Пръв сред римляните (Част II: Време на поражения)

крайпътна станция не можеха да му откажат. Като че ли всичко вървеше по мед и масло: с всеки изминат километър Цепион започваше да се чувства все по-уверен, че ще изпревари сенаторския куриер, който несъмнено бързаше по петите му да занесе новината за Араузио в Рим. Дори преходът му през Алпите се оказа толкова бърз, че воконтите, които имаха навика да дебнат непредпазливите римски пътници, идващи откъм Домициевия път, не можаха да реагират навреме и докато се наканят да устроят засада, колесниците на Цепион и сина му отдавна бяха профучали и вече дрънчаха по пътищата на Италийска Галия.

Когато стигна Ариминиум, при който свършваше Емилиевият път, Цепион си каза, че повече няма как да бъде изпреварен — благодарение на удобните пътища и винаги отпочинали мулета, които му се предоставяха като на висш римски управник, цялото разстояние от Араузио до Рим щеше да му отнеме не повече от седем дни. Лека-полека Квинт Сервилий започна да се отпуска. Вярно, че беше уморен, вярно, че главата го цепеше, но най-важното бе, че щеше да занесе в Рим своята версия за случилото се при Араузио пръв, а това означаваше, че девет десети от борбата е спечелена от него. Когато насреща му се показа Фанум Фортуне и двуколките завиха по Фламиниевия път, за да прехвърлят Апенините и се спуснат надолу по долината на Тибър, Цепион знаеше, че е победил в състезанието. А Рим нямаше как да не повярва на неговия разказ.

Но се оказа, че Фортуна си е харесала друг. Марк Аврелий Кота преплава Галския залив, отделящ Масилия от Остия, при ветрове, които или бяха попътни, или просто ги нямаше — най-доброто, като се има предвид, че географските особености на района предполагаха по-скоро обратното. Всеки път, щом ветровете утихнеха, на пейките за гребците сядаха отбор здравеняци, които под ударите на хортатора се залавяха за работата си. Личеше, че корабът е строен именно с мисълта да бъде бърз, а не както би се предполагало за един търговски съд — с по-голяма вместимост. Кота дори започна да подозира, че се вози на масилски боен кораб, нищо че масилиотите нямаха право да строят боен флот без съгласието на Рим. Имаше по петнайсет пейки за гребците от двете страни, над гнездата за греблата бяха издигнати странични палуби, които, защитени от вражите стрели с ред здрави щитове, се превръщаха в идеална площадка за ръкопашен бой. Освен това товарният кран в задната част на кораба изглеждаше странно. „Сигурно държат там катапулт“ — изтълкува тази особеност Кота. Пиратството си беше доходоносно занятие, особено когато можеш да кръстосваш цялото Вътрешно море.

Все пак Кота добре знаеше поговорката, че на харизан кон зъбите не се гледат, така че се правеше на ударен, докато слушаше капитана да му обяснява как корабът му бил приспособен за пътници и как страничните палуби били прекрасно място за разходка на пътниците, понеже условията в кабините били по-скоро примитивни. Преди да отплават, същият този капитан го беше убедил, че два допълнителни екипажа от гребци ще бъдат излишни, защото хората му били най-добрите в занаята си и само заместници щели да свършат работа. Самият Кота щеше да се увери, че са постъпили правилно, защото колкото по-малко хора се возеха на кораба, толкова по-малко щеше и да тежи той, а пък вятърът духаше достатъчно силно в правилната посока, за да позволи на гребците да си отпочиват между две затишия.

Корабът беше напуснал прекрасното пристанище на Масилия призори на единадесетия ден от октомври и хвърли котва в разнебитеното до немай-къде пристанище на Остия призори на деня преди октомврийските иди, сиреч точно три дни по-късно. Кота беше удържал на думата си. Само три часа по-късно той нахълта в дома на Публий Рутилий Руф, разблъска всички клиенти, събрали се да чакат в атрия, и без никакви церемонии влезе при консула.

— Вън! — посочи той вратата на седналия пред писалището човечец, който изхвърча, без да задава излишни въпроси, и остави мястото си свободно за уморения от дългия път сенатор.

До обяд Сенатът беше свикан на извънредно събрание в Курия Хостилия. По това време Цепион и синът му още се друсаха по Емилиевия път, макар и да им оставаше съвсем малко, преди да завият по Фламиниевия.

— Оставете вратите отворени — нареди Публий Рутилий Руф на главния писар. — Това е заседание, което народът трябва да изслуша. Държа всички изказвания да бъдат записани дума по дума в протоколите.

Като се има предвид колко изненадващо беше свикано заседанието, бяха дошли доста хора; защото поради неведомите пътища, по които се разпространяваха новините, вече цяла Италия беше чула мълвата за катастрофалното поражение от германите в Галия. Кладенецът на Комициите, намиращ се точно пред входа на Курия Хостилия, гъмжеше от народ; както и стълбите пред Сената и изобщо всички възвишения.

Спомняйки си добре писмата на Цепион, в които той протестираше срещу избирането на Малий Максим и заявяваше отказа си да му предаде върховното командване, назначените отци предусещаха, че се очертават препирни, та затова не ги свърташе на едно място. Дори неустрашимият Марк Емилий Скавър се чувстваше в чужди води, защото вече от седмици не беше получавал никакви новини за Квинт Сервилий Цепион. Затова, когато Рутилий Руф поиска вратите да останат отворени, Скавър дори не понечи да му възрази. Нито пък Метел Нумидик. Всички погледи бяха обърнати към Кота, комуто беше разрешено да седне на първия ред, в близост до подиума, върху който се бе настанил на своя куриатен стол шуреят му Рутилий Руф.

— Марк Аврелий Кота е пристигнал тази сутрин в Остия — обяви Рутилий Руф. — Преди три дни е бил още в Масилия, а предния ден — в Араузио, в близост, до което са били разположени нашите две армии. Давам думата на Марк Аврелий Кота и уведомявам колегите — сенатори, че заседанието ще бъде записано дума по дума в протоколите на Сената.

Разбира се, Кота бе намерил време да се изкъпе и преоблече, но по пребледнялото му лице и прегърбената му стойка, когато се надигна от мястото си, ясно личеше преумората от последната седмица.

— В деня преди октомврийските нони, уважаеми назначени отци, при Араузио се проведе генерално сражение — започна речта си той, без да има нужда дори да повишава тон, защото всички в залата си бяха глътнали езиците. — Германите унищожиха напълно войските ни. Осемдесет хиляди наши войници загинаха под мечовете им.

Никой не си позволи да се обади, да промърмори нещо, да направи излишен жест; в Сената беше настъпило мълчание, сякаш Кота говореше в Сибилската пещера в Кума.

— Като казвам осемдесет хиляди войници, не включвам в тях двадесет и четирите хиляди убити, принадлежащи към спомагателните отряди, нито конницата, избита до крак.

Гласът му беше равен и напълно лишен от чувство. Той продължи с подробен рапорт пред колегите си сенатори, какво точно се е случило при Араузио от мига, в който той и другите петима сенатски пратеници са се озовали на мястото на събитията. Говори им за безполезните пазарлъци с Цепион, за атмосферата на объркване и постоянна тревога в лагера на Малий Максим, подклаждана от упорството на Цепион, чиито привърженици, например в лицето на Цепионовия син, имало дори сред офицерите в щаба на консула; за умишленото откъсване на конницата и на бившия консул Марк Аврелий Скавър, който бил лишен по този начин от възможността да помогне с нещо на главните сили.

— Пет хиляди души конница, да не говорим за обслужващия ги персонал, както и всички животни в лагера на Аврелий, са били избити. Самият легат Марк Аврелий Скавър е бил заловен в плен от германите, които са се гаврили с него за назидание на враговете. Изгорили го жив, уважаеми назначени отци. От очевидец научих, че Аврелий е умрял по изключително достоен начин.

Мнозина от сенаторите с пепеляви лица слушаха трагичните вести: повечето все имаха по някой син, брат или братовчед сред загиналите от едната или другата армия; мъже плачеха тихомълком, заровили глави в полите на тогите си или скрили очи в шепи. Един-единствен Скавър Принцепс Сенатус оставаше наглед невъзмутим, с присвита уста и две огненочервени петънца по бузите си.

— Всички, които сте се събрали сега в тази зала, имате своя дял от вината за това поражение — говореше Кота. — В състава на сенатската делегация нямаше нито един консуларен сенатор, а аз — обикновен бивш претор — бях единственият куриатен магистрат сред шестимата малоумници, които биха толкова път за тоя, дето духа. Защото естествено, че Квинт Сервилий Цепион щеше да откаже да разговаря с нас като с равни — та кои сме ние да се сравняваме с него, патриция и проконсула! Вместо това постоянно ни беше натяквано, че сме хора без значение, без политически авторитет — недвусмислен знак, че Сенатът