Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

й обещае богато жертвоприношение, ако отпрати скорпионите надалеч. Затвори очи и след миг потъна в дълбок сън. Когато четири часа по-късно Волукс се върна, Сула още спеше. Нищо не пречеше на мавъра да го убие. Но в онези дни Фортуна във всичко закриляше своя любимец — Волукс щеше да се окаже истински приятел.

Нощта беше студена и Сула целият се беше схванал.

— Да пълзиш по нощите си е работа за млади хора! — оплака се той, докато подаваше ръка на младежа да го издърпа. Но след миг видя зад него нечия тъмна сянка и се вкамени.

— Всичко е наред, Луций Корнелий, това е приятел на баща ми, царя. Казва се Дабар — бързо представи непознатия Волукс.

— Предполагам още някой роднина на баща ти?

— Всъщност не. Дабар се пада братовчед на него и също като Югурта е незаконородено дете с майка- берберка. Затова и е избрал да служи на нас — Югурта държи на това, да няма други копелета с царска кръв в двореца му, освен него самият.

Младежът извади манерка с тежко, сладко вино, която подаде на Сула; той я гаврътна на един дъх и болките в тялото му почти се успокоиха, скоро съвсем щяха да изчезнат. Подадоха му шепа медени сладки, парче ярешко месо, обилно посипано с подправки, и още едно шишенце със същото вино. В този миг му се струваше, че през живота си не е пил по-божествена течност.

— Ей така се чувствам по-добре! — отбеляза той и се протегна, за да се чуе как пращят костите му. — Какви са новините?

— Твоят вътрешен глас не те излъга, Луций Корнелий — рече му Волукс. — Югурта те е изпреварил и вече е пратил човек при баща ми.

— Предателство?

— Не, не! Но все пак положението се е променило, и то съществено. Ще оставя на Дабар да ти обясни, защото той знае всичко.

Дабар клекна, за да се изравни със седналия на земята Сула, и зашепна:

— Изглежда, Югурта е научил за някаква делегация от страна на Гай Марий до нашия цар. Разбира се, не му е било трудно да предположи, че тъкмо затова царят ни не се е върнал още в Тингис. Затова решил да доведе войската си насам, преграждайки всички пътища към Гай Марий — по суша и по море. Освен това е пратил един от най-знатните си поддръжници, Аспар, при царя, за да седи от дясната му страна при една евентуална среща между царя ни и очакваната римска делегация. Така Югурта ще знае всичко.

— Разбирам — кимна Сула. — Тогава какво ще правим?

— Утре княз Волукс ще те придружи пред царя ни, сякаш двамата току-що пристигате от Икозиум. За наше щастие тази вечер Аспар не видя да се връща князът. Ще говориш с владетеля ни, все едно не идваш по негова молба, а по заповед на Гай Марий. Ще поискаш от него да се откаже от съюза си с Югурта, а той ще откаже — естествено само за пред нумидиеца. Ще ти заповяда да се разположиш на лагер в околностите и да чакаш десет дни за отговора му в случай, че реши да размисли. Това и ще направиш — ще отидеш в подготвения ти лагер и ще чакаш. Нашият цар обаче ще дойде да те види тайно утре вечерта на някое друго място и тогава двамата ще можете да говорите спокойно — опитваше се Дабар да разгадае каменното изражение на Сула. — Подобно решение устройва ли те, Луций Корнелий?

— Напълно — прозя се широко той. — Единственият проблем е къде ще прекарам тази нощ и къде да се изкъпя? Целият смърдя на кон, а вече започват да ме лазят и разни гадини.

— Волукс се е погрижил да бъде издигнат стан недалеч оттук. Ще се чувстваш удобно — увери го Дабар.

— Тогава водете ме — заръча им Сула и се изправи на крака.

На другия ден Сула изигра подготвения фарс с цар Бокх. Не беше никак трудно да се разбере кой от всички африкански велможи, събрали се на срещата, е Аспар, шпионинът на Югурта. Той седеше вляво от величествения трон на Бокх, който почти се губеше в него, и по това, че никой не се осмеляваше да го доближи или дори да го погледне, личеше, че не е кой знае колко желан сред маврите.

— Какво се иска от мен, Луций Корнелий? — заскимтя умолително цар Бокх същата вечер, след здрач, когато двамата със Сула се срещнаха повторно между лагера на единия и на другия, уверили се, че никой няма да узнае за разговора им.

— Да сторите една голяма услуга на Рим — отговори му Сула.

— Само ми кажи с какво мога да бъда полезен и веднага ще бъде направено! Злато… диаманти… земя… войници… конница… жито… само кажи, Луций Корнелий, и ще ти бъде доставено! Ти си римлянин, ти знаеш какво има предвид Сенатът с това загадъчно съобщение! Защото мога да ти се закълна, че аз самият не мога да го проумея, — чак трепереше от страх Бокх.

— Всичко това, което изброихте, царю, Рим може и сам да си осигури — сряза го презрително Сула.

— Тогава какво! Само ми кажи! — молеше се Бокх.

— Мисля, че вече трябва сам да сте се сетили, царю. И че просто не искате да го признаете. Твърде добре разбирам причината, затова ще Ви помогна — гледаше го в очите Сула. — Искаме Югурта! Рим иска от Вас да му предадете Югурта по мирен път, без да се дават повече жертви. Твърде много кръв се проля през последните години в Африка, царю, твърде много земя беше опустошена, твърде много градове и села бяха опожарени, твърде много богатства бяха пропилени. Но докато Югурта продължава да бъде на свобода, всички тези поражения ще продължат. Ще задушават Нумидия, ще пречат на спокойствието на Рим… но ще задушават и Мавритания. Така че нека вашият подарък за Рим бъде Югурта, царю Бокх!

— Искаш от мен да предам своя зет, бащата на внуците ми, при това мой кръвен роднина по линия на цар Масиниса?

— Точно така — държеше на своето Сула.

Бокх се разрида и възкликна:

— Това не мога да сторя! Наистина, Луций Корнелий, не мога! Ние сме колкото пунически, толкова и берберски народ, законът на пустинята ни е свързал веднъж завинаги с Югурта. Всичко друго, Луций Корнелий, бих сторил всичко друго, за да сключим този договор! За нищо на света не бих предал съпруга на дъщеря си.

— Да, но онова „всичко друго“ за нас не представлява нищо — хладно отбеляза Сула.

— Народът никога няма да ми го прости!

— Но иначе Рим никога няма да Ви прости. А това е много по-голямо зло за Вас.

— Не мога! — стенеше Бокх, сълзи обливаха лицето му, мокреха грижливо накъдрената му брада. — Умолявам те, Луций Корнелий, умолявам те! Подобно нещо не мога да сторя!

Сула му обърна презрително гръб.

— Тогава няма да сключим никакъв договор.

Фарсът продължи още осем дни; Аспар и Дабар не преставаха да носят послания от приятния малък стан, в който беше отседнал Сула, до царската палатка, но никое от тези послания не съдържаше информация, която Югурта би могъл да използва. Истинските преговори си оставаха тайна между Сула и Бокх и се водеха само по тъмно. Единствено Волукс явно беше запознат с тяхното съдържание, защото започна да отбягва Сула, а случеше ли се двамата да се засекат, гледаше го с неприкрита омраза и гняв.

Сула беше изпълнен със самодоволство, дори с наслада. Наслаждаваше се на чувството за власт и превъзходство, което изпитваше в качеството на римски представител; нещо повече, радваше го мисълта, че именно той се е превърнал в неуморната струйка вода, която разяжда каменния трон на тъй наречените царе. Самият той не беше цар или владетел, но царете се кланяха в краката му. Човек можеше да се чувства предоволен от подобна чест.

На осмата нощ Бокх отново прати да го повикат на уреченото тайно място.

— Добре, Луций Корнелий, съгласен съм — посрещна го царят, комуто чак очите се бяха зачервили от плач.

— Прекрасно!

— Но как може да стане това?

— Много просто — отговори му Сула. — Ще пратите Аспар при Югурта и ще му предложите да ме