в ръцете на моите войници.
Сула изгледа скептично младежа, но не посмя да каже каквото си мислеше; тези мавърски князе не му вдъхваха особено доверие, що се отнасяше до практичното мислене, а пък и разтоварването на хората му го тревожеше — Икозиум беше малко пристанище и разполагаше с не повече от двадесет лихтера. С тези темпове цялата му миниатюрна армия щеше да стъпи на брега едва на другия ден. Но не можеше да промени нищо, нито имаше смисъл да се тревожи излишно. Можеше само да въздъхне и да се надява.
— Къде се е разположил Югурта? — попита той.
— На около петдесет километра на юг оттук, в малка котловина насред планините. Всъщност окупирал е единствения пряк път, свързващ ни с лагера на баща ми, царя — обясни му Волукс.
— А така, прекрасно! И как ще успея да се свържа с баща ти, без да ми се наложи преди това да се бия с Югурта?
— Мога да те прекарам по странични пътища, така че Югурта дори да не разбере, че си идвал насам — предложи му услугите си Волукс, обзет от внезапен прилив на ентусиазъм. — Ама наистина, Луций Корнелий! Царят ми има достатъчно доверие — бих се радвал, ако и ти ми окажеш своето! — Той се замисли за миг, сетне добави: — Но мисля, че ще е по-добре да оставиш хората си тук. Имаме много по-големи шансове да се промъкнем, ако сме малко на брой.
— А защо смяташ, че мога да ти имам доверие, княже Волукс? — попита Сула. — Днес те виждам за пръв път в живота си. Нито мога да кажа, че познавам княз Богуд или баща ти, нищо, че съм се срещал с тях и преди! Какво ви пречи да се отметнете от думата си и да ме предадете в ръцете на Югурта? В крайна сметка, аз съм важна персона! Залавянето ми би имало тежки последствия за Гай Марий, няма начин да не го знаете.
През цялото това време Богуд не беше продумал, но от минута на минута изражението му ставаше все по-мрачно. Младият Волукс обаче не се отказваше лесно.
— Тогава защо не ми дадеш някакво поръчение, чрез което да ти докажа, че можеш да имаш вяра както на мен, така и на баща ми, царя? — упорстваше той.
Сула се замисли и устните му се разтегнаха във вълчата му усмивка.
— Добре — изведнъж се реши той. — Притиснат съм до стената, така че нямам какво да губя.
Погледът му се впи в лицето на мавъра, необикновените му светли очи заблестяха като два скъпоценни камъка под периферията на широкополата му сламена шапка — доста необичайна за един римски войник, но затова пък спечелила си слава из цяла Африка — от Тингис до Киренайка, навсякъде, където около лагерните огньове и домашните огнища хората имаха навик да разказват за подвизите и невероятните деяния на римляните; да, цяла Африка вече знаеше за римлянина албинос и неговата шапка.
„Трябва да се доверя на късмета си — казваше си в този миг Сула. — Нищо не ми подсказва, че този път късметът ще ме изостави. Това е проверка на способността ми да разчитам на самия себе си, начин да покажа на целия свят — от цар Бокх и сина му, до онзи човек в Цирта, комуто по нищо не отстъпвам — какво говоря, та аз го превъзхождам във всичко, — че дори Фортуна вече не е способна да ми постави препятствие, което да не мога да прескоча. Човек никога няма да открие за какво е създаден, ако през целия си живот бяга от себе си. Не, няма да бягам. За мен има само един път — напред. Късметът е на моя страна. Аз съм си го извоювал и аз ще кажа дали ще ме съпътства или не.“
— Щом се стъмни тази вечер — обърна се той към Волукс, — двамата с теб и шепа конници, ще отидем до лагера на баща ти, царя. Моите хора ще останат тук, което означава, че дори Югурта да надуши римско присъствие, ще реши, че сме останали в Икозиум и не смеем да припарим навътре в сушата. Той трябва да мисли, че ако ще се срещаме с баща ти, то мястото на срещата е Икозиум.
— Но сега е новолуние! — опита се да възрази Волукс.
— Знам — усмихна се зловещо Сула. — Това е твоята проверка, княз Волукс. Ще ни светят само звездите, нищо друго. А ти ще ме преведеш право през лагера на Югурта.
Богуд облещи очи и задъхано възкликна:
— Но това е лудост!
В погледа на Волукс заиграха пламъчета и той доволно се засмя.
— Това се казва истинско предизвикателство.
— Съгласен ли си? — попита Сула. — Право през лагера на Югурта и нито на крачка встрани. Ще влезем, без да ни чуят и видят часовите, ще минем по
