известен надзор съоръжението щеше да спре всякакъв достъп на зърно до Рим. Дори когато се готвеше да напусне пристанищния град и да поеме нагоре по Вия Кампана, Марий не понечи да ограничи своеволията на поддръжниците си.
Централна Италия преживяваше една суха година, а снегът, паднал предишната зима, беше недостатъчен, за да осигури вода през пролетта. Нивото на Тибър беше ниско, а много от притоците му бяха пресъхнали много преди края на лятото. Заради разминаването в календара последните дни на октомври едва се застъпваха с началото на есента и когато противниковите армии обсадиха Рим, времето продължаваше да бъде по-скоро горещо. Реколтата от Сицилия и Африка вече бе събрана, но корабите едва започваха да пристигат в Остия; когато Марий затвори достъпа до Рим по вода, складовете в града бяха почти изпразнени.
Скоро след настаняването на Помпеевата армия пред Колинската порта, в района избухна епидемия. Нейни жертви станаха както множество легионери, така и мирните жители, живеещи в съседство с лагера. Една след друга се появиха всички чревни и стомашни болести, и то най-вече защото питейната вода на войниците бе станала жертва на същата липса на хигиена, която преди няколко месеца бе удивила консула Помпей Руф в Ариминиум. Когато изворите на Виминала и Квиринала се заразиха на свой ред, жителите на засегнатите райони изпроводиха делегация до проконсула с настояване Помпей да обърне повече внимание на армейските нужници. Помпей Страбон обаче си оставаше един груб и непросветен пиценец, затова вместо да се вслуша в молбите на гражданите, грубо ги изгони. Лека-полека самият Тибър — от Мулвиевия мост срещу града чак до делтата десетки километри на запад — стана практически неизползваема за каквото и да било; защото водите й водеха до дизентерия.
Гней Октавий и пазителят на другия консулски мандат Мерула Фламен Диалис бяха принудени да стоят със скръстени ръце и да чакат нещо да се случи. Но октомври мина и замина, а от никъде не проблясваше надежда, че войниците ще се размърдат. Колкото пъти двамата управители успееха да говорят с Помпей Страбон, той все си измисляше причина защо не можел да влезе в открит бой. Най-накрая и Октавий, и Мерула се примириха с очевидното: истинската причина за Помпеевото бездействие се криеше в страха му да се сражава с противник, който го превъзхожда по численост. Излизаше, че за да се стигне до някакви действия, Цина доброволно трябваше да се раздели с част от войската си.
Когато в Рим научиха за Мариевото посрещане в Остия и стана публична тайна затварянето на реката за корабите с жито от Африка и Сицилия, целият град потъна в мрачен песимизъм. Консулите ясно виждаха какво им готви бъдещето и се чудеха колко ли ще успее да издържи градът, ако Помпей Страбон не стори нещо, за да го спаси.
Най-накрая Октавий и Мерула се принудиха да повикат на своя помощ италийци. Сенатът издаде специална препоръка до центуриатните комиции, които да обещаят римско гражданство и участие в някоя от селските триби на всички жители на полуострова, които подкрепят „действителното“ римско правителство. Щом законът бе приет от народа, из цяла Италия бяха пратени глашатаи да го съобщят на заинтересованите и да събират доброволци.
Войници обаче почти не дойдоха. Главната причина за това бе, че Цина и народните трибуни отдавна бяха свикали всички годни да носят оръжие мъже от съседните области и за „действителното“ правителство не оставаше нищо.
Тогава Помпей Страбон намекна на консулите, че ако Метел Пий доведе двата легиона, заети с безплодната обсада на Езерния, заедно биха могли да се наложат на Цина и Марий. Октавий и Мерула откликнаха с готовност на предложението и веднага пратиха вест до Прасчо. Настойчиво го умоляваха да сключи мир с упоритите самнити и да се връща в двата легиона в Рим.
Прасчо се разкъсваше от колебания. Войникът в него не искаше да вдигне току-така обсадата, която бе коствала толкова време и разходи, а може би скоро щеше да даде своите плодове; от друга страна, положението в Рим изглеждаше наистина критично. Най-накрая Метел Пий отиде на бял кон в обсадения град и започна преговори с парализирания Гай Папий Мутил, който бе добре осведомен за събитията в Рим.
— Разбира се, че искам да сключа мир с теб, Квинт Цецилий — рече самнитският водач, положен на носилка. Но искам да изпълниш следните условия: да върнеш на самнитите всичко, което Рим им отне през последните години; да ми предадете здрави и читави всички дезертьори и военнопленници, които държите; да обещаете, че няма да искате самнитите да ви върнат отнетата плячка; и да дарите с римско гражданство всички свободни люде от Самниум.
Метел Пий подскочи.
— Нали! — възкликна той, щом се окопити. — А защо не поискаш и да минем под хомота, както го направиха сънародниците ти преди два века. Забравил ли си за Каудинските теснини, Гай Папий? — попита гневно римлянинът. — Исканията ти са нереални. Много ти здраве!
С празни ръце и гордо вдигната глава Метел Пий се върна в лагера си, където съобщи с леден глас на пратениците от Рим, че мир няма да има и консулите да не се надяват на двата легиона.
Самнитът Мутил беше в много по-добро настроение, когато помощниците му го върнаха обратно в крепостта. Докато се люшкаше в носилката си, той бе осенен от гениална идея. Още същата вечер, щом се стъмни достатъчно, таен куриер се промъкна между римските постове и хукна в галоп към Рим. Мутил му беше връчил писмо до Гай Марий, в което се интересуваше дали великият пълководец не би сключил мирен договор със самнитския народ. Той добре знаеше, че консул е Цина и че цялата бъркотия е започнала от него, но въпреки това предпочете да се обърне лично към Марий. Не можеше Гай Марий да участва в предприятие, в което се слуша думата на друг.
Заедно с Марий — който най-после бе потеглил срещу Рим, се движеше и военният трибун Гай Флавий Фимбрия. През цялата година той бе служил под стените на Нола и беше от тримата трибуни — заедно с Публий Аний и Гай Марций Цензорин, — които предпочетоха да се присъединят към Цина. В мига, в който до ушите му стигна новината за Мариевото пристигане в Етрурия, той си каза, че вятърът сменя посоката си, и след няколко дни вече беше при Марий. Великият мъж беше особено радостен от срещата.
— Няма смисъл да те назначавам за военен трибун — рече на новия си съюзник. — В цялата ми армия почти няма войници, повечето са роби. Затова ще ти връча командването на нумидийската конница — доведох я специално от Африка.
Когато Марий получи писмото от Мутил, той веднага повика при себе си Фимбрия.
— Ще отидеш в прохода Мелфа, където Мутил обещава да те чака — нареди той на младежа и недоволно изсумтя. — Предполагам, иска да ни напомни колко често римските легиони са търпели поражения в проклетото дефиле. Така или иначе, не му е сега времето да се сърдим за глупости. Ще отидеш при него, Гай Флавий, и ще се съгласиш с всички условия, които той ти постави. Ако ще да иска власт над цяла Италия или безплатно пътуване до страната на хиперборейците, нищо няма да му отказваш. Когато се почувстваме силни, ще им подрежем крилцата на тези самнити.
По времето, когато се провеждаше този разговор, в лагера на Метел Пий пред Езерния пристигна втора делегация от Рим. Този път консулите бяха пратили достатъчно високопоставени личности, за да вдъхнат повече респект у Прасчо — Катул Цезар със сина му Катул и цензорът Публий Крас с неговия син Луций.
— Умолявам те, Квинт Цецилий — говореше Катул Цезар в присъствието на легата Мамерк, — остави пред Езерния войска, колкото да пази лагера, и ела с нас в Рим! Ако сега не ни помогнеш, то не виждам от чие име ще обсаждаш повече Езерния. Докато самнитите се предадат, Рим няма повече да съществува.
Метел Пий не можеше да откаже. Връчи на Марк Плавций Силван командването на петте кохорти, с които се раздели, и пое към метрополията. Силван и войниците му изведнъж усетиха колко е страшно да обсаждаш една самнитска крепост. Още щом останалите легион и половина изчезнаха зад хоризонта, защитниците на крепостта излязоха на полето и разбиха редиците на римляните, Хората на Мутил лесно успяха да си върнат контрола над цял Самниум. Всички мъже-самнити — с изключение на онези, които служеха при консула Цина — се заеха да опустошават Западна Кампания и в крайна сметка се озоваха едва ли не под стените на Капуа. Малкото градче Абела бе превзето, плячкосано и опожарено, след което и втората самнитска армия се отправи към Рим, за да вземе участие в събитията. Никой и не помисли да предложи услугите си на Цина. Всички отидоха при Марий и му се заклеха във вярност.
Заедно с Метел Пий за Рим заминаха Мамерк и Апий Клавдий Пулхер. Петнайсетте кохорти, които тримата водеха от лагера пред Езерния, бяха пратени да заемат крепостта на хълма Яникулум. За началник гарнизон бе поставен Апий Клавдий, но консулът Октавий има неблагоразумието да се обяви за върховен
