княз Волукс,
— Съгласен съм — кимна младежът.
— И двамата сте полудели — заключи Богуд.
Сула реши да оставят Богуд в Икозиум — точно този член от мавърската царска фамилия така и не бе успял да спечели пълното му доверие. Разбира се, задържането му бе извършено по най-любезния възможен начин, което не му спести неудобството да попадне под надзора на двамина военни трибуни; и двамата бяха получили заповед от Сула нито за миг да не изпускат от поглед мавърския велможа.
Волукс се погрижи да му се дадат четирите най-хубави — разбирай и най-добре обяздени коня в града, но Сула, който все още не вярваше в невероятните качества на мулетата и този път ги предпочете. Не забрави да вземе и шапката си. Отрядът, който трябваше да се промъкне до лагера на цар Бокх, беше сведен само до петима души: Сула, Волукс и още трима мавърски велможи, които, за разлика от римлянина от малки се бяха научили да яздят неоседлани коне.
— Подрънкването на метала може да ни издаде — обясни Волукс на квестора.
Сула обаче реши да не рискува и оседла мулето си, слагайки му, освен това и оглавник.
— Ако падна, ще се чуе още по-надалеч — на свой ред обясни той на спътниците си.
Петимата изчакаха да падне нощта, преди да яхнат животните и да се скрият в тайнствения мрак на безлунната нощ. Нямаше вятър, който да надигне огромните маси от прах по пътя, и африканското небе бе осветено от звездите. Онези мъглявини по небосвода, които първоначално Сула помисли за облаци, се оказваха съзвездия, които хвърляха достатъчно светлина, за да могат пътниците да виждат пред себе си. И на петимата животните бяха без подкови, така че стъпките им по каменистата пътека, която прекосяваше не една и две закътани клисури, не можеха да се чуят отдалеч.
— Ще трябва да се доверим на късмета си някое от животните да не се нарани — рече Волукс, след като конят му се спъна в камък и едва не го хвърли на земята.
— На своя късмет поне аз мога да се доверя — отбеляза самонадеяно Сула.
— Не говорете — предупреди ги един от тримата им спътници. — В такава спокойна и безветрена нощ гласовете ви се чуват на километри.
Петимата ездачи потънаха в пълно мълчание. Очите на всеки се впиваха в мрака наоколо и се опитваха да уловят и най-малката светлинка. Когато над планинския хребет насреща им проблесна оранжевото сияние на лагерни огньове, и петимата си рекоха, че в котловината отвъд се е настанил самият Югурта с войската си. А щом изкачиха хребета и погледнаха надолу, цялата котловинка заблестя пред очите им като приказен град.
Петимата се свлякоха безшумно на земята; Волукс избута Сула настрани и се залови за работа. Сула търпеливо зачака спътниците му да поставят на копитата на животните специални обувки; обикновено тези конски обувки се правеха с дървени подметки, които трябваше да предпазват от дребни камъчета нежната долна страна на копитото, където се показваше триъгълният израстък. Волуксовите „обуща“ бяха обаче с подметки от дебела плъст. „Обувките“ се връзваха с по две тънки връвчици, които се закачаха за предната им страна, прехвърляха се от задната, закачаха се на малката желязна кукичка и отново се издърпваха отпред, където се завързваха.
Всеки яхна отново животното си да го поразтъпче, така че да свикне с новите си обувки, след което Волукс пое начело на групата към лагера на Югурта, намиращ се на не повече от седем-осемстотин метра на юг. Предполагаше се, че нумидийците са поставили часови, а може би и конна охрана, но петимата пътници не срещнаха жива душа. Обучаван от римляни, Югурта беше устроил лагера си по техен образец, с тази разлика — това беше нещо, което цял живот щеше да изумява Гай Марий — че нито той, нито войниците му бяха имали търпение да го издигнат точно според оригинала. Понеже нумидийците знаеха със сигурност, че Марий и армията му са в Цирта, а Бокх не разполага с достатъчно сили, за да им подготви някоя неприятна изненада, бяха претупали работата. Лагерът им в действителност трудно можеше да се нарече укрепен; беше издигнат само вал от пръст, толкова нисък, че един кон би могъл спокойно да го прескочи, и който — както подозираше Сула — служеше повече да пази добитъка да не се разбяга, отколкото да спре възможните нападатели. Ако Югурта се беше показал истински римлянин, какъвто всъщност не беше, лагерът му щеше да бъде ограден както с палисада, така и със земен насип пред нея — независимо дали съществува опасност от чуждо нападение.
Петимата ездачи се озоваха пред лагерния вал на около двеста крачки източно от главния вход, който представляваше просто един широк отвор в импровизираните укрепления. Щом се озоваха в лагера, неканените гости мигом обърнаха животните си успоредно на ниския вал, с цел да ги прикрие, доколкото може, от погледите на невидимите в тъмното часови. Пръстта под краката им беше мека и увитите в плъст копита на конете и на мулето не издаваха никакъв звук. Петимата се насочиха право към главния вход. Пред него стояха няколко пазачи, но всички гледаха в обратната посока, а пък и бяха застанали доста напред, така че нямаше как да чуят приглушените стъпки на неочакваните посетители. Петимата смелчаци невъзмутимо излязоха на главната алея, която минаваше през центъра на лагера и водеше към задния вход. Сула, Волукс и тримата други маври прекосиха ходом цялата дължина на нумидийската
След като се отдалечиха на километър, километър и половина, слязоха от животните и им свалиха обущата.
— Успяхме! — прошепна победоносно Волукс, а зъбите му проблеснаха в тържествуваща усмивка. — Сега имаш ли ми доверие, Луций Корнелий?
— Да, княз Волукс — усмихна му се в отговор Сула.
Продължиха пътя си в нещо средно между обикновен ход и тръс, защото не искаха да рискуват да наранят или изтощят някое от добичетата. Малко след изгрев-слънце се озоваха в някакъв берберски лагер. Волукс бързо уреди да заменят животните за други, отпочинали. Понеже и четирите коня на маврите бяха прекрасни животни, а мулето на Сула си струваше, пък ако ще и само заради разнообразието, берберите на драго сърце се съгласиха да се разделят с пет от собствените си коне и да ги дадат на непознатите пътници, които продължиха да яздят през целия ден. Римлянинът не пропусна да нахлупи широкополата шапка.
Скоро след като падна мрак, петимата най-сетне достигнаха лагера на цар Бокх, който по нищо не напомняше този на Югурта, но отдалеч се виждаше, че е по-голям. Малко преди да влязат в полезрението на часовите, Сула внезапно дръпна коня си за мулешкия оглавник, който му беше нахлузил, и се закова на място.
— Не го приемай като проява на недоверие — обърна се той към Волукс, — но нещо ми подсказва, че ще е по-добре, ако остана за малко тук, на това място. Ти си царски син. Теб всички те знаят и никой няма да каже нищо, ако влизаш или излизаш от лагера на баща си, когато ти хрумне. Но аз съм чужденец, при това ми личи отдалеч и никой не би ме посрещнал с доверие. Затова сега смятам да се излегна на тази полянка, да изчакам да се срещнеш с баща си, да се увериш, че всичко е наред, и чак тогава да се върнеш да ме вземеш.
— На твое място не бих се излегнал точно тук — предупреди го Волукс.
— Защо?
— Заради скорпионите.
Сула настръхна, но се сдържа да не го покаже. Тъй като в Италия не се срещаха подобни отровни гадини, нямаше римлянин или италиец, който да не изпитва истински ужас и отвращение към паяци и скорпиони. Той пое бавно въздух, направи се, че не усеща едрите капки пот, плъзнали се по челото му, и като си придаде вид на пълно безразличие, обърна се към Волукс с престорено нехайство:
— Предполагам, че ще се забавиш някой и друг час, а пък не ми се иска да стоя прав през цялото време, нито да се кача отново върху това проклето животно, така че да се надяваме скорпионите да се окажат благосклонни към мен.
— Както искаш — остави го на съдбата му Волукс, който вече гледаше на него като на герой, излязъл от легендите.
Сула си избра меко и песъчливо местенце, където специално си изрови дупка за задника, направи малка купчинка пясък за възглавница, и блажено се излегна, но не и преди мислено да се помоли на Фортуна и да
